Кери Дрюъри
Килия номер 7 (77)

Айзък

Айзък махва към Марта. Публиката е занемяла.

— Избухна свада, доста се разкрещяхме. Не съм подозирал, че човек може да бъде толкова погълнат от себе си или тесногръд. Бях станал свидетел как обвинението в убийство му се беше разминало два пъти, видях го как съсипва живота на хората за собствени облаги. Най-важното обаче беше, че го бях видял как си играе със справедливостта. Доколкото изобщо може да става дума за справедливост…

— Справедливостта сега е едно телефонно обаждане. Лесно, нали? Не и ако не можете да си го позволите. Лесно е за манипулация и нагласяване. Това не е справедлива система.

— „Ще я убия“, каза ми той, когато разбра за нас. И няколко месеца по-късно, когато отново повтори ултиматума си, защото ние отказахме да спрем да се виждаме, доказа, че наистина би го направил.

На екрана започва друг запис от охранителна камера. Публиката гледа в мълчание как Джаксън насочва оръжие към Марта, ужасяват се, когато я удря, затаяват дъх, когато Айзък взема оръжието, и закриват уста с ръце, когато Джаксън нахлузва колана върху главата на Марта.

— Когато Марта го събори на земята, а аз насочих оръжието срещу него, не го направих от гняв, направих го, за да спася момичето, което обичах, и защото машината, в която се беше превърнал той, трябваше да бъде спряна.

Той поема дълбоко дъх и изправя гръб.

Екранът светва в бяло, когато Айзък дърпа спусъка, и Джаксън пада на земята. Публиката мълчи.

— Аз убих Джаксън Пейдж, не Марта Хънидю — казва той.

Екранът пак се сменя — снимката от вестника, тази на Марта на местопрестъплението. Камерата се приближава към сенките и постепенно се очертава неясен силует. Фокусът се настройва, камерата се приближава още, отново настройва фокуса и вече ясно и отчетливо се вижда лицето на Айзък, който бяга.

— Винаги е било пред очите на всички ви, но вие предпочетохте да не го виждате. Марта не иска да правя това, но искате ли да научите защо пое вината? — Той вдига ръце отчаяно. — Защото смята, че аз имам по-сериозни шансове да променя системата от нея. Мисли, че никой не би се вслушал в нея, защото тя е „обикновено момиче от Блоковете“. Аз мисля, че се заблуждава. Мисля също, че достатъчно хора загинаха за нещо, което не са извършили.

Той се отдръпва от катедрата и стъклената преграда, която дели килията от публиката, се плъзва встрани. Хората се сепват, а Марта опулва очи.

На екрана е изписано една минута и петдесет секунди.

— Видя ли? — прошепва Сайсеро на Ив. — Казах ти, че твоят Макс си го бива с техниката.