Кери Дрюъри
Килия номер 7 (81)

Айзък

Трийсет и пет секунди на екранчето.

— Кажи им истината! — умолява я Айзък. — Трябва да я чуят от теб. Трябва да бъде записана. Моля те, Марта, направи го заради мен. Довери ми се. Кажи им истината!

— Но…

— Достатъчно силна си. Ти си най-силният човек, когото познавам! Погледни се само — колко усилено работиш, за да се издържаш, как се оправяш без родителите си, щастието, което носиш на Госпожа Б. и на мен, приятелството, с което даряваш хора като Оли и Гус. Силна си. И си добър човек. Кажи им истината! Ако решат да те убият, нека поне всички разберат, че си невинна, преди да те положим в гроба — защото наистина е така!

Марта поглежда към морето от лица с изписано очакване, после към пазачите, препречили пътя на хората, опитващи се да проникнат вътре, после към Ив, която се бори неуспешно с оковите и плаче, към Сайсеро, опитващ се да повреди апарата, към брояча, който не спира да брои… двайсет и шест… двайсет и пет… двайсет и четири… и накрая — към Айзък.

Толкова малко време и толкова малко възможности.

— Аз… не го направих — прошепва тя. — Не застрелях Джаксън Пейдж.

Очите й не помръдват от Айзък.

— Продължавай! — моли я той. — Кажи им кой го направи!

По лицето й капят сълзи и тя поклаща бавно глава наляво-надясно.

— Айзък — прошепва. — Айзък го уби. Но го направи заради мен.

Двайсет и пет секунди.

— Нали ви казах? — крещи той. — Сега я пуснете!

Той дърпа и блъска оковите, но нищо не помръдва.

— Пуснете я!

По бузите му се стичат сълзи. Той поема лицето на Марта в ръцете си и се вглежда в очите й.

— Много съжалявам — казва. — Наистина. Изобщо не биваше да се съгласявам на това. Не мога…

Двайсет секунди.

Той отново се обръща.

— Спрете го! — крещи с пълно гърло.

— Айзък, трябва да се дръпнеш — хваща го Ив.

— Хайде — включва се и Сайсеро.

Петнайсет секунди.

— Някой трябва да си плати! — провиква се някой в публиката.

— Платих солидна сума, за да присъствам на екзекуция! — добавя друг.

Един пазач сграбчва Ив и я издърпва.

— Айзък, не можеш да направиш нищо, трябва да се дръпнеш! Електричеството… ако се докосвате… — пищи тя през килията.

Друг пазач улавя Сайсеро.

Тринайсет.

— Чудовища! — крещи Айзък и въздухът вибрира от силата на вика му.

Пръстенът се спуска над главата на Марта. Айзък го дърпа и се опитва да го изскубне от поставката, но той е закрепен здраво.

Един от пазачите го сграбчва, но той се извърта и стоварва юмрука си в лицето му.

— Защо го правите? — крещи. — Тя е невинна! Аз го направих, нали ви казах. Тя също го потвърди! Аз съм виновникът, не Марта!

— Айзък, слушай — казва Марта.

Девет.

Той се обръща към нея. Лицата и на двама им мокреят от сълзи.

— Остави ме — прошепва тя.

— Не…

Седем.

— Направих онова, което исках — вестниците ще пишат за това. Хората ще разберат. Сега трябва да ме оставиш.

Шест.

Той отново поклаща глава.

Пет.

— Трябва. За мен вече няма изход, но ти можеш да се бориш и в бъдеще, точно както бяхме замислили.

Четири.

— Но…

Три.

— Остави ме и се постарай бъдещето да бъде по-добро. Обещай ми — казва тя.

Две.

По лицето му се стичат сълзи.

— Остави ме — повтаря тя. — И ми обещай, че няма да се откажеш.

Едно.

— Обещавам — прошепва той и пуска ръката й.