Кери Дрюъри
Килия номер 7 (3)

Терапия

Марта е седнала на масата в средата на сумрачно помещение. Дългата й коса е остригана до кожа, а дрехите й са заменени от бял гащеризон.

Тя поглежда към стената и проследява стрелката за секундите на огромния часовник, която стига до 9:05 със звучно тиктакане. После издува бузи и с тежка въздишка застава до прозореца и се заглежда през решетките във врабчето, кацнало сред сбърчените, оранжево-червени листа на дървото отсреща. То отваря човка, после я затваря. Марта знае как звучи песента му, но не я чува.

Тя се връща на стола си с подрънкващи около китките и глезените вериги и се взира в седналата срещу нея жена на средна възраст с рядка руса коса и влажни сини очи.

— Пазачът обясни ли ви коя съм? — пита жената с неестествен за студената стая топъл, спокоен глас.

Марта поклаща глава.

— Казвам се Ив Стантън. Назначена съм за ваш терапевт.

— Не се нуждая от терапевт.

— Вероятно нуждата да поговорите с някого ще се засили, когато наближи… — Жената замълчава и потърква върховете на изгризаните си нокти в търсене на правилната дума.

Марта довършва мисълта на Ив и я стрелва ядосано с очи:

— … екзекуцията ми? Знам, че ще умра. Виновна съм. Аз го убих.

Клепачите на Ив трепват, тя отклонява очи и отронва:

— Така твърдите.

— За какво ми е да лъжа?

— Именно… На кого би му хрумнало да излъже за подобно нещо?

— Да.

Между двете се възцарява мълчание.

Часовникът тиктака.

Врабчето отлита от клона.

— Защо получавам терапевт? — пита Марта. — Защото съм тийнейджърка?

— Не — отвръща Ив. — Полага се на всички затворници.

— Защо?

Жената сключва пръсти.

— Има хора, които са против смъртното наказание, особено за непълнолетните. Това е… отстъпка за пред тях. За да могат управляващите да посочат терапевта и да заявят: „Е, не виждате ли колко милосърдно се отнасяме към тях?“. — Тя се усмихва през стиснати устни. — Проблясък на човечността, която според някои сме изгубили.

— Човечност? Човечността си ли сме изгубили? — изрича Марта и прокарва пръсти по късите косъмчета по главата си. — Вие как мислите?

Напрегнатото изражение на момичето и тревогата в очите му не убягват на Ив. Те далеч не отговарят на изречените от него думи, нито на отношението, което се старае да излъчва.

— Няма значение какво мисля аз — отговаря Ив. — Такъв е законът.

— Какъв? Око за око? — настоява Марта.

— Не сте ли съгласна с това?

— А вие? — отвръща момичето.

Ив се усмихва сухо.

— Аз попитах първа.

— Е, и? Моите мисли нямат значение, нали така? Хайде, казвайте. Вие съгласна ли сте с това дали някой ще оживее, или ще умре да се решава с гласуване? А не в съдилище? Без свидетели. Без улики… без съдебни заседатели… без нищо.

— Система, в която цялата общественост има правото да гласува, не значи ли, че всеки се превръща в съдебен заседател? И че всеки има глас в развоя на нещата?

Марта завърта очи.

— Винаги ли отговаряте на въпроса с въпрос?

Ив не отговаря.

— И вие сте като останалите в Ситито — казва Марта и извръща очи. — И като жителите на Авенютата около него. Всъщност сте по-зле, понеже сте убедена, че работата ви си заслужава — а не е така. Все едно… Законите могат да се променят, нали?

— Не живея в Ситито или на Авенютата. Не съвсем. По̀ към предградията съм.

— Така де, все тая. Същото е. Въпросът е, че не идвате от Блоковете, нали?

— Не.

— Както казах — същата сте като останалите.

Марта протяга крака, докъдето й позволяват веригите, скръства ръце на гърдите си и пита:

— Колко често трябва да се виждаме?

— Всеки ден — отвръща Ив. — С изключение на ден седми.

— Ден седми? Последният ми ден?

— Възможно е да е последният, да.

— Ще имам ли посещения?

— Не.

— Какво? Нито едно?

Ив поклаща глава.

Докато говорят, врабецът се връща на дървото с червей в човката. Марта го заглежда, после се навежда напред и прошепва:

— А съобщение? Може ли да предадете съобщение от мое име?

— Не ми е разрешено — отговаря Ив. — Съжалявам.

— Никой няма да разбере. — Марта се оглежда из стаята. — Няма камери. Никой няма да види.

— Не може…

Навън вятърът разклаща клоните на дървото, блъска ги в стъклото, а врабецът се поклаща нагоре-надолу.

