Кери Дрюъри
Килия номер 7 (15)

Марта

Преместиха ме тук, в Килия 3, още преди слънцето да изгрее. Някакъв пазач, когото не бях виждала досега, нахлу в 5:30 сутринта и ме издърпа от стената, където бях заспала, прогизнала до кости.

Развиках му се.

— Какви ги вършиш? Какво ще правиш с мен?

— Мълчи, измет! — изкрещя той в отговор.

После се събудих тук. Главата ме боли, пръстите ми са подути и все още се чувствам мокра и изстинала до мозъка на костите, но прокрадналият се през още по-тесния прозорец лъч слаба слънчева светлина разтапя сенките. Гледам как прашинките играят в него и си мечтая и аз да бях безгрижна като тях, също толкова малка, така че да се понеса далеч оттук, нагоре към теб и да те усетя до себе си за последен път.

Излагам лице на топлината му и затварям очи.

— Вземи якето ми — каза той.

Стоях в дъжда пред снизходителния му поглед, прогизнала и премръзнала, но поклатих глава.

— Не искам да имам нищо общо с теб.

Отдалечих се от него, пресякох улица „Крокъс“ и подминах запустелите магазини.

— Виждала съм те как ме зяпаш! — извиках зад себе си. — Остави ме на мира.

Той ме застигна и тръгна с мен.

— Как се справяш? — попита. — Как си с парите? Как така са те оставили да живееш в апартамента без майка ти? Няма ли да ти го вземат?

Спрях и се взрях в него. По лицето ми плющеше дъжд, просмукваше се в дрехите ми. Той беше свалил якето и трепереше в залепналата за тялото му фланелка и мокрите дънки. Косата му, навярно безупречна по-рано, сега се беше сплъстила на челото.

— Какво те интересува?

— Ако не ме интересуваше, нямаше да съм тук.

Продължих напред и тръгнах през парка.

— Мислех, че си дошъл да високомерничиш — викнах през рамо. — Да ни наблюдаваш пренебрежително от пиедестала на парите, възможностите, влиянието и прочие говна. Нещо като „туризъм сред бедняците“.

Той подтичваше след мен, стиснал яке в ръка.

— Знам, че Оливър Барков не е убил майка ти.

— Оли Б.? — викнах през дъжда и вятъра. — Да, аз също. Както и всички останали.

— Исках да ти се извиня.

Обувките ми жвакаха в тревата.

— Не си бил ти, нали? Мъжът е бил набит. За какво се извиняваш?

Дрехите ми бяха прогизнали, а обувките ми бяха същински вирове. Блоковете се издигаха зад нас като стражи, бдящи над своето паство.

Той ме настигна и наметна якето си на раменете ми. Искаше ми се да го отърся, или то да падне само̀, но не стана. Не исках да чувствам топлината му, мириса му.

— Не знам… Просто така исках.

— Смяташ, че е някой от вашите хора, така ли? Чул си някой слух, че колата, която видели, била нова и лъскава, така че е изключено да е собственост на някой от тук?

— Защо? Кой е видял какво се е случило?

Изсумтях.

— Е, извини се, сега можеш да си вървиш — казах.

— Не си ли ядосана?

Дъждът се усили, небето се свъси и се сниши, сякаш ни обграждаше и ни притискаше към земята. В далечината проехтя грохотът на гръмотевица. Ускорих крачка.

— Не — отговорих. — Да. Не знам. Има ли някакво значение изобщо?

— Искам да направя нещо за теб.

Изсмях се, но не спрях.

— За да не те тормози гузната ти съвест, че имаш милиони, а ние нямаме нищо?

— Не… защото искам да заживееш по-добре.

— Не ти ща благодеянията — троснах му се.

Стигнах входа на Дафодил хаус. В небето изтрещя гръмотевица, а светкавицата разсече облаците. Спрях и сложих ръка на вратата.

— Сещам се какво можеш да направиш, за да заживея по-добре.

Бутнах вратата и якето му падна на земята.

— Каквото кажеш — рече той.

— Можеш да вървиш на майната си — казах.

Треснах вратата зад себе си.

— Среща утре до подлеза! — извика той от другата страна.