Стив Бери
Заплахата на патриота (17)

16

Вашингтон, окръг Колумбия

Стефани и Хариет седяха една срещу друга на заседателната маса; пред всяка имаше по един екземпляр от „Заплахата на патриота“, които им бе оставил министърът на финансите.

— Ще имам дълъг разговор с нашия колега в Алабама — каза Хариет. — Той никога не е споменавал, че този беглец от закона е бил и писател.

— А ти никога не си споменавала нищо за Ким или че от финансите са искали конкретно Котън при предаването на парите.

— Което, както вече казах, беше голяма грешка от моя страна.

— Сигурно разбираш, че мълчанието ти е изложило Котън Малоун на излишна опасност.

— Винаги ли се държиш толкова безочливо с шефовете си?

— Само когато излагат на опасност хората ми.

— Уверявам те, извлякла съм си поука — усмихна се Хариет.

Във Вашингтон наближаваше полунощ, което означаваше, че в Италия скоро щеше да се съмне. Люк им бе докладвал, че Котън ще го чака в 7 сутринта. Щяха да използват момента, когато всички започнеха да слизат от кораба.

Стефани прелисти страниците пред себе си; предговорът към книгата обещаваше „смайващи и плашещи разкрития“. Един бърз поглед към съдържанието й даде представа за отделните глави. „Исторически липси на перспектива“, „Възможно ли е съдилищата да са толкова глупави?“, „Едно предупреждение към данъчните власти“, „Политически въпроси, на които никой не иска да отговори“.

— Това е нещо като манифест на неплащащия данъци — каза тя. — В което има логика, ако се имат предвид проблемите на Хауъл с правосъдието. Но датата на регистриране на авторските права е след тази на признаването му за виновен. Той е писал книгата като беглец от закона.

Отделни страници бяха отбелязани с кламери. Тя отвори на една от тях и се зачете в маркирания пасаж:

Сред загадките на 20-те години на миналия век е как Андрю Мелън е успял да се задържи като министър на финансите в течение на близо единайсет години при трима различни президенти. Една от теориите се основава на факта, че Мелън е първият държавен служител, активно използвал данъчните служби като оръжие срещу политическите си противници. Редовно са провеждани данъчни ревизии с цел тормоз и сплашване на политически опоненти. Понякога са повдигани углавни обвинения, както и граждански дела в административните съдилища, всичките предназначени за оказване на натиск върху враговете на Мелън. Вероятно е бил толкова ловък в отмъстителността си, че дори президентите са се бояли от него. Една съвременна аналогия би ни насочила към Дж. Едгар Хувър, който съумява да запази контрола си върху ФБР в течение на шест администрации. Някои казват, че за това са допринесли печално известните тайни досиета, създадени от него. Също както при Хувър, дейността на Мелън е предизвикала поредица от разследвания, като са се чували дори призиви за отстраняването му от поста, но не се е стигнало до никакви съществени последици.

Една конкретна история обаче се повтаря упорито. Може би тя обяснява повече от всичко друго дълголетието на Мелън като финансов министър. През февруари 1913 г. Филандър Нокс приключвал мандата си на държавен секретар. Месец по-късно новият президент (Удроу Уилсън) трябвало да назначи неговия приемник. През 1916 г. Нокс бил избран за сенатор от щата Пенсилвания. Впоследствие се кандидатирал за президент на изборите през 1920 г., но бил отстранен при номинациите на Републиканската партия, след което се включил активно в изборната кампания на Уорън Хардинг. Нокс и Мелън били близки приятели, и двамата от Питсбърг. Нокс бил човекът, който убедил Хардинг да назначи Мелън за министър на финансите. Новоизбраният президент, както и повечето американци, никога не бил чувал за Мелън, който до момента се стараел да не привлича общественото внимание. Отначало Нокс го описал на Хардинг като „банкер от Питсбърг, ползващ се с добро име в Пенсилвания“ и допринесъл активно с големи суми за избирането на Хардинг. Което може би се оказало решаващият критерий. Мелън бил номиниран за поста и встъпил в длъжност през март 1921 г. Някои казват, че преди смъртта си Нокс предал на Мелън важна тайна, която била главната причина за неговото дълголетие на поста.

— Никога преди не бях чувала тази история — каза Хариет.

— Което означава, че може да е изцяло плод на въображението му. Четох становището на Апелативния съд. Служебният му защитник се опитал да пледира с някакви налудничави аргументи, в смисъл че Шестнайсетата поправка към Конституцията не била законна. Министърът е прав. Хауъл е побъркан на тема конспирации. Привиждат му се неща, които просто не са се случили.

— Започвам да се питам какво всъщност се е случило.