— На кого бихте пратили съобщение? — пита Ив.

— Какво ви пука? Нали току-що казахте, че няма да го предадете.

— Майка ви…

— Нали сте чели досието ми? — Марта потупва папката на масата и веригите около китките й подрънкват. — Значи знаете, че майка ми е мъртва.

Ив се обляга назад бавно и поема дълбоко дъх.

— Да, знам, че майка ви е мъртва — подема тя внимателно, — и съжалявам за това. Канех се да попитам… след като майка ви вече не е с нас, а баща ви е избягал преди раждането ви, на кого бихте изпратили съобщение? На кого бихте писали?

— Имам приятели.

— Наистина? — пита Ив, вдига папката от масата и я отваря. — Защото тук пише, цитирам: „Марта никога не е била общителна в училище. Трудно се сприятелява, държи се настрана и не полага усилия да се сдружи с връстниците си“.

— Типично за учителите. Така и не ме харесаха.

Ив вдига пръст.

— „… при все това беше изключително интелигентно момиче и ако беше положила нужните усилия, щеше да стигне далеч.“

— „Ако беше положила нужните усилия“? — Марта изсумтява презрително. — Това да не е „ако й го бяха начукали“, казано по друг начин?

— Не, според мен е „ако беше получила възможност“, казано по друг начин.

Двете заковават поглед една в друга.

Часовникът тиктака.

Клоните на дървото стържат по прозореца.

— Наложи се да прекъсна с ученето — прошепва Марта. — За да смогна с наема. Нали разбирате?

Ив кима.

— Ако закъснеех… започнеха ли да разпитват… Не исках да…

Тя поема отсечено дъх, а гърдите й потреперват.

— Властите не са установили, че сте сирак, тъй като сте си плащали наема?

— Явно че да. Иначе щяха да ме изгонят от апартамента и да ме изпратят в някоя от онези „институции“, в които гледат деца. Не исках да го допусна…

Тя изтрива очи с длани и се извръща настрани.

Ив побутва кутията със салфетки към нея и кимва:

— Разбирам.

Марта вдига насълзените си очи, подсмърча шумно и блъсва кутията салфетки от масата.

— Глупости. Може и да се опитвате, но никога няма да разберете.

Изминават минути тишина.

Кутията лежи на пода.

— Имах си някого — прошепва Марта. — Бяхме близки.

— Как е името й?

Марта я стрелва с очи и отсича:

— Името му. Беше „той“, мъж. Момче.

Отново подсмърча.

— Как беше името му? — поправя се Ив.

Марта отново се обръща с лице към нея и прошепва:

— Разговорът ни поверителен ли е? Като с лекарите?

Ив кимва.

— Разбира се.

— И ако ви кажа нещо, няма да го издадете на вестниците или да го издрънкате в онова предаване… „Смъртта е справедливост“?

— Не — прошепва Ив.

— И няма да го запишете?

— Не. Честна дума.

Марта се навежда още малко през масата и преглъща сухо.

— Той… Запознахме се… след като убиха майка ми… той…

Металната врата зад тях се отваря и се удря в стената с трясък.

Марта се завърта. В кабинета влиза пазач от затвора. Шкембето му, изопнало копчетата на синята риза, се тресе над униформения панталон. В дясната си ръка той върти палка.

Ив го измерва втрещено с очи.

— Казах, че ще ви повикам, щом приключа.

Той повдига рамене.

— Счу ми се, че ме викате.

— Не… — понечва да каже тя.

Очите на Марта се стрелкат из стаята.

— Тук да няма камери? — пита тя, докато пазачът я приближава. — Това записва ли се? Ще го пуснат ли по телевизията? — Гласът й става все по-висок. — Мислех, че е поверително.

Столът изстъргва по пода — тя се изправя и вдига ръце в отчаяние, а веригите издрънчават.

— Нали казахте… — подема тя и се навежда към Ив.

Пазачът обаче стисва веригите и ги дръпва назад. Марта пада на пода и се изпружва в краката му. Той се надвесва над нея, замахнал с палка над главата си с изписано на лицето презрение.

— Стига! — крещи Ив.

— Давай! — крясва му Марта. — Удряй! Удряй по беззащитното момиче, щом си такъв мъжага!

Пазачът я измерва с ненавист.

— Престанете! — крещи Ив.

— Тази тука е убийца — отвръща мъжът. — Животно. И си заслужава отношението.

Марта се опитва да го изрита, но той я дръпва встрани и блъска главата и рамото й в касата на вратата.

— Марта… — казва й Ив. — Всичко тук вътре е поверително, давам ти думата си.

