Кери Дрюъри
Килия номер 7 (29)

Марта

Още два пъти сън.

Още два изгрева през все по-малки прозорчета.

Още две закуски — студен сандвич и портокалов сок.

Още три обяда.

Още три вечери до смъртта ми.

Оглеждам се из килията. Място, което унищожава душата. Притъпява мозъка. Поглъща надеждата. Води до лудост и до всичко друго, което те сломява.

Чувствам се изцедена.

Дните се въртят около храненето, съня и изгрева и залеза на слънцето.

Ще мога ли да си избера какво да ям в последния си ден?

Последната ми вечеря, само че на трапеза без вино и приятели^[1]. Така или иначе приятелите ми не биха стигнали, за да насядат около цяла маса, а и бих споделила последните си часове с един-единствен човек.

Така и не можахме да си прекараме добре навън като обикновените хора. В неговата част на Ситито папараците се лепяха за него като оси на сладко. Ако го видеха с мен, момиче от Блоковете, новината щеше да цъфне по всички жълти вестници в града.

Той казваше, че не го е грижа, за разлика от мен.

Щяха да се разровят и за мен. Да подхванат отново историята с убийството на мама. „Майка й, прегазена от шофьор беглец“, щяха да гласят заглавията, или пък „Осиротяла благодарение на съседа убиец“. И подобни шибании, и подобни лъжи.

Светът е изтъкан от лъжи и полуистини.

Не исках онова, което имахме с Айзък — каквото и да беше то, — да бъде засенчено от подобно нещо, от припомнянето и на двама ни, че баща му е убиецът на мама.

Макар че е вярно също, че именно това ни събра.

Ако имах избор за последната си вечеря, на нея щяхме да бъдем аз и той. Вечер в гората, оранжевият залез през клоните, тишина, смущавана единствено от птичи песни. Не ми пука каква ще бъде храната — нещо, от което дъхът ми не мирише и не се оригвам, — реване с фурми като това на мама или меденият сладкиш на Госпожа Б. Ще го изям бавно, наслаждавайки се на всяка хапка и на всяка секунда с него.

Една лятна вечер седяхме двамата на двете здрави люлки в парка. Беше около месец, след като баща му беше взел да разпитва къде и с кого си губи времето. Вече разговаряхме на по-сериозни теми. Като че над времето ни заедно тегнеше заплаха. Изгълтвахме всяка възможна секунда, преди да настъпи неизбежният край.

— В нощта на катастрофата — надвика той шумното скърцане на люлките, което заглушаваше дори трафика в далечината, — той се прибра шумен и превъзбуден. Беше късно. Единайсет или полунощ. Чух го да приказва по телефона. Беше пил. Майка ми му се развика — беше в истерия. „Пак си ходил при оная кучка“, каза.

— Имал е връзка?

— Нямаше да е първата. Връзките му винаги бяха с жени от Блокови жилища, но майка ми, приемната ми майка, изглеждаше добре до него, а семейството й имаше пари, никога не би я зарязал… тя е влиятелна жена, по своя си начин. Все едно… бяха навън, зад къщата, и викаха и си крещяха един на друг, затова станах и отидох да проверя за какво е цялата врява. Беше изключено да не забележа колата, беше…

— Един бездомник ми каза, че я е блъснал джип — прекъснах го аз.

Той кимна и ме погледна косо при разминаването на люлките ни.

— Колата на Оли беше съвсем малка. Щом вдигнеше над четирийсет, цялата започваше да се тресе. Шегувахме се, че трябва да внимава да не блъсне някоя лисица, защото определено би било фатално… за колата.

— Неговата беше помляна — продължи той, зарови крака в земята под люлката и я спря. — Беше… предницата… ох, не ти трябва да знаеш.

Спрях до него. Крушките на уличните лампи около парка бяха изгорели преди цяла вечност и никой не ги беше сменил. Беше тъмно. Силуетът му се очертаваше на светлината на главния път в далечината, но не виждах почти нищо друго.

