Кери Дрюъри
Килия номер 7 (41)

Марта

Умът ми днес не спира. Объркана съм. Мисли и идеи се появяват, изчезват, после се връщат. Не мога да се успокоя. Не мога да стоя на едно място. Умът ми не може да си почине.

Като се замисля, изненадващо е колко време прекарвах в мисли за бъдещето. Не за грандиозни неща, а например какво ще хапна с чая утре, какво ще дават по телевизията идната седмица. Тази зима ще има ли сняг. Такива работи.

Е, ще разбера какво ще хапна с чая утре, но дотам.

Трудно ми е да мисля за задаващото се нищо. Какво ще бъде да не… бъдеш… вече.

Без мисли. Без спомени. Без телевизия идната седмица, без сняг зимата, без птичи песни напролет или… или нарциси, кестени, дъга… или… светкавици… или…

Мамка му, момиче, просто млъкни.

Прос-то-млък-ни.

Затварям очи в опит да не обръщам внимание на собствените си тревоги, но пък единственото, което виждам в ума си, е видението на същата тъпа крава, която посяга към пистолета, а аз крещя на себе си: „Пусни го! Не го прави!“.

Оглушителен гърмеж, страшно ярък блясък пред дулото и само частица от секундата и едва осезаемо движение на пръста — и един живот угасна. Какво беше казал онзи учен? Нютон, нали така? „За всяко действие има равно по сила противодействие.“

Не звучи много справедливо. Помръдваш с показалец и някой умира.

Утре ще бъде същото, нали? Ще наберете няколко цифри на телефона си и с мен е свършено.

Те имат власт над живота ми, носят отговорността да направят правилното нещо.

В онази нощ отговорността беше у нас, но беше и първият път, в който имахме власт над нещо.

Ако се върна назад, прозирам едно — гледано от сега, от тази килия тук, всичко се е носело към определен момент във времето, който не съм осъзнавала ясно. Всичко неизбежно е щяло да свърши в даден миг, но с всяка изминала секунда е набирало все по-голяма сила, трупало е все по-голям потенциал да причини хаос в мига, щом му се наложи да спре.

Боже, какъв хаос само ще причини сега.

Хората ще говорят за това. Ще си спомнят. Надявам се и да се задействат.

Месец преди онази нощ. Тъкмо бяхме вечеряли с Госпожа Б.: ти купи продуктите, тя ги сготви. Не бяхме виждали месо от доста време и се ужасихме, че ще причиним размирици, щом ароматът от готвеното се понесе по коридора на нашия етаж.

Ти никога не се надуваше, че имаш пари, а ние — не. Беше най-земният сноб, когото познавахме!

Обаче всъщност не беше сноб, нали? Защото в действителност произхождаше от Блоковете.

— Какви похвали получи Джаксън, задето те спаси — каза Госпожа Б., докато ти режеше пилето. — Вестниците го издигнаха на пиедестал за това.

— Аз не помня — обадих се.

— Беше на шест години, точно колкото него. А ти, Айзък? Помниш?

Ти поклати глава.

— Нищичко, Госпожо Б. Макар че ми се струва, че ако бях живял около вас като дете, нямаше да ми се иска да се местя.

Тя ти се усмихва — знаеш как да очароваш околните.

— Историята на майка ти била трагична — поде тя. — Добра жена, готова на всичко за теб. Така и не разбрах защо го направила.

Тя ти подаде една от чиниите.

— Познавахте ли я? — попитах Госпожа Б.

— Виждала я наоколо. Живеела до една моя приятелка в Блубел хаус. Приятелката ми казала, че винаги била усмихната, не подозирала, че била толкова потисната.

Айзък остави ножа на чинията.

— Каква суматоха… пълен хаос. Разбира се, сложили решетки на прозорци, за да попречат и други да скочат.

Ти затвори очи. Сложих ръка на крака ти.

Госпожа Б. поклати глава и продължи:

— Удивила се колко бързо Джаксън стигнал в апартамент. Казал, че за да провери дали си добре, мислел, че ти можел да надникнеш и да я видиш мъртва, може би и ти да паднеш. Излязъл с теб на ръце, по мръсното лице ти имал сълзи. Медиите вече били там с онази жена, Пати.

