Кери Дрюъри
Килия номер 7 (39)

Марта

„Не убивай — чува се глас. — Една от десетте Божи заповеди, известни още като «Десетословието», които се…“

Вратата на килията на Марта се отваря и вътре влиза Ив.

„… споменават два пъти в еврейската Библия…“

— Не забравяйте за камерата — прошепва Марта и се надига от дюшека на пода — без рамка, няма и стол.

„… първо в «Изход»…“

Ив кимва.

— Какъв е този глас? — пита тя.

„… после във «Второзаконие»…“

— Някакво неизчерпаемо поучително слово за деня — отговаря Марта с нисък, равен глас. — Сутринта направо ме съсипаха с определенията на думите.

„… според някои Бог изписал…“

Ив повдига вежди.

— Ами, примерно, определения за „убивам“ и „убийство“ — добавя Марта. — И „смърт“ и разни подобни.

„… десетте си заповеди на каменни скрижали…“

— Вече май преминаха на религиозни поучения — продължава тя. — Не е за вярване какви глупости научих.

„… и ги връчил на Моисей…“

Марта се отпуска на пода. Лицето й е изпито, с торбички под очите, а устата й е отпусната, сякаш й е трудно да я контролира. Тя кимва.

— Нали не… Всъщност няма значение.

„… на планината Синай…“

— След това ще премине на исляма — проронва. — Явно е цял цикъл. Поне е по-тихо от определенията на думите.

„… в Корана има подобни стихове, които някои учени наричат…“

— Ето, видяхте ли?

Ив кимва и сяда до нея.

— Просто гледай мен — казва тя. — Опитай се да не му обръщаш внимание известно време. Слушай моя глас.

Марта се размърдва и се обръща към нея.

— Да — казва.

„… указания…“

— Килията е тясна — прошепва Ив. — Никога не съм влизала тук досега.

Марта повдига рамене и казва:

— Не ми трябва много.

— По телевизията изглежда по-голяма — продължава Ив. — Таванът май е по-нисък.

— Усещането е като в ковчег — подхвърля Марта. — Но е по-топло, отколкото в предишната, така че…

Сядат на дюшека с гръб към камерата. Ив слага чантата в краката си и я отваря.

„… се срещат два пъти в Корана…“

— Това е най-близкото до дърво, което успях да намеря — прошепва тя.

Вади малко клонче, не по-дълго от дланта и пръстите й, все още с листата, които са златистожълти, готови да паднат.

— Но не е много зелено.

Марта се усмихва.

— Казах го за вас — казва тя. — Наистина помага.

— Благодаря — отвръща Ив. — Почти сигурна съм, че ще ти го вземат, но… — Тя повдига рамене.

Гласът продължава, но Марта потърква с пръсти грапавата кора и сухите, мъртви листа в опит да се разсее.

— Ходих до дома на Гус — прошепва Ив.

Марта я поглежда.

— Взехте ли…?

Ив внимателно слага пръст на устните си и едва забележимо кимва.

— Прочетох всичко — казва едва чуто.

— Дори…?

— Писмото на майка ти? Да.

Тя вади пакет бисквити от чантата си, отваря го и го слага пред Марта, така че да не се вижда от камерата.

— Шокира ли ви?

— Не — отвръща Ив с шепот. — Сега вече всичко се връзва. А ти шокира ли се, когато го прочете?

Марта отхапва и дъвче, без да бърза, преглъща и хвърля кос поглед на Ив.

— Мъчно ми е за мама.

Ив кимва.

— Разбираемо е. Кой друг знае?

— Надали са много хора, иначе нямаше да се опита да потули нещата.

— Мислиш ли, че това ще промени положението?

— Само по себе си — не, но с правилния заряд ще ги накара да ни изслушат. Или да изслушат поне Айзък.

— Знаеш ли, че охранителната камера в подлеза е работела в нощта, когато са сгазили майка ти? — пита Ив.

Марта се обръща към нея.

— Не знаех.

— Можеш да докажеш, че той е убиецът на майка ти.

— Само по себе си и това не е достатъчно, за да постигнем нещо, нали?

— Защо?

— Ще докаже единствено, че съм имала идеалния мотив!

— Гняв и отмъщение?

Марта кимва.

— Защо двамата с Айзък не обмислихте всичко в детайли предварително?

— Ха. Ето че забравяте един ключов момент.

— Който е?

— Че преди появата на Джаксън онази вечер нямаше как да направим каквото и да било. Разполагахме с документите, които Айзък открадна, както и с писмото на мама, но нямаше какво да ги правим. Никой с влияние не би ни изслушал. Никой от полицията не би се докоснал до тях. Нито политик или журналист. А дори да се бяха вслушали или да бяха проявили и най-малкия признак на интерес, не биха могли да направят нищо. Неговото влияние беше твърде голямо.

— Единственото, което исках аз, беше истина и справедливост за мама и за Оли, но двамата с Айзък осъзнахме, че заедно можем да постигнем повече от това, трябваше само да намерим начин.

