Стив Бери
Заплахата на патриота (66)

65

Хърватия

Ким крачеше нагоре по стръмната улица, като внимаваше да не се подхлъзне по мокрите павета. Светлините на църквата се виждаха все по-смътно през мъглата, но все още ставаха за ориентир. Нямаше представа къде отиват, но със сигурност се отдалечаваха от гарата и от куршумите. Беше истинско чудо, че се бяха измъкнали невредими. В суматохата бе познал единия от стрелците. Беше далече, полузакрит зад металните колони, но Ким бе почти сигурен, че е онзи американец, Малоун.

Хана се бе справила твърде умело, принуждавайки някои от нападателите им да търсят прикритие. Двамата корейци, които бе видял с очите си, положително бяха изпратени от неговия полубрат, за да го убият. За другите двама във влака не знаеше нищо, но приличаха на американци. Трябваше да ускори изпълнението на плана, но вече без Анан Уейн Хауъл. Какво щеше да предприеме оттук нататък, и той сам не знаеше, но все нещо щеше да измисли. Документите, които му трябваха, бяха у Хана. А преди да умре, Хауъл му бе казал, че Малоун е разгадал шифъра. Значи и той можеше. Само му трябваше време.

Малоун бе останал назад. Не виждаше Ким и дъщеря му, но определено ги чуваше. Ким сигурно беше с обувки с гьон, тропането на подметките му по паважа отекваше надалече. За щастие, собствените му обувки бяха с гумени подметки, с тях стъпваше безшумно и сигурно.

Мъглата беше оцветена в синьо и червено от лампите на полицейските коли. Надяваше се Изабела да отвлече вниманието на полицията достатъчно дълго, за да довърши започнатото. Отдалечаваха се от гарата и това беше добре. Надяваше се и Хауъл да остане жив, но се съмняваше. Два куршума в гръдния кош обикновено са фатални. Чувстваше се отвратително, задето бе изложил този млад мъж на опасност, но нямаше друг начин. С много свои решения бе причинил смъртта на други хора. Често се сещаше за своя приятел Хенрик Торвалдсен и за случилото се в Париж. Или пък в Юта само преди месец и за събитията, които му бяха отнели Касиопея Вит. Усети как в него се надига гняв и си заповяда да запази спокойствие. Нямаше време за чувства.

Имаше да свърши доста работа. От която може би зависеше бъдещето на Съединените щати.

Ръцете на Изабела бяха вързани на гърба й с една от онези пластмасови ленти, които тукашните полицаи явно обичаха да пристягат повече, отколкото е нужно. Това й беше вторият арест за деня. Сигурно беше рекорд за цялата история на Министерството на финансите. Но тя си бе свършила работата и бе пазила гърба на Малоун. Сега нещата бяха в негови ръце.

Най-после пристигна и линейка и двама мъже с бели престилки нахълтаха в гарата с чантички в ръце.

— Говорите ли английски? — попита тя полицая, който я стискаше за лакътя.

Той кимна.

— Аз съм агент на американското Министерство на финансите. Служебната ми карта е в джоба ми. Мъжът вътре също е федерален агент. Трябва да се погрижа за него.

Полицаят не й обърна внимание. Вместо това я отведе до една от патрулките, блъсна я грубо на задната седалка и затвори вратата. През предното стъкло се виждаше трупът на мъжа, когото бе убила, заобиколен от полицаи. Забеляза и друго: никой не беше тръгнал след Малоун. Маневрата й за отклоняване на вниманието бе успяла напълно.

— Ти си на ход, приятелю — прошепна тя.

Хана спря и се обърна. Макар в мрака и мъглата да не се виждаше нищо, тя знаеше, че някой ги следи. В лагера се бе научила да усеща опасностите. А те дебнеха навсякъде — надзиратели, други затворници, дори собственото й семейство. Атаките бяха ежедневие, а насилието между затворници не се наказваше. Тъкмо обратното, сякаш дори се насърчаваше. Дори тя се бе изкушила да нападне майка си с лопата.

— Какво има? — попита баща й.

