Кери Дрюъри
Килия номер 7 (7)

Марта

Нещо ме буди. Не бях усетила, че съм заспала. Отварям очи. На мига ме заболяват от ярката светлина. Чувам гласове. Някой пее или се моли, друг плаче.

Във всяка от килиите ли има човек? Седем килии със седем души, очакващи смъртта?

Съмнявам се. Чувала съм, че никога не е пълно. Заплахата от смъртно наказание ще има такъв ефект, твърдяха те, ще накара хората да се държат прилично. Приказките за изграждане на сектор за смъртна присъда и в Бирмингам, Манчестър и в други градове, си останаха приказки — няма нужда от повече.

Пращайте обвиняемите в този затвор тук, в Лондон, откъдето и да са. Близките им не са до тях? Семействата им? Какво значение има, по дяволите? И без това нямат право на свиждане. Затворникът губи всичките си права, щом го обвинят.

Ти каза, че управляват с желязна усмивка — хората предпочитат да виждат само усмивката, докато ние опитваме желязото. Наистина не ми пукаше — просто исках да знам, че с този боклук Пейдж е свършено. Поне оттам се започна. Животът обаче не е толкова прост, нали?

Колко души, значи? Кой е буден и плаче? Някой успява ли да поспи повече от пет минути? Интересно, ще видя ли останалите при смяната на килиите призори.

Зората обаче все още е далеч — зад прозореца цари пълен мрак.

Искам да погледна навън.

Премествам леглото. То стърже по пода, но шумът не кара никого да дойде. Стъпвам отгоре и се протягам, но прозорецът е скосен, така че виждам само небе. Светлината е зад гърба ми и установявам, че навън не е черно, както ми се е сторило, а тъмно, кадифеносиньо, изпъстрено със звезди. Пълната луна ме гледа, както гледаше мен и теб заедно снощи. Преди да стане тази гадост.

Дали пък не трябваше да избягаме заедно? Да зарежем Пейдж и страданието, което причини, да вземем живота и бъдещето си в собствените си ръце…

Кого се опитвам да заблудя? Болката щеше да продължи да ме гризе, докато не останеше нищо, и двамата щяхме по принуда да гледаме как богатите трупат още и още богатства, бедните беднеят, а справедливостта се разпада все повече.

— Небето беше единственото, което можехме да споделим, Айзък — прошепвам.

Промушвам ръка през решетките, докъдето мога, и я излагам на лунната светлина.

— А ти гледаш ли навън в този миг?

Появяват се облаци и светлината намалява.

— Надявам се да си заслужава.