Кери Дрюъри
Килия номер 7 (30)

Ив

Ив паркира колата до подлеза, близо до планината от дарове за Пейдж.

Гус цъка с език.

— Какво? — пита тя.

— Ей тая глупост — отговаря той. — Хората са пълни глупаци.

— Явно знаеш истината?

— Вероятно аз съм единственият, който знае цялата истина, но това не значи, че ще ти я кажа.

— Защото не искам да ти платя за нея?

— Да, и това, но е въпрос и на чест — казва той.

— О, престани, моля те.

— Какво? Решила си, че като съм от Блоковете и нямам пари, и понеже те разполагат с мен както си поискат — властите и кой ли не, — значи си нямам принципи, така ли?

— Не съм казвала…

— Не беше нужно, жено. Ти си тая без принципи, дето ме вкара насила в колата. Със заплаха.

— Не съм те заплашвала. Остави това. Защо властите не знаят? Защо не им каза?

— Не са ме питали. Не искат да знаят. А и както вече казах, въпрос на чест е.

Ив потропва с пръсти по волана.

— Къде живееш? — пита тя.

Той се извръща рязко към нея.

— Какво? Защо?

— Защото трябва да ми дадеш някои документи и писма.

— Нямам никакви документи и н’нам какво си.

— Напротив. Айзък ми каза.

— Забравй да те водя вкъщи. Ако някой види?

— Затова дойдох по тъмно.

— Не искам никакви рискове. Няма да те водя вкъщи, точка. Плюс това, дори да ти дам тия боклуци, от тях не се разбира кой го е убил или защо.

— Прочел си всичко?

Той повдига рамене.

— Ами писмото на Марта?

Той се взира в нея.

— Хм… И там не пише кой го е убил.

— Но всичко това са доказателства.

— И каква е файдата? Нищо не струват. Кой ще те чуе? Кой ще го отпечата? Няма смисъл.

Той се обръща и зяпва през прозореца, загледан в полицая, който крачи напред-назад пред даровете за Джаксън.

— Виж какво, писна ми от това — казва Ив. — Опитвам се да постъпя както трябва, а всички ми пречат. Убедена съм, че Марта не го е извършила, обаче тя отказва да го признае. Айзък почти го изрече, но не споделя нищо друго заради някакво си обещание, въпреки че то ще доведе до смъртта й. Ти твърдиш, че знаеш всичко, но не искаш да ми разкажеш. Времето тече, моментът, в който едно невинно момиче ще се прости с живота си, наближава, а аз не мога да направя нищо по въпроса. Просто ми дай документите — завършва тя.

— А ако изпортиш на някого, че си ги получила от мен или че аз съм ги крил? А? Какво според теб ще ми се случи тогава? Ще ме пипнат. Ще потъна вдън земя и никой няма да разбере или да се загрижи.

— Няма да кажа на никого.

— Поправка — казва той. — Няма да искаш да кажеш на никого. Понякога обаче човек няма избор.

Тя отпуска глава в ръцете си.

— Никой няма да ти направи нищо просто защото си прибрал някакви документи.

— И за миг не вярвай на това, жено!

Тя пали двигателя, слага предпазния колан и заключва вратите.

— К’ви ги вършиш? Пусни ме!

Тя натиска газта. Полицаят, който пази цветята, спира на място.

— Дали онзи полицай няма да се заинтригува от това, че си скочил в колата ми и си поискал парите ми?

— Не би го направила.

— Ами ако му дам повод да претърси дома ти?

Тя натиска педала по-силно и полицаят приковава очи в колата.

— Ами ако открие документите? Ще реши, че си влязъл с взлом в дома на Джаксън и си ги отмъкнал. И какво ще стане после?

Тя оставя колата да тръгне напред. Полицаят посяга към радиостанцията.

— Недей…

— И на двамата ни е ясно какво ще се случи, нали? Спомена го по-рано. Какво каза преди минута? „Ще ме пипнат. Ще потъна вдън земя и никой няма да разбере или да се загрижи.“ Нещо подобно, нали?

— Пък аз мислех, че си свястна.

— Виждали са се, нали? Марта и Айзък Пейдж?

— Какво?

— Не е ли така?

— Да, да, хубаво, виждаха се.

Колата се приближава все повече.

