Стив Бери
Заплахата на патриота (70)

Бележка на автора

Както обикновено, написването на този роман беше свързано с много работа на терен. Круизът на Ларкс, Ким, Хана, Малоун и Изабела през Средиземно море и Адриатика е нещо, на което двамата с Елизабет имахме възможност лично да се насладим. Посетихме всички места, които и героите от книгата, включително Венеция и Хърватия. Освен това се разходихме до Хайд Парк и до библиотеката „Франклин Рузвелт“ в допълнение към трите ни екскурзии до Вашингтон, окръг Колумбия. А преди няколко години бях посетил с опознавателна цел Малкия Бял дом в Уорм Спрингс.

А сега, нека да отделим фактите от художествената измислица.

Срещата между Андрю Мелън и Франклин Д. Рузвелт (описана в Пролога) се е състояла на 31 декември 1936 г. Двамата мъже били много различни един от друг (Глава 46) и се ненавиждали взаимно. Както се споменава в книгата, Рузвелт не е имал друг избор, освен да приеме дарението на Мелън за национална галерия, като целта на срещата била да уреди последните подробности. Разбира се, частта с отмъщението на Мелън е добавена от мен. Истина е, че Рузвелт е инициирал углавно дело срещу Мелън за укриване на данъци. След като голямото жури отказало да повдигне обвинения, той завел ново дело, този път гражданско. Това дело завършило с пълното оневиняване на Мелън. А, както пише самият Мелън, Рузвелт не е бил първият, използвал услугите на данъчната администрация за разчистване на лични сметки. Историята със сенатор Джеймс Казънс е исторически факт. Освен това клеветническата изборна обява, за която споменава Рузвелт, е исторически факт, а и коментарът на Хари Труман, че Рузвелт е лъжец, е също автентичен.

Венеция е описана правдиво (Глава 1, 4, 6 и 23), както и Изола ди Сан Микеле (Глава 1 и 4), круизният и фериботният (Глава 19, 21 и 23) терминал.

Ким Чен Ин е литературен образ, но се основава на Ким Чен Нам, най-големия син на покойния севернокорейски диктатор Ким Чен Ир. Чен Нам бил смятан за наследник на баща си до 2001 г., когато се опитал да влезе инкогнито в Япония, заедно с един от синовете си, за да му покаже Дисниленд. Подробностите по тази случка в Глава 2 и 27, както и заточението на Ким в Макао, се основават на факти. Ким Чен Ир действително се отказва от Ким Чен Нам и след смъртта му неговият най-млад син, Ким Чен Ун, става държавен глава на Северна Корея. В книгата аз споменавам този персонаж единствено като Любимия вожд. В голямата си част историята на семейство Ким в книгата е почерпена от действителността. Политическите чистки, включващи манипулирани съдебни процеси и незабавни екзекуции, са ежедневие в Северна Корея (Глава 9, 44 и 45).

Застрахователната измама, описана в Глава 4 и 10, също е факт. Всяка година по този начин се източват милиони долари, които се подаряват на севернокорейския лидер за рождения му ден. С тези незаконно придобити суми се купува всичко — от луксозни стоки до компоненти за ядрени бомби. В последно време обаче схемата привлича засилено международно внимание, което затруднява реализацията й.

За жалост, трудовите лагери в Северна Корея, предопределили живота на Хана Сен (Глава 13, 39 и 44), съществуват. Смята се, че понастоящем около 200 000 души са затворени в тях при невъобразими условия. Най-добрият първичен източник по въпроса е книгата „Бягство от Лагер №14“ от Блейн Хардън, в която се разказва историята на Шин Ин Гюн — единствения човек, успял да избяга жив от такъв лагер и да разкаже впоследствие за живота там. Длъжен съм да предупредя, че неговото въздействащо описание не е за хора със слаби нерви. Голяма част от преживяното от Хана се основава на неговия разказ. Убийството на младото момиче в Глава 19 е описано по истински случай от Лагер №14. Трудно е човек да си представи, че подобни варварски практики съществуват в днешно време, но ги има. Обикновено севернокорейците не признават нищо такова и отговарят на всички запитвания със стандартното: „В нашата страна няма проблеми с човешките права, понеже всички водят най-достоен и щастлив живот“.

Съдът, издаващ заповеди за наблюдение на чужди агенти, се намира на мястото и функционира по начина, описан в Глава 14. Всички статистически данни, цитирани във връзка с него, са точни.

В историята са обрисувани няколко интересни персонажа.

