Кери Дрюъри
Килия номер 7 (74)

Марта

— Часът е: двадесет часът и петдесет минути. Остават ви: десет минути до вероятната екзекуция. Текущият вот е: 98.3% „за“, 1.7% „против“. Следващо включване след: пет минути, окончателен вот.

Това е, значи. Обзалагам се, че всички смятат, че съм си измислила. Че опитвам да спечеля време. Ще умра и всичко, което ще знаят и ще запомнят за мен, ще бъдат лъжи.

„Говореше някакви глупости, че знаела тайна, а накрая изтърси, че Джаксън й бил баща — чувам го още сега. — Явно е искала да му отмъсти или е ревнувала. Хладнокръвна кучка, която просто дръпна спусъка и уби нашия герой.“

Само че не аз дръпнах спусъка, нали?

Имах чувството, че лежа просната на студения асфалт от часове, пребита и посинена. Гърмежът на пистолета в ушите ми. Вторачена в тялото до мен. С отворени, празни очи. И с дупка в главата. Една дупка, а не десетки, както пишеше по вестниците.

Не можех да отлепя очи от него.

Не те видях да падаш до мен, просто внезапно усетих, че си там.

— Аз… той…

Не можех да намеря думите. Не можех да мисля, да изричам, да…

— Полицията скоро ще пристигне — прошепна ти.

Сложих ръка върху твоята. Съзнанието ми се избистри.

— Казахме си, нали си казахме, че нещата трябва да се променят. Това е промяната.

— Марта, по-добре тръгвай. Не искам от полицията да те замесят в това. Не искам да се опитат да обвинят теб.

— Нека го направят — казах аз.

Тогава ми хрумна.

— Остави ги да обвинят мен. Знаеш ли, това може и да се получи, може би това е шансът ни.

Знаех, че за мен всичко беше свършило, нямах бъдеще, което да ме чака. Сама се бях озовала в невъзможно положение, без измъкване.

Всичко, което бях искала някога, беше справедливост и истина, а не неговата смърт… но да кажа, че аз съм го направила?

— Айзък, така може и да се получи. Това наистина може да промени нещата. Да окаже нужното влияние, да доведе до нещо добро, не е ли така?

— Кое?

Взрях се в лунната светлина в очите ти и вдигнах моите към небето, което споделяхме.

— Това е. Ако кажа, че аз съм го направила, медиите ще се заинтригуват изключително много, а ако обявя, че съм дъщеря на Джаксън в предсмъртното си слово, няма как хората да не се вслушат. Ти ще набавиш доказателствата. После, на речта от името на жертвата можеш да им покажеш какво направи той. Разполагаме с всичко необходимо. Всичко в дома на Гус. Писмото от адвоката до майка ми, документите, които ти преснима. Ще можеш да им покажеш всичко, защото тогава ще слушат. Именно това чакахме. За това говорехме. Сега няма как нещата да не се променят. Няма как!

— Не. Не. Няма да позволя ти да поемеш вината. Ти може да им покажеш доказателствата, така или иначе това ще предизвика буря в медиите!

Поклатих глава.

— Не, не мога. Аз съм обикновено момиче от Блоковете. Осиротяло момиче от Блоковете, което няма никакво значение и е едно нищо. На мен никой няма да ми обърне внимание. Знаеш го. Ти си синът на Джаксън Пейдж! Хората ще се вслушат в теб.

— Не, Марта, няма да позволя да го направиш. Още си в шок. Не мислиш трезво…

— От много време насам мислите ми не са били по-трезви. Чуй ме, Айзък! От пресата просто ще ме обявят за лъжкиня, знаеш, че е така. Ще ми се изсмеят и всичко — онзи списък, всички онези невинни хора, — ще отиде на вятъра. Теб обаче ще изслушат! Ти имаш образование. Имаш влияние. Хората те харесват. Ще те изслушат. Готова съм да се принеса в жертва, Айзък, ще се справя, но борецът трябва да бъдеш ти.

— Не.

— Така трябва. Имаш влияние, имаш и пари. Хората ще те чуят. Ти можеш. Аз — не. Но мога да направя това.

В притихналия мрак долетя вой на сирени. И сини отблясъци.

Виждаш ли докъде може да те докара отчаянието? И как си готов да заложиш живота си в името на принципите?

Ти ме хвана за ръка.

— Но… Не искам да умираш. Не е честно. Невинна си. Трябва да убият мен.

Треперех, усещах колко съм уплашена, но знаех, че постъпвам правилно.

— Айзък, вече не става въпрос само за мен и теб. Това е нещо далеч по-голямо. Помисли за всички хора от онзи списък. За семействата, които така и не получиха справедливост, за невинните хора, които бяха екзекутирани или вкарани в затвора, за виновниците, които останаха ненаказани. Колко още?

Сирената се усили. Примигващото синьо грееше по-ярко.

— Можем да променим това, знаеш го — прошепнах. — Трябва поне да опитаме.

Ти ме прегърна.

— Обичам те — каза. — Недей…

— Позволи ми — примолих се аз. — Заради майка ми и заради твоята. За Оли, за всички. Моля те, позволи ми.

Ти хвана лицето ми в ръце и ме целуна, а когато се отдръпна, очите ти отразиха сините проблясъци.

— Обещай ми — казах. — Обещай ми, че няма да признаваш, обещай ми, че ще направиш каквото можеш.

— Щом това искаш — отвърна ти, — ще обещая. С цялото си сърце, обещавам ти.

Сирената пищеше още по-силно и бялата светлина на фаровете и сините лампи подскачаха в мрака.

— Бягай! — извиках.

Сега всичко зависи от теб, Айзък.

Завързана на стола, те гледам как заставаш на катедрата.

Радвам се, че те срещнах.

Изкарахме само година заедно, но беше най-прелестната година в живота ми.

В този свят никога не бихме могли да постигнем повече от това.

Помниш ли първата ни разходка в гората? Помниш ли как гледахме небето, осеяно със звезди? Помниш ли как седяхме заедно на люлките? Помниш ли как се любихме у нас?

— Ще споделим небето — каза ми ти.

И винаги ще е така.

Ще ми липсваш.

Винаги ще те обичам.

— Часът е: двадесет часът и петдесет и пет минути. Гласуването приключи. Окончателният вот е: 98.6% „за“, 1.4% „против“. Вашата екзекуция започва след: пет минути.

Това беше значи.