Кери Дрюъри
Килия номер 7 (52)

Марта

— Часът е: единадесет часът. Остават ви: десет часа до вероятната екзекуция. Текущият вот е: 95.5% „за“, 4.5% „против“. Следващо включване след: един час.

Не си спомням да съм слушала това в десет. Да не съм спала? Да не би да са го пропуснали? Може би махат по някой час от времето ми за забавление. Следващото съобщение ще бъде за един часа, дори за два.

Казаха, че „за“ са 95.5%. Спада, нали? Може да продължи да спада. Хората няма да повярват, че съм виновна. Няма да умра.

Аз обаче исках да умра. Казах, че това е единственият начин.

Така е.

Но съм обикновено момиче от Блоковете.

„Ти си момичето, чието име хората ще запомнят като символ на промяната, на която си дала тласък.“

Не, няма да се получи, а и така или иначе аз ще съм мъртва.

„Така е, защото си убийца и заслужаваш да умреш.“

Не, не съм! Не, не заслужавам!

Мамка му, стига си си приказвала сама. Полудяваш. Престани.

„Виж, ето го, зад стъклото. Виждаш ли го? Седи на предния ред. Маха ти. Виж колко щастлив изглежда.“

Действително изглежда щастлив, усмихва се.

„Виждаш ли какво държи в ръце?“

Не.

„Плик за писмо. На него пише «Завещание». От баща му е. Ще му остави всичко. Затова е щастлив.“

Защо? Защото е получил парите на баща си?

„Да, ще те види как умираш, но няма да направи нищо. Ти уби баща му за него, схващаш ли? Сега може да прави каквото си пожелае с всички тези пари.“

Не е вярно!

„Виж, сега си тръгва, дори не му се чака да види смърт­та ти. Пак помахва. Няма да направи нищо, просто ще си иде. Виждаш ли?“

Не! Не, Айзък, не! Млъкни! Млъкни! Недей да спориш с мен. Ти не си истинска. Ти си аз. Ти си просто мен, тревожна и уплашена. Млъкни, млъкни!

Блъскам ли, блъскам по стъклото с юмруци.

— Айзък! — крещя. — Айзък!