— Предполагам, че е глупаво — кои сме ние да правим каквото и да било, би трябвало да бъде някой като вас или Сайсеро. Не някакви си тийнейджъри, но… — Тя повдига рамене, изтърсва бисквитените трохи от скута си и отново поглежда Ив. — Преди Джаксън да падне на земята с дупка в главата и полицейските коли да се появят с включени сирени и сини светлини, нямаше как да го постигнем.

— И изведнъж се озовавам с тялото на един от най-известните хора в страната в краката си, полицията приближава, най-вероятно и медиите, а на мен ми е ясно какво трябва да направя. Планът — ако изобщо може да се нарече план, — бяха една-две думи, които си разменихме в няколкото минути преди пристигането на полицията. Всичко преди това беше просто надежда.

— Тогава защо го направихте?

Марта се навежда към Ив и снишава глас.

— Защото идва моментът, в който човек трябва да избере между апатията и действието. Можех да се отдръпна и да се прибера в сенките, да продължа да живея ден за ден, да гледам как несправедливостите се трупат около мен, да се чудя какво ли щеше да бъде, ако бях направила така или иначе, дали има и други като мама, като Оли. Можех обаче и да се изправя и да заявя ясно на света, че ми е писнало, както и на много, много други, да понеса последствията и да се моля тези последствия да променят бъдещето.

— Разбирам, Марта, но в момента, в който това се разчуе — било в предсмъртното ти слово или ако Айзък спомене нещо в словото в памет на жертвата, хората няма внезапно да проявят съчувствие и да гласуват, че си невинна, а дори и да го направят, ще бъде твърде късно.

Марта се наежва.

— Тук не става дума за спасението на моя собствен живот. Ако беше заради това, нямаше да се призная за виновна. Тук става дума за нещо повече. Утре ще умра, но хората ще научат истината за мама и за Оли, за Джаксън и за всичко онова, в което е бил замесен. И с това — надявам се, — ще се появи възможността да се роди ново правосъдие. По-справедливо, в което хората са с отворени очи, а не се водят от рекламите и медиите.

— Сигурна си, че искаш да умреш за подобна несигурна надежда?

— Ако не мислех, че това може да положи поне началото, какъв би бил смисълът на всичко това?

— Откакто съм тук, Марта, никой не се е признавал за виновен толкова открито и не е приемал толкова спокойно мисълта за собствената си смърт. Не мога да те разбера. Имам чувството, че съм те предала.

Марта заковава очи в нея за миг.

— Наистина? — прошепва. — Никой не се е признавал за виновен толкова открито?

Ив поклаща глава и повдига вежди.

Марта се привежда напред и прошепва в ухото й:

— А вашият съпруг?

Ив задържа дъха си.

— В Блоковете всички знаем — продължава Марта. — Не той е убил онзи мъж, вие сте го направили. Наистина е било самозащита, но се обзалагам, че той е поел вината, за да може вие да оцелеете, за да се погрижите за Макс.

— Марта, никой… Макс не е… Казах на Джим да не… Аз не…

— Дори и Сайсеро ли не знае?

Тя отново поклаща глава.

— Осъзнавам, че именно затова ме разбирате, както и че разбирате подбудите за действията ми.

Вратата зад тях отново се отваря. Ив мушва бисквитите под дюшека и взема чантата си.

— Време е да си тръгвате, госпожо Стантън — обявява пазачът.

Двете се изправят.

— Няма да се видим повече — прошепва Ив.

— Какво ще стане утре?

— Утре? — Ив я хваща за ръка. — Ще прекараш деня в Килия 7. По-широка е от тази. Виждала ли си я по телевизията? В предаването?

— Видях я, когато екзекутираха Оли… но не помня.

— Казах, време е да тръгвате — повтаря пазачът.

— И столът е в нея.

— Столът? Столът, който… на който ще… — думите на Марта се накъсват.

Ив кимва.

Марта прави колеблива стъпка към нея. За секунда спира, после затваря очи и отпуска глава в ръцете си.

— Страх ме е — шепне.

Ив сваля внимателно ръцете й от лицето й.

— Никога няма да те забравя — казва с просълзени очи.

Марта диша на пресекулки, тялото й се разтреперва на прага на паниката и тя поема насечени глътки въздух, за да се успокои.

— Утре затвори очи — прошепва Ив — и си представи дървото на вятъра. Превърни се в птицата в него, размахай криле и отлети.

Марта се навежда към нея.

— Кажете на Айзък… кажете му, че съжалявам… кажете му… че го обичам.

Пазачът дръпва Ив. По бузите й рукват сълзи.

— Ще му кажа — вика тя, докато онзи я извлича навън. — Обещавам. Ще му кажа.

Вратата се затръшва, а Марта се стоварва на дюшека. Обръща гръб на камерата и се увива в одеялото.

— Не ме оставяй, Айзък — шепне едва чуто и затваря очи. — Прегърни ме, прогони чувството ми за самота.

Във въображението й той застава зад нея и я обгръща с ръце. Шепне в ухото й, че я обича и че винаги ще бъдат заедно.