Стефани кимна в знак на съгласие. И двете продължиха да четат.

Би било редно да се запитаме: защо ли му е трябвало на Филандър Нокс да дава на Андрю Мелън нещо, с което Мелън би могъл да навреди на Съединените щати. Нещо, което би му донесло незаслужени политически предимства. Всички източници описват Нокс като предан патриот, отдал целия си живот в служба на страната си. Член на три президентски администрации: два пъти като министър на правосъдието (при Маккинли и Теодор Рузвелт) и веднъж като държавен секретар (при Тафт), той на три пъти е избиран и пряко от народа за сенатор от щата Пенсилвания. Подобна кариера може да се смята за успешна по всички разумни критерии. Но явно за Нокс тя не е била достатъчна. Болезнено амбициозен, той е ламтял за президентския пост.

За съжаление, както го описва един негов съвременник, Нокс „искаше да се рее като орел, но имаше крила на врабец“. Макар и оценяван като блестящ интелект, с острия си език и надменност той не успява да си създаде много приятели. Друг съвременник казва за него: „Службата му беше отлична, без да се отличава с каквото и да било“. Репутацията му почти не излиза от границите на Питсбърг, където е любимец на заможния градски елит. Хора като Андрю Карнеги, Хенри Фрик и самия Мелън го смятат за свой приятел. Когато обаче президентът Хардинг го пренебрегва при подреждането на новия си републикански кабинет през март 1921 г., той не скрива огорчението си. Все пак остава на служба в Сената като представител на Пенсилвания до смъртта си седем месеца по-късно.

— По всичко личи, че политиката по онова време не е била много различна от сега — каза Хариет. — Сенатът и днес е пълен с хора, които се стремят към президентския пост.

— И ти ли беше сред тях?

— Аз бях изключение. Винаги съм искала да бъда министър на правосъдието.

— Защо точно това?

Шефката й повдигна рамене.

— Времето ми в Сената бе приключило, а исках да се чуе и моят глас при избора на мой приемник, затова ми се стори разумно да се преместя тук за последната година от кариерата си. Това позволи на губернатора да назначи мой заместник, който да довърши мандата ми на сенатор. За щастие, той ме послуша и избра подходящ човек.

— Но ти не разполагаш с много време на сегашния пост.

Хариет се усмихна.

— Не се знае. Може пък да извадя късмета на Нокс или Мелън и следващият президент да ме задържи.

Стефани се усмихна и двете отново насочиха вниманието си към ръкописа.

Самият Мелън никога не е говорил или писал как е успял да се задържи в правителството толкова дълго време, но след смъртта му някои бивши сътрудници излизат с предположения. Те припомнят историята за създаването на Националната галерия, при което Мелън дарява и милионите за построяването й, и огромната си колекция от произведения на изкуството (която сама по себе си струва още много милиони). Рузвелт, който мрази Мелън, не е особено щастлив от неговата благотворителност, но като президент няма избор. Да откаже би изглеждало колкото дребнаво, толкова и глупаво — две черти на характера, които Рузвелт не би си позволил да покаже публично. Десетилетия след смъртта на Мелън някои от най-близките му сътрудници започват да шушукат за неща, които той е използвал в максимална степен за политическото си облагодетелстване.

През ноември 1936 г. Мелън вече знае, че умира. Навръх Нова година се среща с Рузвелт в Белия дом, придружаван от най-близкия си приятел Дейвид Финли. Впоследствие Финли ще стане първият уредник на Националната художествена галерия и президент основател на Националния фонд за опазване на историческото наследство.

От него научаваме, че Рузвелт и Мелън са разговаряли насаме около петнайсет минути. Финли записва в дневника си, че Мелън е излязъл от срещата „в приповдигнато настроение, в каквото никога преди не го бях виждал“. Когато го попитал защо, неговият ментор отговорил: „Дадох на президента една бележка, която бях написал. Той я смачка на топка и я захвърли в другия край на стаята. Интересно ще е обаче да видим какво в крайна сметка ще направи с нея“. Финли се опитал да изкопчи още информация, но Мелън отвърнал загадъчно: „Дадох му нещо, с което да се занимава. В крайна сметка ще открие какво съм му завещал. Няма да се сдържи и ще го потърси. И ще бъде прав. Тайните ще бъдат запазени, а аз ще съм доказал правотата си. Защото, колкото и да ме мрази и да не е съгласен с мен, той ще постъпи точно така, както искам“.

— Във Вашингтон Финли се превръща в икона — каза Хариет. — Бащата на движението за опазване на историческото наследство. Той се бори за спасяване на европейските съкровища. Той създава специализирания отряд за издирване и връщане в родината им на плячкосаните от нацистите културни паметници след Втората световна война.

