Кери Дрюъри
Килия номер 7 (4)

Марта

Той не влиза след мен в килията. Чудя се дали Ив го е възпряла. Дали мога да й имам вяра?

Килията е тясна и студена. Стените са яркобели, няма и една драскотина. Високо горе на външната стена има прозорец с бели решетки — мисля, че не се отваря, — а на стената срещу него е бялата метална врата. Сега е затворена и заключена, капакът на процепа също. Все едно се намирам в кутия. Ако в коридора избухне пожар, ще се опека като пиле.

Всъщност тук всичко е бяло — леглото до стената е бяло, с бели чаршафи и бяла възглавница, тоалетната в ъгъла е бяла, умивалникът над нея — също бял.

И това е всичко.

Няма полици, бюро, маса, лампа, гардероб (за какво ми е гардероб?), книги, химикалки… нищо. Изобщо от какво имам нужда?

Единственото, което не се вписва, е часовникът — високо на стената над вратата, той отброява всяка секунда от оставащия ми живот. Също е бял, с неонови стрелки.

Усещане за пълна празнота. Никакви стимули. Сякаш някой е натиснал копчето „без звук“ на очите ми или съм поразена от някаква странна форма на далтонизъм, в която не бъркам определени цветове, а просто не виждам цвят.

Затворническият гащеризон, който ми връчиха, също е чисто бял. Отнеха ми дори кестенявата коса. Остригаха я и сега е в някое кошче.

Имам чувството, че съм изгубила половината си същност. Косата ми — това бях аз. И дрехите.

Очаквах ли друго? Та това е затвор, за бога! При това за осъдени на смърт. Не се очаква да е приятно, нали?

Светлината е толкова ярка, че очите ме болят и получавам главоболие. Не мога да преценя откъде идва — в средата на тавана не виси крушка, няма и луминесцентна лампа. Струва ми се, че струи от ъглите между стената и тавана, но…

Самите стени ли светят?

Да не са боядисани с някаква светеща боя?

Това да не би да е поредното мъчение, което са измислили?

Иска ми се да стисна очи, да легна на леглото и да се отнеса далеч оттук, но дори и със спуснати клепачи пак усещам светлината. Не мисля, че тук ще спя кой знае колко, а и те надали биха го допуснали.

Мъчение? Да, май бях права.

Навярно са се досетили, че най-лесният начин човек да преодолее всичко това е просто да проспи времето си тук. А те не искат да преодоляваш нищо. Искат да страдаш.

Всъщност обаче не бих искала да проспя последната си седмица, нали? Това са последните седем дни, в които ще дишам и ще живея. Вече дори по-малко. Колко ча̀са? Минути? Секунди? Не искам да знам. Какво друго ми остава обаче, освен да спя и да си спомням?

Лягам, затварям очи и се завивам през глава с чаршафа в опит да се заслоня от светлината, но съм убедена, че тя става още по-ярка. За какво им е да ме мъчат, след като така или иначе ще умра?

Заравям глава в дюшека, стисвам плътно очи и се съсредоточавам върху тъмнината под клепачите в опит да си те спомня.

Срещнахме се в мрака. Беше се скрил в сенките точно като мен, наблюдаваше улицата, по напукания асфалт се носеха стари коли, вонеше на изгорели газове. Ти не идваше там всяка вечер като мен, не оставаше и особено дълго… аз обаче трябваше да ходя, разбираш ли? Не можех да заспя, ако не й пожелаех „лека нощ“.

Боже, не искам да си спомням. Тя ми липсва, ти също. А ме е яд, че е така. Не бива да се разнежвам.

Взех пистолета с мисълта за нея, но не го направих само заради нея. Онази вечер ти казах да бягаш в името на всички други, които могат да бъдат спасени, в името на справедливостта и на правдата.

Ти искаше да победиш системата. Първоначално единственото, което исках аз, беше да победя един човек.

Не да го убивам всъщност, въпреки че стана по този начин… Просто да го покажа такъв, какъвто беше в действителност.

Докато изтекат седемте ми дни тук, дори хората, които в момента го обичат, ще са изтрили спомена за него от пиедестала, на който го слагат в момента, тоест моята задача ще бъде изпълнена. Душата ми ще си иде с мир, какъвто ще изпитат и душите на останалите — най-сетне.

Ролите ни — и моята, и твоята — са предопределени от мястото, на което сме израсли — ти можеш да бъдеш борецът, докато аз ще се принеса в жертва. В крайна сметка това е единственото, което може да стори момиче от Блоковете като мен. Не съм достатъчно умна, достатъчно уверена, нямам достатъчно пари, нямах бъдеще — дори и преди да се озова тук. Мисълта, че можем да бъдем заедно, беше пълна глупост.

Ако ме обичаш достатъчно, ще ме оставиш.