Най-важен измежду тях е Андрю Мелън. Неговата биография, както и тази на баща му Томас, описани в Глава 15, са исторически верни. Мелън действително е останал начело на Министерството на финансите при три последователни президентски администрации. Как е постигнал това обаче, мога само да предполагам. Мелън бил голям почитател на Робърт Бърнс и неговата поема „Писмо до млад приятел“ (Глава 46). През 1924 г. той публикува книгата си „Данъчното облагане — работа на всички“, като пасажът от нея в Глава 35 е цитиран дословно. Погребението на Мелън през 1937 г., траурната служба в Питсбърг и преместването на останките му във Вирджиния са исторически факти (Глава 46 и 64). Гробището „Хоумуд“ в Питсбърг с мавзолея на Мелън, както и семейният парцел в Ъпървил, Вирджиния, (Глава 67) съществуват в действителност. Единствената художествена измислица е мраморната вратичка с гравираното XVI. Най-авторитетната биография на този голям човек бе написана през 2006 г. — „Мелън, един американски живот“ от Дейвид Канадайн.

Филандър Нокс също е любопитен персонаж. Житейската му история и грешките му (описани в Глава 16) съответстват на истината. Бил е държавен секретар през 1913 г., когато се предполага, че е ратифицирана Шестнайсетата поправка към Конституцията. Освен това е бил и близък приятел на Андрю Мелън. Както се казва в Глава 16, Нокс пръв е убедил президента Хардинг да назначи Мелън за министър на финансите. Вярно е също, че Хардинг е отказал да му даде какъвто и да било министерски пост, заради което Нокс открито му имал зъб. Дали е имало нещо скрито-покрито около приемането на Шестнайсетата поправка и дали Нокс е издал някакви тайни на Мелън, никога няма да разберем. Всички причини, изброени в Глава 40, Нокс да си затвори очите за някои нередности в процеса на ратификация (макар и мои предположения) имат своята обосновка в историческите факти.

Дейвид Финли наистина е бил близък с Андрю Мелън, когото е смятал за свой приятел и ментор. След смъртта на Мелън през 1937 г. Финли надзиравал строителството на Националната галерия и станал неин пръв директор. С времето той се превърнал в легенда сред артистичните среди, като изиграл определяща роля в създаването на Националния тръст за опазване на художественото наследство.

Хаим Саломон е един от невъзпетите герои на Американската революция. Подвизите му (описани в Глава 20 и другаде в книгата) се основават на факти. Континенталният конгрес бил разорен и Саломон бил този, който намерил пари за финансиране на борбата за независимост (Глава 28). Близо стоте му споменавания в дневника на Робърт Морис, гласящи просто „Изпратих да повикат Хаим Саломон“, са напълно автентични (Глава 20). Паметникът на Саломон в Чикаго (Глава 30) е един от малкото издигнати в негова чест. Неговите 800 хиляди долара, отпуснати в заем на правителството, днес наистина биха стрували милиарди и тези заеми така и не са платени. Конгресът действително е обсъждал на няколко пъти връщането им (Глава 20), но решение така и не било взето. С надеждата да си получат парите, през 1785 г. наследниците му представили документацията, свързана с тези заеми, на ковчежника на щата Пенсилвания, но тя била изгубена (Глава 28). Твърдението, че Андрю Мелън я е открил само за да я потули отново, е изцяло моя измислица.

Джордж Мейсън е един от по-малко известните отци основатели извън родния си щат Вирджиния (Глава 51). Но ролята му е важна. Той действително е отказал да подпише Конституцията, а изказванията му за „тиранична аристокрация“ (Глава 24) са документирани. Имението му във Вирджиния наистина се е казвало Гънстън Хол, но е моя измислица, че Мелън е правил някакви дарения за неговото възстановяване. Мейсън е основният автор на вирджинската Декларация за правата от 1776 г., от която Джеферсън е черпил вдъхновение за Декларацията за независимост, а Мадисън — за Декларацията за правата (Глава 51 и 54). Тази декларация си остава един от най-важните документи в американската история.