Стефани бе чувала за репутацията на Финли като човек, будещ и заслужаващ доверие. В никакъв случай не фанатик. Което придаваше още по-голяма важност на историята на Хауъл.

Те продължиха да четат отбелязаните пасажи.

Финли и Мелън са особено близки. Двамата работят заедно в Министерството на финансите. През 1924 г. Финли написва книгата „Данъчното облагане — работа на всички“, която излиза от името на Андрю Мелън. В нея са изложени възгледите на Мелън за данъчната система. Книгата придобива огромна популярност. През 1927 г. Финли е вече най-близкият сътрудник на Мелън, пише речите му, помага му при формулиране на официалната политика на Министерството на финансите, както и при управление на частната му колекция от произведения на изкуството. Мелън умира през 1937 г., малко след започване на строежа на Националната галерия. Галерията отваря врати през 1941 г., а Финли е неин директор и уредник. Трудове на хора, запознати отблизо с галерията, сочат, че Мелън продължил да управлява дейността й в най-дребни детайли, дори от гроба. Финли, който остава лоялен на своя ментор и след смъртта му, изпълнява стриктно неговите указания.

— Божичко! — въздъхна Хариет. — Звучи като филм на Оливър Стоун.

Стефани се усмихна.

— И е също толкова недоказуемо. Пълно с мъгляви позовавания на неназовани източници. В което няма нищо чудно. Натъквала съм се на далеч по-странни неща, които са се оказвали истина. Затова съм се научила да не съдя прибързано.

— И това ли е поука, която трябва да запомня?

— Просто си твърде отскоро на този пост. Докато аз съм се занимавала с уникални неща през годините. За мен фактът, че бивш министър на финансите може да е принудил Рузвелт да му върши мръсната работа, не е толкова необичаен.

Двете откриха последния обозначен пасаж.

Малко се знае за случилото се след онази среща през декември 1936 г. Дали Ф. Д. Р. се е вслушал в нещо, казано от Мелън, официалните протоколи мълчат. Има сведения обаче за вътрешно разследване в Министерството на финансите, проведено в началото на 1937-а. В документи, с които се сдобих след подаване на няколко заявки на основание на Закона за свобода на информацията, се споменава въпросното разследване, наредено лично от Ф. Д. Р. За съжаление, други документи ми бяха отказани (имали гриф „секретно“), а някои от онези, които получих, бяха с множество заличени пасажи. Какво ли съдържат, че десетилетия след написването им трябва да се пазят в тайна? От малкото данни, стигнали до нас, знаем, че Рузвелт имал някои съмнения относно новото графично оформление на доларовите банкноти от 1935 г. и поискал да знае дали Мелън е изиграл някаква роля в процеса. За съжаление, нито един от документите, до които успях да се добера, не хвърля светлина по въпроса. Мелън умира през август 1937 г., когато вниманието на Рузвелт е съсредоточено върху излизането на страната от Депресията и засилващите се противоречия в Европа. Няма никакви данни, че от този момент нататък Рузвелт изобщо се е връщал на темата за Андрю Мелън.

Един коментар обаче е достигнал до наши дни. Не на Рузвелт, а на Дейвид Финли. В своя личен дневник, публикуван през 1970 г., Финли си припомня последния си разговор с Мелън броени дни преди смъртта на своя ментор. Финли придружавал Мелън при едно пътуване с кола от апартамента му във Вашингтон до Юниън Стейшън. Влакът щял да го откара на север до Лонг Айланд и къщата на дъщеря му, където смятал да прекара следващите няколко седмици, за да се поосвежи. За съжаление, там го застигнала и смъртта.

 

 

Разговаряхме за 20-те и за времето, когато бяхме във финансите. Той беше толкова горд с успехите си. Под негово ръководство Америка бе постигнала голям просперитет. Все още отказваше да признае, че Депресията е била по негова вина. „Това изобщо нямаше да се случи — каза ми той, — ако Хувър ме беше послушал.“ Гледахме към основите на Националната галерия. Макар да не го знаех тогава, това беше последният му поглед към неговото творение. Стана дума за срещата му с президента преди няколко месеца. Аз го попитах дали историята със смачкания лист хартия има продължение. Той поклати глава и ми каза, че тайната му е останала неразкрита. „Президентът още не се е заинтересувал, но рано или късно ще го направи“ — каза ми той. След това продължихме пътуването си в мълчание. Когато стигнахме до гарата, последните му думи прозвучаха като обобщение на живота му, или поне на начина, по който гледаше на себе си: „Аз съм патриот, Дейвид. Никога не го забравяй“.