— Половин час по-късно пристигнаха някакви мъже в пикап. Баща ми ги пусна да влязат. Видях го да им дава пари и си стиснаха ръцете. Двама от тях се заеха с джипа.

— В какъв смисъл?

— Поправиха го. На мен ми се струваше, че е свършен, но бяха донесли нов преден капак и боя… — той въздъхна, хвана ме за ръцете и доближи люлките ни. — Аз обаче вече бях направил снимки — зашепна. — Опитах се да запиша разговора на другите мъже с баща ми на телефона си, но не се получи особено добре. Щом си тръгнаха, се измъкнах от къщата и ги проследих. Не знам защо, по-разумно щеше да бъде да се върна в леглото, да се завия през глава с юргана и да се направя, че нищо не се е случило. Нещо обаче ми попречи. Паркирах ей там, на стария паркинг — посочи от другата страна на улица „Крокъс“, до един неработещ бар, — промъкнах се в сенките и се скрих във входа на магазините.

Стисна ме за ръка.

— Чух разговора им, застанали над нея, после ги проследих до Блокови жилища и се скрих зад кофите, докато те трошаха колата на Оливър Б., за да изглежда достоверно. Не мога да си представя, че само аз съм ги видял — вдигнаха страшен шум.

— Защо тогава не направи нещо?

Усетих ръката му — галеше косата и бузата ми.

— Обадих се на полицията и на бърза помощ — рече, — но какво друго можех да направя?

— Да кажеш на някого, който да направи нещо?

— На кого например, Марта?

— На полицията? На вестниците? На някой журналист? Все някой…

— Никой не би ми повярвал…

— Имал си доказателство! За тях щеше да е огромна новина. Можеше да им кажеш какво е извършил баща ти, да им покажеш снимките, записа. Щяха да са в екстаз, да го сложат на първа страница — какъв скандал.

Той повдигна ръцете ми до лицето си и ги целуна.

— Иска ми се — прошепна, — наистина ми се иска да беше възможно. Но знаеш, че нямаше да стане така. В мига, щом някой заговореше за това, щяха да потулят нещата заедно с всички доказателства. Знаеш го, Марта. Някога замисляла ли си се кое е най-могъщото нещо на света?

— Някой човек? — рекох. — Някой, който държи на интереса на хората. Поне така би трябвало да бъде.

— Би трябвало, но не е. Властта е най-могъщото нещо на света. Който държи властта, може да прави каквото си поиска. Може да се е сдобил с нея по законен път, но начинът, по който я задържа, увеличава или упражнява… ето това е притеснителното.

— Това не е редно. Имаме толкова доказателства, но дори с тях не можем да направим нищо. Има ли смисъл да опитваме? Можем ли да накараме някого да ни изслуша или да ги покажем на някого?

Той ме дръпна към себе си. Целунахме се и усетих топлината му върху лицето си.

— Няма да се отказваме — зашепна той. — Тук… сега… ти и аз… заедно ще намерим начин.

Пусна ръцете ми и се изправи.

— Достатъчно мрак и гибел — рече.

Завъртя люлката, на която седях аз, веригите се омотаха една около друга и седалката ми се сви и се повдигна леко.

— Дръж се — каза, — и гледай нагоре.

Послушах го. Той ме пусна и се загледах в малките като топлийки звезди и небето, докато светът летеше и се виеше около мен първо в едната посока, а после в другата, докато веригите не се разплетоха и люлката не спря.

— Пълна лудница — казах и се изправих несигурно.

Главата ми още се виеше, когато отново го целунах.

Жуженето на камерата на стената ме кара да се опомня и ми отнема усмивката, която ми е дарил споменът.

Май начинът намери нас, Айзък.

Вдигам глава и поглеждам в обектива. Колко души ме гледат?

Всички от Авенютата и от Ситито, които слагат Джаксън Пейдж на пиедестал?

Още колко ще са се включили след два дни?

Съвсем скоро ще научат истината.