— Той видял ли е как се е случило? — попитах. — Какво е правел тук?

— Казал, че си спомнил откъде дошъл, неговите… как е дума… „семена“?

— Корени — поправих я аз.

— Да, точно. Казал, че дошъл, за да раздаде храна и неща, да види млади семейства, да помогне на хора. Ако питате мен, не било толкова просто — тя повдигна рамене и изкриви уста надолу. — Коя съм аз да говоря, може би просто минавал наблизо, когато се случило.

Тя потупа устни с пръсти. Изчаках я да продължи, но тя не го направи. Когато отворехме дума за Джаксън Пейдж, обикновено избълваше всички ругатни, които знаеше, без да се притеснява кой ще я чуе и дали останалите са съгласни с нея.

Какво се беше променило?

Дали не искаше да говори лошо за Джаксън в присъствието на сина му?

Бях трогната, че проявява такава загриженост.

— Как обаче е разбрал в кой точно апартамент да иде? — попитах аз.

Тя ме измери с вдигнати вежди, сякаш за да ми покаже, че не съм с всичкия си.

— Много въпроси, госпожице Марта, трябва да станеш полицай! Не знам отговори.

Не настоях. Каквото и да мислехме — аз, тя, дори Айзък, — фактът, че той го беше отгледал, си оставаше. Че го беше осиновил, без да е длъжен да го прави. Можеше просто да го зареже в някой приют или сиропиталище. Защо? Подобна добра постъпка не се вписваше във всичко останало, което знаех за този подлец.

Твоят ум обаче работеше.

— Ами Пати? — попита ти и си отряза от йоркширския пудинг.

— Приемната ти майка?

Ти кимна. Сложи парчето пудинг в устата си и задъвка, без да отлепяш очи от Госпожа Б.

Тя взе сосиерата и повдигна рамене.

— Само онзи ден я видяла на живо. Била хубава. Красавица.

— Умна? — попита ти.

— Не мога да кажа.

— Коварна?

— Не мога да кажа — повтори тя.

После, сякаш не можеше да го премълчава повече, остави сосиерата на масата и въздъхна.

— Как била онази ваша поговорка… под велик мъж… не… зад велики жени…

— Зад всеки велик мъж стои по една жена? — предположи ти.

Госпожа Б. кимна и се усмихна.

— Точно тя!

Двамата останахте загледани един в друг и постепенно усмивката й се стопи.

— Точно тя — повтори тя шепнешком и кимна.

Между вас премина нещо недоловимо за мен и за пръв път се запитах дали Пати наистина е глуповатата блондинка, на която се преструва.

Щом приключихме с храната, се върнахме в моя апартамент. Седнахме на пода в малкото холче, на спуснати завеси и угасени лампи. Камината ни беше от онези с оформените от стъкло изкуствени въглени, с лампа и вентилатор отдолу. Махнах стъклото, включих лампата и вентилатора и двамата легнахме и се вторачихме в танца на оранжево-жълтите отблясъци по тавана.

От околните апартаменти се чуваха приглушени разговори, отвън бръмчеше кола, полицейска сирена, но всичко това беше един друг свят. Бяхме само ние двамата със съзнанието, че времето ни е към края си.

Обърнах се на една страна и се загледах в светлините по лицето ти. Щом улови погледа ми, крайчетата на устата ти се извиха в усмивка, а аз прокарах пръст по тях.

— Гъдел ме е — рече, затова преместих пръст на бузата и челюстта ти. После на шията, над адамовата ябълка. После на първото копче на ризата ти.

Дишането ти се ускори.

— Марта… — прошепна.

— Шшшт — отвърнах, надвесих се над теб и те целунах по устата.

Пръстите ми разкопчаха второто копче, плъзнаха се по гърдите ти.

Ти се отдръпна внимателно, отметна косата от лицето ми и ме погледна.

— Марта — прошепна, — никога не съм…

Останалите думи увиснаха във въздуха.

— Аз също — казах.

— Сигурна ли си, че го искаш?

