Кери Дрюъри
Килия номер 7 (34)

Марта

Прозорецът на тази килия е изключително малък — имам чувството, че бих го закрила с ръка, ако можех да го достигна. Няма стъкло и вятърът вие като вълк или побеснял звяр, който се опитва да се освободи от нещо. Тук няма ключ за лампата. Няма крушка, точно както и в останалите килии, но е далеч по-тъмно. Когато слънцето взе да залязва, проверих, а после просто оставих очертанията да се размажат пред очите ми и предметите да се слеят един с друг.

Смъртта нещо такова ли е? Дали всичко ще се слее? Дали клепачите ми ще натежат и ще почувствам, че заспивам? Ще боли ли? Електричество е, няма как да не боли. Колко време ще мине, преди да загубя съзнание? Дали първо ще припадна, а после ще умра, или припадането ще съвпадне със смъртта?

Боже, колко е студено тук. Вятърът щипе сериозно.

Де да можеше да умра от шоколадов сладкиш. Да го изям и да заспя. Да се отнеса. Не от отрова, защото и това ще е болезнено. С упойка, да речем.

Не мога да си спомня последния път, когато ядох шоколадов сладкиш. Сигурно е било у Госпожа Б. Тя умее да прави сладкиши.

Госпожа Б. вярва в Бог. Молеше Му се, след като арестуваха Оли, умоляваше да го пуснат, но нямаше полза. Така каза — че Бог е загубил тази битка, но не и войната. Обаче беше убедена, че Той ще се грижи за Оли добре до следващата им среща.

Мисълта, че двамата ще се видят отново, много я успокояваше.

Напомних й за мама и рекох, че Бог губи доста битки. Тя не намери какво да отговори.

Винаги съм си мислела, че когато някой мой близък умре, някак ще знам, че е добре. Звучи глупаво, защото не е така — човекът е мъртъв, — но си мислех, че някак ще усетя, че е постигнал мир или нещо подобно. С мама обаче така и не се получи.

Отиде си. Точка.

След два дни ще си отида и аз. Точка.

Щеше да ми е по-лесно, ако вярвах.

Всичките ми мисли и спомени за теб ще изчезнат, Айзък. Ще трябва ти да носиш времето, откакто се срещнахме: вечерите ни в парка, разходките в гората, срещата ти с Госпожа Б., първото хващане за ръце, първия път, когато се целунахме, когато правихме любов, ще трябва да носиш всичко това, но когато умреш, ще бъде сякаш нищо не се е случило.

Сякаш никога не сме съществували.

Никакви следи, никакъв белег, никакви спомени.

Боже. Кой ще помни мама, когато си отида?

Господи. Боже. Мамо, съжалявам.

Помня как ме стискаше за ръка на вратата на училището, прегръдките ти преди лягане, как ме викаше за чая, но вече не мога да видя лицето ти.

Ако затворя очи, го виждам по снимките, в парка, на някоя сватба, вдигнала чаша, застинала в онзи миг, но вече не си пред мен.

Чувам плача ти, как убеждаваш по телефона хора, на които не можеш да платиш.

Животът ти беше труден. Все се опитваше да направиш най-доброто за мен.

Замислям се за миналото. Прогонвам мислите за тъгата ти и си спомням. Чувам смеха ти.

Коледа е. У Госпожа Б. сме, насядали около масата с нея и с Оли. Не купихме конфети, за да спестим пари, затова ние с Оли си направихме. Е, не гръмнаха, но беше без значение. Вместо това съчинихме глупави шегички, които дори не бяха смешни, и прочетохме тях.

Ти четеш една на глас… Помня я…

Защо кравите имат звънци?

Защото роговете им не свирят.

Не е смешно, но ти избухваш в смях и при вида ти ние също се разсмиваме. Не можем да спрем. Коремът ме заболява. Помня ръката на лицето ти — бършеш сълзите си, но пак не виждам цялото ти лице. Това обаче няма значение. Слушам смеха ти. Чувам щастието ти. Ти си моята майка и се гордея с това. Гордея се, че съм твоя дъщеря.

Запазете го за мен, Госпожо Б. Вие бяхте там, и вие трябва да помните. Запазете спомена вместо мен, след като си отида. Пазете го добре. Запазете нея у себе си.

Минават часове.

Студено ми е. Много.

В килията е станало по-тъмно и сега прозорчето е най-светлото нещо вътре. Интересно каква ли е луната днес. Навярно е голяма, защото навън е толкова светло, че различавам облаците, носещи се по небето.

Вятърът духа още по-силно.

Ръцете ми изтръпват, краката са безчувствени.

Умът ми трескаво се връща към изчисленията колко ча̀са ми остават, но аз не му позволявам.

Усещам студа в костите си.

Дали пък няма просто да умра от студ още тази вечер? На сутринта ще дойдат, а аз ще съм като бучка лед. Ще им се наложи да разчупят ръцете и краката ми, за да изправят тялото ми. Ще ме вдигнат, ще ме пуснат пак на земята, а аз ще се пръсна на милион парченца. Те навярно няма да се откажат от целия този фарс и ще сложат начупените парченца лед на електрическия стол.

„Не мога да прекарам нощта по този начин“, мисля си.

Треперя.

Чува се някакво ритмично потракване или потупване, оглеждам се в опит да разбера откъде идва с надеждата, че очите ми ще надвият мрака и ще забележа някоя мишка, която шава върху мен, или паяк с потракващи крачка.

„Зъбите ти са“, казвам си.

Трябва да се стопля или поне да не изстивам повече. Опитвам се да измисля как да постъпя, но не мога да мисля.

„Хипотермия. Поразява функциите на мозъка.“

Мечтая си да имах нещо повече от мизерния чаршаф.

„Почукай на вратата, поискай одеяло, юрган.“

Да бе. Не мога да мръдна. Умора.

Носът ми тече. Очаквах да замръзне, а не да протече. Висулки от сополи на върха му.

Да не би да са се отказали от психологическия тормоз и да са преминали на физически?

Потръпвам, треперя и се треса, сякаш съм четиригодишна и ми се пишка. Не мога да спра да мърдам. Пъхам ръце под възглавницата. После решавам друго. Прегръщам я пред гърдите си.

„Запази топлината на тялото.“

Не си чувствам краката.

„Иска ми се да беше с мен, Айзък — мисля си. — За да ме сгрееш. Да ме прегърнеш. И да не пускаш.“

— Тук съм — чувам гласа му в ума си. — Ето ме, до теб. Забрави студа. Погледни звездите с мен. Все още можем да споделим небето.

„Краят трябваше да дойде, нали?“

— Ако баща ми не беше…

„Колко наивни бяхме.“

— Не, бяхме влюбени.

„Бяхме?“

— Сме.