Банкнотата от 1 долар също може да мине за литературен герой. Тя е променена като графично оформление през 1935 г. по настояване на Рузвелт (виж Пролога). Тогава е добавен държавният печат на САЩ, като лично Рузвелт разпоредил пирамидата да бъде разположена отляво, а орелът — отдясно на купюра. Изображението в Глава 32 е факсимиле от автентичния доклад, с който Рузвелт писмено е посочил своите предпочитания. На емисията от 1935 г. не е фигурирал девизът УПОВАВАМЕ СЕ В БОГ, който е добавен едва през 1957 г. Що се отнася до шестолъчната звезда, образувана от съединяването на пет букви от печата (над пирамидата), изписващи анаграма на думата масон, за нея няма обяснение. По отношение на тринайсетте звезди над орела, които също образуват Звездата на Давид (Глава 28), легендата гласи, че Джордж Вашингтон лично бил поискал включването на този символ в знак на благодарност към Хаим Саломон. Но никой не може да каже със сигурност. Както и никой не може да отрече съществуването на това изображение. В Раздел III от Закона за бюджетното финансиране (Глава 28 и 68) действително се забраняват всякакви модификации и промени по банкнотата от 1 долар. И една зловеща подробност: когато банкнотата от 20 долара, показана в Глава 48, се сгъне по подходящ начин, действително разкрива изображения, смайващо подобни на случилото се на 11 септември.

На няколко места се споменава и „Дисни“. Първо, в контекста на изпадането в немилост на Ким Чен Ин, след това във връзка с една програма по мотиви от филми на „Дисни“, показана по севернокорейската телевизия (Глава 27). Такава програма действително е имало и е била излъчена през юли 2012 г. И накрая, портретът на самия Уолт (Глава 7) с неговото мото: Забавно е да вършиш невъзможното, виси в кабинетите и на двама ни с Ким.

Рузвелт действително е записвал на лента разговори, провеждани в Овалния кабинет. Той е първият президент, използвал това нововъведение. Разговорът, цитиран в Глава 22, обаче е художествена измислица. Действителните записи се съхраняват в библиотеката „Франклин Рузвелт“ в Хайд Парк.

Сцената, описана в деня на смъртта му (Глава 24) е сравнително правдоподобна. Той действително е бил прегледан от лекаря си и между тях се е провел подобен разговор. Разбира се, Марк Типтън е герой, добавен от мен, макар че през цялото време наблизо е присъствал агент на Тайните служби. Малкият Бял дом в Уорм Спрингс все още си е там, като имението днес е превърнато в национален парк. Всички подигравателни коментари на Дани Даниълс по адрес на Рузвелт (Глава 30) са взети от исторически документи, някои от които го обрисуват като човек, твърде различен от публичната представа.

Задар е хърватски град, разположен на брега на Адриатическо море, със закътан залив и няколко острова, образуващи естествена преграда срещу морските стихии (Глава 33, 34, 36 и 38). Градската библиотека е точно описана, както и Американският център (Глава 41, 43 и 49). Соларис обаче е моя измислица — събирателен образ на няколко градчета по хърватското крайбрежие.

Шифърът на Бийл съществува, като Декларацията за независимост е помогнала за разгадаване на един от трите му кода (Глава 43). Изображението в Глава 43 е от автентичния шифър. Гатанката, която Андрю Мелън уж бил оставил на Ф. Д. Р., е моя измислица. За да я създам, аз приложих шифъра на Бийл върху вирджинската Декларация за правата, точно както прави Малоун в Глава 51 и 54.

В Замъка на „Смитсониън“, на приземния етаж в западното крило, има едно бюро. Показа ми го уредникът Ричард Стам и то действително съдържа множество тайни отделения и прегради. Макар да ми се стори интересно, аз реших вместо него да използвам писалищния шкаф на Рьонтген от XVIII в., който е изложен в нюйоркския музей „Метрополитън“. Както съм отбелязал в Глава 18, това може би е най-скъпата мебел, произведена някога в света, пълна с тайници. Реших да преместя това писалище във Вашингтон и от името на Мелън да го подаря на музея. Лабораторията по консервация към „Смитсониън“ (Глава 60) е изумително място, където редки книги и документи биват спасявани ежедневно.

Националната галерия във Вашингтон, създадена от Андрю Мелън, е едно чудо. Елегантните й фасади, Залата на основателите, Ротондата, куполът, фонтаните, залите и зимната градина — всичко е отворено за посетители (Глава 60, 62 и 64). „Семейството на Вашингтон“ от Едуард Савидж е окачена в зала №62. Картината е закупена от Мелън през януари 1936 г. Намирала се е във вашингтонския му апартамент, където е останала и след смъртта му (1937) чак до 1941-ва, когато е преместена в Националната галерия и се намира там до ден-днешен. Всичката символика, описана в Глава 62, е била съзнателно търсена от Савидж. Интересното е, че в долния десен ъгъл на огромната рамка има дори дървена тапа (открих я едва след като бях измислил моята), чието предназначение било да поема носещата метална скоба при окачване.