Тя продължаваше да се взира назад в тясната уличка. Само на някои от преките имаше улични лампи, но и те едва се виждаха в мъглата. Сградите бяха построени от грубо издялан камък, с керемидени покриви и издадени напред балкончета с небоядисани метални парапети. Нищо не помръдваше, магазините и входовете на къщите бяха притихнали. Тя реши да не тревожи баща си и поклати глава в знак, че всичко е наред.

Напред, където улицата се разширяваше в триъгълно площадче, се издигаше силуетът на църквата. Наблизо имаше поща, кино и няколко кафенета, всичките затворени. Срещу църквата се извисяваше часовникова кула, осветена от прожектори, но в мъглата циферблатът на часовника едва се виждаше. Наоколо нямаше никой. Едно от крилата на двойната църковна врата беше открехнато и хвърляше топла светлина в гъстия мрак.

Баща й тръгна натам.

Малоун излезе от входа на сградата, където се бе шмугнал, след като бе престанал да чува стъпки пред себе си. Сводестият портал беше идеално скривалище; тъмнината и мъглата му бяха съюзници. Ким не беше далече; той го бе чул да казва нещо на корейски. Жената не бе отговорила, но стъпките отпред продължиха да се отдалечават.

Ким влезе в църквата и усети аромата на тамян и пчелен восък. Мирише на християни, обичаше да казва той. Високите сводове бяха частично закрити от тежки бронзови полилеи. Масивни колони от бял и розов мрамор поддържаха покрива. Стенописи украсяваха апсидите и сводовете. Дървените пейки бяха празни. След като се убеди, че са сами, той се върна до входа и огледа площадчето. Улицата, по която бяха дошли, си оставаше все така пуста.

— Като че ли се измъкнахме — каза той и затвори вратата.

Малоун видя Ким и дъщеря му да влизат в църквата. Нямаше как да ги последва вътре, затова зави в една от страничните улички — тесен проход между две сгради с магазинчета отдолу, който водеше към градските стени. Тук мракът беше почти пълен и макар очите му да бяха свикнали с тъмното, пристъпваше предпазливо напред. Реши да рискува, извади айфона си и на бледата светлина видя, че е буквално на метри от крепостната стена. Тръгна наляво покрай нея и не след дълго стигна до следващата пряка. Сви в нея. Както се бе надявал, тя го изведе до задната част на църквата, където имаше малка дървена пристройка.

С две врати, които се отваряха навътре. И двете бяха заключени. На прозорчето имаше желязна решетка.

За негов късмет, ключалките на вратите бяха модерни, месингови. Малоун винаги носеше в портфейла си комплект шперцове. Извади ги и след няколко секунди бравата поддаде. Шперцовете в ръката му напомниха за Касиопея, която също никъде не ходеше без нейните.

Той открехна вратата, която изскърца по коравия под, и се вмъкна малко помещение с дъбови ламперии. Други врати положително водеха до вестиарии, дарохранителници и различни помощни помещения. Късо коридорче отвеждаше до завеса, зад която вероятно се намираше корабът.

Вниманието му привлече стълба вляво, закрепена за външната стена. Той реши, че отгоре ще се вижда най-добре. Затова мушна пистолета в джоба си и се заизкачва.

Изабела се стресна, когато вратата на патрулната кола се отвори. Беше привикнала с тишината. От задната седалка се озова обратно навън, в мразовитата нощ. Един от полицаите разряза пластмасовата лента, с която бяха вързани китките й. Тя протегна ръце и ги заразтрива, за да премахне болката. От гарата излезе пратеникът от посолството, с него беше и Люк Даниълс. Двамата се приближиха.

— Хауъл е мъртъв — каза Люк.

Заболя я. На свой ред им разказа какво се бе случило с корееца и накъде бе тръгнал Малоун.

— Защо тая промяна в отношението на полицията? — попита тя мъжа от посолството.

— Господин Малоун ме помоли да му свърша една работа. След като изпълних задачата, се върнах тук и видях какво се е случило. Позвъних в посолството. Доколкото чувам, е имало президентска намеса. Местните полицаи не са особено щастливи, но изпълняват заповеди.

Изабела го слушаше, но поглеждаше нагоре, към обвитата в мъгла църква.

— Трябва да идем там — каза тя.

— Съгласен съм — отвърна Люк.

И двамата се отдалечиха с бързи крачки.