— Как са се запознали?

— Няма да кажа… — той дърпа ръчката на вратата, но тя не помръдва. — Мамка му, жено! Мамка му! Добре… Добре… запознаха се след смъртта на майка й. Айзък взе да се навърта тук.

— Защо?

— Оф, боже, май не си от най-умните? Бил е гузен, разбира се. Заради майка й.

— Защо е бил гузен? Нямал е нищо общо с това, нали така?

Гус вдига ръце от безсилие.

— Не е убивал майка й, ако за това питаш. Той е свястно момче…

— Ами Джаксън? Той знаеше ли, че двамата се виждат?

Колата продължава напред, а полицаят разкопчава кобура си.

— Джаксън? Мамка му, той им забрани да се виждат, изтарашиха апартамента й, каза й, че ще я убие, ако не престанат да се виждат, и щеше да го направи.

— Значи онази вечер той просто е дошъл и я е намерил?

Полицаят се насочва към колата.

— Мамка му, моля ти се, пусни ме да си ходя!

— Кой застреля Джаксън? Чие беше оръжието?

— Не мога да ти кажа.

Тя дърпа ръчната спирачка, а полицаят светва с фенера си през предното стъкло.

— Пистолетът на Джаксън. На Джаксън беше. Каза, че ще я застреля, взе да говори някакви гадости за майка й, наистина гадни работи…

Полицаят пристъпва още напред.

— Кой го застреля? — Не мога! — казва той. — Не трябва да го разбираш от мен!

— Кой беше там? Кой видя какво се случи?

— Аз… той… Боже, жено, пусни ме! Нямам избор. Оплетен съм в някакъв шибан триъгълник между властите, Марта и Айзък — а сега и ти, а не съм направил нищо!

Полицаят чука по прозореца на шофьора.

— Как се казва твоята улица?

— Моля?

— Бързо, как се казва твоята улица?

— „Сноудроп клоуз“, да ме вземат шибаните мътни, „Сноудроп клоуз“!

Тя натиска копчето, прозорецът се отваря и вътре нахлува студен въздух.

Гус навежда глава.

— Добър вечер, госпожо, може ли да попитам какво правите тук толкова късно?

Ив се усмихва на полицая.

— Извинете, господин полицай — казва тя. — Дойдохме да видим даровете.

— А вие? — пита онзи и светва с фенера в лицето на Гус.

— Да, и аз също — измърморва той.

Полицаят връща очи на Ив.

— Всичко наред ли е, госпожо?

— Разбира се, благодаря.

— Е, тогава да не ви прекъсвам.

Той започва да се отдалечава. Гус въздъхва с облекчение.

— О… — обажда се Ив през прозореца. — Извинете, полицай, само още нещо, бихте ли ме упътили към „Сноу­дроп клоуз“?

Той се връща до колата.

— „Сноудроп клоуз“? Каква работа има някой като вас там?

— Адвокат съм — излъгва тя. — Трябва да оставя едни документи на клиента си.

— Ясно. Кой номер?

— Аз ще те заведа — прекъсва ги Гус. — Няма проблем, полицай, аз ще я заведа.

— Колко мило — казва Ив с усмивка.

Полицаят се отдалечава. Ив затваря прозореца, отново пали двигателя и потегля.

— Знаеш ли, вие от Авенютата идвате тука да си изливате мръсотията, забърквате и нас във вашите каши, а после ние трябва да го отнесем, защото вие се измъквате с парите си. Говното винаги пада надолу, жено. Крайно време е да турим край. Ще ти дам ония работи, писмата и прочие, обещавам, обаче ще ти кажа и още нещо — спри колата.

— Моля?

— Спри колата до подлеза. Ето тука, спирай.

Тя отбива и спира.

— Виждаш ли това на стената? — той се навежда напред и посочва през предното стъкло. — Охранителна камера. Стои тук от години. Казаха, че било, за да ни пазят. Обаче, когато ни потрябва, заявиха, че не работела.

— Но…?

— Отключи.

— Не съм чак толкова глупава. Ще ми избягаш.

— Няма — отговаря той. — Казах, че обещавам, и бях искрен. Сега гледай камерата.

Той се отдалечава от колата и пресича пътя. Пред очите на Ив камерата се обръща и го проследява.