Кери Дрюъри
Килия номер 7 (16)

Ив

Сайсеро слага чаша кафе пред Ив и сяда срещу нея.

— С мляко, без захар — казва.

— Запомнил си — отвръща тя и го проследява как изсипва две пакетчета захар в пяната на капучиното си. — Ти май не бива да…

— Вече ми е все едно — прекъсва я той.

Тя повдига рамене и разбърква напитката си с лъжичката.

— Знаеш ли, че те следят? — пита той.

Тя повдига лъжичката, втренчва се в капките течност, които падат от нея.

— Имаш предвид мъжа до прозореца със синия шал? — казва. — Работи за „Нешънъл нюз“. Следи ме от самото начало.

— Сега ще се сдобие и със снимки на двама ни заедно.

— Вероятно да — кимва тя. — Но се съмнявам, че това ще навреди кой знае колко.

Отпива бавно от кафето и връща чашата на масата.

— Вчера само наля масло в огъня.

— Изопачиха думите ми.

— Не го ли очакваше? За какво прие изобщо, по дяволите? Не може да не си се досетил…

— Трябваше да го кажа, Ив! Не биваше да се поддавам на гнева, но трябваше да предприема нещо — говори с тих, трескав глас. — Днес е ден трети! Знаеш ли какви са прогнозите?

— Не следя прогнози…

Тя свежда очи към масата.

— Така де, знам, че е така, но… Сигурен съм, че допуснаха грешка с Джим, спомням си как изглеждаха нещата в неговия случай, всички мислехме, че ще му се размине. Помня.

— На шестия ден деветдесет и пет процента бяха гласували с „невинен“, Сайсеро.

— Знам. И всички мислехме, че ще се върне у дома при теб.

— Деветдесет и пет процента! — изсъсква му тя. — Не можеш да вярваш на прогнозите!

— За деветдесет и девет процента Марта е виновна.

Той се привежда към нея и я поглежда над очилата.

Тя отвръща гневно на погледа му.

— А след твоето участие в предаването вероятно е ударила стоте.

— Ив — понижава глас той, — ще я убият. Трябваше да направя нещо. Длъжен бях да опитам.

Тя извръща лице и се заглежда в морето от посетители. Един от тях вдига вестника си. Заглавието гласи: „Убийцата Марта беснее в килията“. В друг пише: „Хънидю открадва принадлежностите на затворник“.

— Само лъжи — казва тя.

Трети посетител, по-близко до тях, пуска вестника си на масата. Цялата първа страница е заета от снимка на Марта на местопрестъплението. Фонът е тъмен, но на ярката светлина на фаровете на полицейската кола ясно се виждат ръцете й във въздуха и пистолетът в краката й. Мокрият тротоар лъщи, сякаш е сребърен — лекетата и прахолякът са невидими и сцената като че е взета от пиеса или от някой филм.

Зад нея е подлезът, в който живеят бездомниците. Оранжевите пламъци на огън осветяват бегло скупчените около него лица.

Ив повдига вежди и се втренчва в снимката. Има нещо, което не вижда. Сенките изглеждат странно. Неравномерни са.

Движение до витрината на кафенето привлича вниманието й.

— Тръгва си, онзи от „Нешънъл нюз“. Явно е получил онова, за което е дошъл — отбелязва Сайсеро.

Тя проследява мъжа с поглед.

— Късно снощи някой дойде до вкъщи.

Тя бърка в чантата си, вади белия плик и го слага на масата.

— Даде ми това за Марта. Изглежда е в отговор на бележката, която отнесох на госпожа Баркова, майката на Оливър Барков — помниш ли го?

— Да, разбира се — Сайсеро повдига вежди и се привежда напред. — Дала ти е бележка? Марта?

— Да. И знам, че не беше редно, но…

Той накланя глава замислено.

— Странно — казва и взема плика. — Кой беше?

— Не знам. Мъж. Млад мъж. По-висок от мен. С тъмна коса. Не успях да разгледам лицето му. Говореше добре. Познат глас, но не си спомням откъде.

— Разговаряли сте?

Тя кимва.