Пазачът изсумтява.

— Да, само да не го чуя аз, че тогава…

Марта опъва веригите. За миг силата й го сварва неподготвен и той залита напред, но после пак дръпва и вдига палката още по-високо над нея.

— Престанете!

Ив се спуска напред, вади телефона от джоба си, вдига пръст пред него и пита:

— Искате ли това да излезе в пресата? И по телевизията? Да покажем на гласуващите какво се случва тук наистина?

Той впива очи в нея.

— Не бихте го направили.

— Да проверим ли? — изсъсква му тя.

Той отпуска палката, навира пръста си в лицето на Ив и й се тросва:

— Заради проклетите лигли като теб тази страна до­скоро тънеше в хаос. Да оставят на убийците да им се размине заради някакви технически дреболии, да пускат педофилите на свобода, ’щото нямало достатъчно доказателства… Това, дето закрихме съдилищата, беше най-умният ни ход — онова не беше правосъдие. Виж, това тука — той посочва към коридора и килиите от другата страна на прага, — това се казва правосъдие. Смъртта е справедливост. А ти нямаш място в тая система с тъпите си, лигави разбирания.

Той поклаща глава. По челото му се стичат струйки пот.

— Вече съм решил как ще гласувам, при това няма да е само веднъж. — Той изправя Марта на крака. — Не ме интересува колко ще ми струва, бих изхарчил проклетата заплата за целия месец, стига да знам, че ще те изпържат, пикло. Ако зависеше от мене, още утре щеше да се озовеш на стола.

Той увива веригите около юмрука си и я дръпва до лицето си.

— Как можа да го направиш? — просъсква. — Как можа да убиеш Джаксън Пейдж? Човекът не е сторил лошо на никого. Имаш ли представа на колко души е помогнал? И колко благотворителни дела е направил? С парите, които имаше, можеше да напусне страната, но не го направи. Остана тук, за да помага на такива като тебе. Беше светец!

— Беше шибан лъжец! — изсъсква Марта.

Внезапният удар с глава я кара да залитне. Пазачът пуска веригите, тялото й се блъсва в стената и се свлича на пода.

Ив е прекалено потресена, за да помръдне.

— Засне ли го? — изръмжава й онзи. — На телефона? Добре ли стана? ’Щото изобщо не ми дреме. Отивай да го пробуташ на вестниците. Ще го сложат на първа страница, а мене ще ме провъзгласят за герой. — Бузите му се разтеглят в усмивка. — И ще ми предлагат пари, за да го направя пак.

Марта приковава очи в него. Цялото му тяло се тресе от дрезгавия му смях. С вкаменено изражение тя при­свива очи, става, измерва го свирепо с поглед и се изплюва в лицето му.

Преди той да реагира, Ив я сграбчва, издърпва я от стаята и излиза в коридора.

— Успокойте се! — вика тя след себе си. — Оставете я на мен, аз ще се погрижа за нея.

В коридора има шест заключени метални врати, отворени са само тесните пролуки. През някои надничат без­именни очи. Последната, седма килия в края, е заключена и притихнала.

— Какво направи, малката? — долита плътен мъжки глас иззад една от вратите.

— Заплюх го в тъпата мутра — отговаря Марта.

Прогърмява искрен смях.

— Това ми хареса — казва мъжът. — От Блоковете ли си?

— Хайде! — подканя я Ив. — Не бива да приказваш с никого. Пазачът всеки момент ще излезе.

— Да — отвръща Марта на гласа.

— Аха. И как се озова тук? Какво е толкова лошо, че да доведе едно момиче до тук?

— Застрелях Джаксън Пейдж — отвръща тя.

— Сериозно?

— Сериозно.

— Малката, това е най-върховното нещо за цялата година! Да живеят Блоковете! — казва онзи и през пролуката се появява стиснат юмрук. Отстрани на ръката му е татуирана роза.

— Хайде! — намесва се Ив, но преди да я поведе напред, Марта се спуска към вратата и слага ръка върху юмрука на мъжа.

После наднича през пролуката.

— А вие какво сте извършили? — прошепва.

Отвътре я гледат чифт черни очи.

— Единственият ми грях, малката, е, че се родих на грешното място.

— Марта, хайде! Хайде, побързай.

— Успех — прошепва тя на мъжа и отстъпва.

Ив отваря тежката врата на килията.

— Не трябваше… — започва тя. — Този пазач, той…

— Какво значение има? — отвръща Марта и прекрачва вътре.

— Ще те съсипе — казва Ив.

— И без това не ми остава много, нали? — повдига рамене Марта. — Това, което се случва тук, е без значение. Важно е какво се случва навън.