Кери Дрюъри
Килия номер 7 (35)

Марта

Пращенето ме събужда от прекрасен сън, в който ти си с мен.

Топлината на прегръдката ти, дъхът ти върху моята кожа, ударите на сърцето ти, повдигането на гърдите, докато спиш. Явно това е дало сили на сърцето ми да продължи да изпомпва кръвта в замръзващото ми тяло.

Спомних си онзи път в гората Бракен: лежим на одеялото, оранжевият залез грее на лицето ти, а аз ругая себе си, задето се влюбвам в теб. По-щастлива от всякога, но в очакване на срива, който ще бъде толкова мощен, че ще съсипе живота и на двама ни.

Пращенето става по-силно, мислите за теб отстъпват и се надигам.

Новата килия е съвсем мъничка. Има място само колкото да се поберат дюшекът, тоалетната чиния на стената и умивалникът до нея. Няма прозорец, само тънък процеп, без стъкло и твърде тесен, за да се сложат решетки — или да има нужда от тях.

Намествам се в правоъгълника слънце, който прониква през него.

Пращенето звучи, сякаш идва от колонка, но не виждам такава наоколо.

Спира.

След него тишината ми се струва странна.

Чакам.

„Смъртта — произнася глас. — Окончателният край на всички жизнени функции на организма. Приключване. Унищожение. Убийство или убиване.“

Не мога да разбера откъде идва.

„Убивам: причинявам смърт. Лишавам от живот. Причинявам изключително силна болка или страдание. Карам нещо да умре.“

Напомня старата ми учителка по английски. Монотонно, скучно дърдорене.

„Умирам.“

Струва ми се, че става по-силно.

„Спирам да живея. Мъртъв съм. Издъхвам.“

О, боже.

„Спирам да функционирам. Спирам. Постепенно преминавам. Изтлявам. Отивам си. Резултат от убийство.“

Лягам отново на леглото и захлупвам глава с възглавницата.

„Убийство: неоправданото, безпричинно убиване на друг човек. Глагол: слагам край на. Унищожавам. Убивам жестоко или нечовечно. Особено когато е с болка.“

Колко ще продължи това?

„Болка: неприятно усещане…“

Не думай…