— Не каза кой знае какво. Спомена, че бил учуден, че не съм се досетила кой е.

Сайсеро повдига вежди.

— Откъде може да се досетим? Откъде познава Марта?

— Нямам никаква представа. Не знам и откъде познава Госпожа Б.

Сайсеро прокарва пръсти по името, изписано на плика.

— Ще го отвориш ли? — пита.

— Не — отвръща тя.

Той го вдига срещу светлината.

— Явно е някой, когото познава. Може би приятел от училище — върти го в пръстите си, чопли запечатаното капаче. — Може да пише нещо, което доказва невинност­та й.

— Не мога да го отворя. Не е редно.

— Жалко — казва той и го оставя обратно на масата. — Току-виж решението било точно пред нас.

— Би ли довело до някаква промяна изобщо? Дори и да е подписано самопризнание от извършителя, вече са пипнали убиеца, когото искат.

— Ти също си започнала да губиш вяра в обществото, Ив…

— Вече я загубих. Борих се да получа тази работа, защото това е единственият начин да променя нещо. Защото не можех да се боря с промените в законодателната система, но можех да помогна на хората, попаднали в техния капан. Обаче знаеш ли какво? Не знам дали действията ми всъщност са от полза. А от това, че ме е грижа, ме боли. Боли толкова много. Не мога да издържам повече, не мога да се боря със системата. Това не е правосъдие, това е тяхното тълкувание на правосъдието. Можем единствено да се молим горещо да не сполети и нас.

— Та теб вече те сполетя.

— Не мен…

— Мъжа ти…

Той посяга да сложи ръка върху нейната, но тя я отдръпва и закрива уста.

— Джим беше добър човек — прошепва той.

Тя кимва.

— Уби онзи при самозащита, знаеш го отлично, Ив. Беше там.

— Да, но няма номер, на който да гласуваш за „смекчаващи вината обстоятелства“, нали? Виновен или невинен. Водили сме този разговор хиляда пъти, Сайсеро… Неясна сфера…

— Неяснотите не са позволени! Черно или бяло!

Сайсеро е повишил глас, звучи ледено и гневно.

Няколко души завъртат глави към тях. Тя вдига чашата с кафе и се отпуска в стола си.

— Око за око — казва Сайсеро с гримаса. — Законът съвсем откачи.

И той взема чашата си и сръбва, по мустаците му полепва пяна.

— Ако не беше реагирал, навярно щяха да го пребият до смърт. Може би теб също. Той спаси живота ти.

— Или аз погубих неговия.

— Не мисли така, Ив. Това ли би искал той според теб?

Тя му подава салфетка.

— Дали около това момиче, Марта, няма още нещо? — Той попива пяната. — Нещо, което не забелязваме.

— Какво имаш предвид?

— Не знам точно, но имам усещането, че крие някакъв коз.

— Надали е нещо, което ще промени нещата.

Той повдига рамене, взема лъжичката и започва да рови в пяната.

— Някой трябва да се бори — казва.

— Не и аз — отвръща тя. — Не мога…

— Кой тогава?

Тя си припомня думите на Госпожа Б.: „Нужен е по-смел човек… Най-неочакван…“ Оставя чашата на масата и пъха писмото в чантата си.

— Трябва да тръгвам — казва. — Посещението ми при нея е след час.

Изправя се, той също и двамата тръгват към изхода между масите.

На тротоара отпред спират.

Сайсеро се накланя напред и я целува по бузата.

— Иди в предаването — казва й. — Може ли да навреди повече?

Двамата се обръщат и тръгват в противоположни посоки, но едва направила десетина крачки, тя отново спира. Пред нея има вестникар.

— Вижте уликите сами! — крещи той. — Специално! Снимки на убийството на звездата.

Тя взема един вестник от сергията, същия, който е забелязала в кафенето — снимката на Марта в подлеза, пистолета, Джаксън Пейдж, бездомните. Обръща го към светлината, приближава го до лицето си, взира се.

В сенките на подлеза има някакъв силует, забележим само при вглеждане, лесен за пропускане, ако човек не внимава.

Ив пуска парите в шепата на продавача и се отдалечава.