Кимнах.

Нали помниш какво стана после? Надали би забравил.

Отвърна на целувките ми. Целувахме се. Сляхме се един с друг, притеснени, неловки, с хормони, страст и жар, каквито не подозирах, че нося в себе си.

Свалихме дрехите. Кожата ти беше гореща и нежна, имаше косми по гърдите, силни ръце и нежни, но непохватни пръсти.

Исках да докосвам навсякъде, но ме беше страх. Желаех те, обичах те, не можех да си представя по-точен човек за първия си път от теб.

Стеснявах се от голотата си, както и от твоята. Гледахме се в очите за кураж, кикотехме се на непохватността си, усмихвахме се успокоително, слушахме насеченото си дишане, когато нещата се получиха. Докато се движехме, сърцата ни биеха по-бързо, а телата ни се бяха впили едно в друго в пот и притеснение, с протъркани от мокета колене и лакти.

Бяхме споделили небето, бяхме споделили звездите, а сега споделихме и първия си път.

Дръпнах покривката от дивана и легнахме голи под нея.

— Ти ме съблазни — рече ти с усмивка.

Избухнах в смях.

— Далеч не беше така!

— Не се оплаквам.

Часовникът в съседния апартамент удари дванайсет.

— Полунощ — казах аз. — Вашите ще заподозрат нещо.

Ти се подпря на лакът.

— Иска ми се да можех да остана.

И аз мислех същото, но поклатих глава.

— Не му давай повод да те проследи до тук — казах.

— Знаеш ли, разказът на Госпожа Б. от преди малко… тя се заблуждава — не е бил там, за да раздава храна — рече ти.

— Знам — отвърнах.

— Всъщност майка ми, истинската ми майка, не Пати… ами, след смъртта на баща ми тя и Джаксън бяха…

Претърколих се и се втренчих в блестящите ти в мрака очи.

— Бил е в апартамента й, преди…

— Вече няма значение — прошепнах аз.

— Има — отговори ти. — Знам, че не е скочила.

Гледах цветните отражения по кожата ти и чувствах болката ти.

— Тя имаше трудности, но никога не нарушаваше обещанията си — дори и в най-черните дни. На следващия ден беше рожденият ми ден, точно на следващия, а тя ми беше обещала да ме заведе в зоопарка, беше взела билети, дори беше приготвила неща за пикник. Беше в добро настроение. Нямаше никаква логика.

— Намекваш, че я е блъснал? Защо му е да го прави? — прошепнах аз.

— Не знам — отвърна. — Може би е застрашавала уютния му живот. Може би е имал нужда да си докаже с каква власт разполага. Може би просто е искал да го направи.

Личеше, че спомените и годините, в които се беше опитвал да намериш смисъла, те разкъсват отвътре, а в това време в моята глава се въртеше един въпрос, който знаех, че не бива да задавам.

— Айзък… — прошепнах и положих ръка върху твоята. — Защо те е осиновил?

Лицето ти бавно се извърна към моето.

— Изглеждало е добре в очите на хората, не мислиш ли? Да осинови мен, бедното сираче от Блоковете. Така той излиза мил и загрижен. Хората го обожават заради това, разбираш ли? Харесват го. Уважават го. Колко добър човек, мислят си. — Ти поклати глава. — Не мисля, че идеята е негова. Колкото повече мисля, толкова по-уверен съм, че някой друг е дърпал конците от самото начало. И колкото повече мисля, толкова повече се ядосвам.

— Няма смисъл да се ядосваш — прошепнах аз. — Ядът няма да промени нищо.

— Нищо няма да се промени, така или иначе — каза ти. — Колкото повече се проточва това, толкова повече се убеждавам. Всичко е безсмислено, знаеш го не по-зле от мен.

При тези думи обаче се случи нещо, заля ме някакво усещане, като студени морски вълни. Сякаш някой ме беше събудил от сън с шамар или бях пропуснала едно стъпало, докато слизах.

— Напротив — казах напълно убедено. — Нещо ще се случи и нещата ще се променят. Трябва да се променят.

И нещо действително се случи, нали?

Случи се, мамка му, и още как.