Китай е най-важният съюзник на Северна Корея, източник на жизненоважни търговски връзки и пари (Глава 26). Освен това Китай е и най-големият чуждестранен кредитор на Съединените щати. Подоходният данък действително генерира около 90 процента от приходите във федералния бюджет (Глава 7 и 35). За съжаление, всички статистики относно националния ни дълг (Глава 35) са истина. Този дълг се натрупва с главозамайващата скорост от над милион долара в минута; има интернет сайтове и броячи, където можете да го наблюдавате в реално време как расте. Онова, което Дани Даниълс казва за корелацията между по-високи данъци и по-ниска събираемост (Глава 35), също е вярно.

В този роман се говори за подоходни данъци. Дали Шестнайсетата поправка е била надлежно ратифицирана, е прелюбопитен правен въпрос. Аз за пръв път се сблъсках с него в „Законът, който така и не се случи“ от Уилям Бенсън. Авторът отделил време, за да посети всичките 42 щата, за които се смятало, че са ратифицирали поправката, и съвестно документирал приложените процедури и анализирал тяхното съответствие с щатското законодателство. Някои от констатациите му са колкото убедителни, толкова и тревожни. Дали са и верни, оставям на други да определят. Това е роман — т.е. по дефиниция не отразява истински събития, но пък включва два от по-фрапантните примери, на които се е натъкнал Бенсън — Кентъки и Тенеси (Глава 33 и 34). Любопитна подробност е, че Бенсън е открил (подобно на героите в романа) и проблема с липсващите оригинални документи. Самият Уилям Бенсън бил осъждан за неплащане на данъци, но аргументите му не са лишени от смисъл. Федералните съдилища обаче последователно избягват тази тема, позовавайки се на съмнителна логика и неубедителни аргументи (описани подробно в Глава 37). Становището на Апелативния съд, възпроизведено в Глава 12, е художествена измислица, но в него се съдържат дословни цитати от няколко действителни съдебни решения.

През 1922 г. Върховният съд постановил, че декларацията на държавния секретар относно ратификацията на конституционната поправка е окончателна и не подлежи на обжалване по съдебен ред (Глава 37). Независимо дали това становище било обосновано или не, въпросът никога повече не бил повдиган пред Върховния съд. Шестнайсетата поправка към Конституцията била продукт на политически маневри от началото на XX в. и била замислена да не мине, но минала (Глава 31). Първоначално тя била приложима към един малък сегмент (под 5%) от населението на страната, които бездруго можели да избегнат плащането на данъка благодарение на вратички, съзнателно оставени в първия данъчен закон от 1913 г. Едва през 1943 г. Рузвелт наложил подоходно данъчно облагане за всички, въвеждайки удържането на данъка направо от фиша за работна заплата (Глава 67).

В романа се ползват текстове и от няколко доклада — всичките мои творения, с изключение на онзи с дата 13 февруари 1913 г. (Глава 67). Той се основава, макар и не буквално, на действителен документ, представен от Правния отдел на 15 януари въпросната година. В интернет е пълно с негови факсимилета. Той поражда няколко правни въпроса относно ратификацията на Шестнайсетата поправка. Едно изречение от моя текст представлява дословен цитат от автентичния документ:

Съгласно Конституцията, щатският законодателен орган няма право по никакъв начин да променя текста на поправка, предложена от Конгреса, като функцията на щата е единствено да одобри или отхвърли поправката във вида, в който е предложена.

Но точно това се е случило в процеса на ратификация. Предложената поправка била изменяна от щат след щат по всевъзможни начини. А пък държавният секретар по онова време, Филандър Нокс, не само си затворил очите пред реалността, но и игнорирал съвета на юристите и обявил поправката за „действителна“.

А защо не „ратифицирана“? Това някакво безсмислено разграничение ли е било? Или реакция на съвета, който бил получил? Никога няма да узнаем истината.

А какво би станало, ако се окаже, че Шестнайсетата поправка по някакъв начин е била опорочена изначално? По онова време за ратификацията й са били нужни трийсет и шест щата. Тя е била разгледана от четирийсет и два. Ами ако при повече от шест от тези щати са били налице сериозни правни проблеми с гласуването за нейното одобряване? Много хора твърдят, че точно това се е случило. Проблемите, цитирани в доклада от Глава 67, са заимствани от техните изследвания. Само че съдилищата отказват да ги чуят. И имат своите основания. Проблемът би разкрил нашата огромна уязвимост.

На едно място в книгата (Глава 29) Ким Чен Ин нарича евентуалната неправомерност на Шестнайсетата поправка „най-хитроумното оръжие за масово поразяване, съществувало някога“.

Може и да е прав.