Кери Дрюъри
Килия номер 7 (25)

Марта

Той ме събуди от сън, в който дори не осъзнавах, че се намирам.

Върна ми причините да ставам от леглото всяка сутрин и ми припомни защо трябва да вдишвам и да издишвам.

Даде ми светлина.

Усмихнах се за пръв път, откакто се помнех.

Благодарение на него стана възможно да спася себе си.

Само нещата да бяха останали, както бяха.

Осем месеца животът течеше добре.

Ти оставяше колата си на края на района и идваше пеш. Понякога носеше със себе си сладкиши или храна за вкъщи, сядахме на пода в апартамента ми и си хапвахме, все едно сме на пикник. Или пък се разхождахме, изследвахме гората, която се превърна в нашето място — веднъж един елен мина пред нас, докато на хоризонта слънцето изгряваше и прелестната му оранжево-розова светлина сгряваше лицата ни, а ние гледахме възхитени.

Пролетта дойде и аз най-сетне се почувствах достатъчно силна, за да прегледам нещата на мама. Топлите спомени, породени от снимките и картичките, обаче изчезнаха, когато се натъкнах на писмата. Когато се видях­ме същата вечер, едва говорех.

— Какво има? — попита, а аз ти подадох онова, което бях открила.

Пръстите и китките ми са превързани. Думите, които написах, и скритите преди това имена са избърсани от стената. Това на стената камера ли е? И ако е така, то кой я гледа и кой е видял какво направих?

Може да попитам Ив, ако ми позволят да се видя с нея.

Чух виковете й от другата страна на вратата, докато лекарят ме увиваше в бинтове. Надявах се да ми донесе ново съобщение. Все още виждам думите от предишното, когато затворя очи — „Моля те, не го прави. Кажи на Ив, че искаш да промениш показанията си. Кажи й истината. Обичам те. Искам да бъда с теб. А.“

Истината някога водила ли е до нещо хубаво?

Оли каза истината.

Това е начинът.

Има неща, които са по-важни от връзката между двама души, а и нашата така или иначе е обречена. Изживяхме своите мигове, но те вече свършиха. Остават единствено спомените.

Пръстите ме болят. И китките. И главата.

Душата ми е твърде уморена, за да продължи да живее.

Когато седна в онзи стол и стегнат ремъците около тялото ми в очакване електричеството да ме прониже, ще виждам твоето лице.

В този живот не можем да бъдем заедно, но ще те чакам в следващия.