Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Patriot Threat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Заплахата на патриота

Преводач: Боян Дамянов; Любен Любенов (Дж. Байрон); Любомир Николов (Р. Бърнс)

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Излязла от печат: 25.02.2016

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Мария Славкова

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-400-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11383

История

  1. — Добавяне

47

Хърватия

18:10 ч.

Изабела беше раздвоена по отношение на Котън Малоун. Струваше й се все същият арогантен, самовлюбен алфа-мъжкар, какъвто го бе запомнила. За него тя очевидно беше без значение — първо, защото беше жена и, второ, защото работеше за Министерството на финансите, а не, да речем, за ЦРУ, АНС или някоя друга федерална агенция с юрисдикция извън Съединените щати. Но тя се бе занимавала с този случай дълго преди който и да било от отряд „Магелан“ изобщо да бе научил за проблема, следователно знаеше за него повече от всички тях.

Беше излязла от Американския център и се бе усамотила в кафенето на библиотеката пред чаша зелен чай. Кафе не пиеше, беше й противно, също както наркотиците или цигарите. Чаша вино? Да, това си позволяваше понякога — сама вкъщи, късно вечер след работа. Но не пиеше с колеги или началници, предпочитайки да пази мозъка си бистър в тяхно присъствие. Някои от колегите й се бяха опитвали да я подлъжат да се отпусне. Явно не си даваха сметка, че колкото и да настояваха, тя никога нямаше да бъде „една от тях“.

Заведението беше полупразно, както и самата библиотека в този дъждовен следобед. Тя седеше, сплела пръсти отзад на тила си, вдигнала едното си стъпало на седалката на стола. Погледът й беше прикован в някаква точка отвъд стъклените стени.

По коридора се зададе Малоун. Влезе в кафенето и се насочи право към нея.

— Може ли да седна?

Тя кимна; стана й приятно, че бе попитал.

— Доколкото схващам — каза той, — това е твоят проект. Ти работиш по него от самото начало. И изведнъж се появяваме ние и ти го отнемаме.

— Възложен ми е лично от министъра на финансите. Прегледах секретните дела. Била съм във всички щатски столици, за да проучвам архивите им. Представа си нямаш…

— Всъщност имам. Сега разбирам всичко. Този смачкан лист хартия ще ни отведе до доказателството, че Шестнайсетата поправка към Конституцията е била изначално невалидна. Нещо повече, тя е акт на измама, доколкото правителството е знаело от самото начало, че тя не е надлежно ратифицирана, и въпреки това я е обявило за действителна. Ким ще използва това, за да убие с един куршум два заека: нас и китайците.

Той действително бе стигнал сам до истината. И понеже знаеше всичко, тя се почувства свободна да му каже:

— Виждаш ли, има проблеми, свързани с ратификацията. Положението е сериозно. Аз лично съм се натъквала на тях в щатските архиви. Но разбирам и плана за действие по-нататък. Вие сте големите пушки, а аз съм само жената от финансите…

— Глупости! Ти си обучен агент. При това адски добър, доколкото съм чувал.

— И се оставих да бъда блъсната във водата от един обикновен беглец от закона.

Той се засмя.

— Ако можеше да си представиш какви мизерии са ми погаждали на мен… Освен това аз съм този, който оплеска нещата в случая. Оставих Ким да се докопа до документите.

Което си беше вярно, но му правеше чест, че си го признава.

— Наистина ли президентът е заповядал да бъда с вас? — попита тя.

— Абсолютно — кимна той. — Аз настоях. Нужна ни е помощта ти.

— Люк ме смята за някаква натрапница.

— Да знаеш за мен какво разправя…

— Чувала съм го. Той те уважава безумно. Не си го признава, но то се вижда.

— Казвали са ми, че не те бива особено в четките.

— Но теб очевидно те бива — заяви искрено тя.

— Не съм дошъл, за да те четкам. Това за шифъра на Бийл беше много умно. Имам чувството, че си на вярна следа.

Тя се запита каква ли бе причината за всичкото това скромничене.

— Разговарях със Стефани Нел. Във Вашингтон стават разни неща. Твоят и моят шеф вече работят заедно. Съвместна операция, която тепърва ще се усложнява. И китайците, и севернокорейците са замесени. Искат да се сдобият с това, което е надушил Ким, а него го искат мъртъв. Както ти казах, имам нужда от помощта ти.

Тя вдигна чашата с чай.

— Ще ме пращаш за кафе? Или за вестници?

— Толкова ли е зле положението? — попита той. — Толкова недооценена ли се чувстваш? Мога да ти кажа, че дванайсет години работя в „Магелан“, а там жените са не по-малко добри, не по-малко силни и умни от който и да било мъж. В повечето случаи са и по-добри. Никога не ми се е случвало да се отнасям към жена агент по различен начин само защото е от другия пол. Никога не ми е хрумвало да го направя.

Тя започваше да си мисли, че първоначалната й преценка за него е била погрешна.

— Това, което искам от теб — продължи той, — е да играеш с отбора. Не е задача за вълк единак. Нужни са съвместни усилия, а ти имаш едно предимство, от което аз съм лишен. Ким не подозира за съществуването ти. Нито за това на Люк. Което означава, че на вас двамата се отрежда водещата роля. Ще се справиш ли?

Сега тя вече разбираше защо е дошъл. За да прецени лично дали е годна за мисията. Тя искаше да участва, беше извън съмнение; толкова искаше, че бе готова да се довери на този човек въпреки първоначалните си съмнения.

— Ще се справя.

— Това исках да чуя. Пък съм ти и задължен.

Любопитството й определено беше раздразнено.

— Ти наблюдаваше каютата на Ларкс, докато бях в нокаут. Държеше да си помисля, че си дошла да ми се подиграваш, но всъщност се грижеше да не се върне някой и да ме довърши.

Истина беше. Агентите бяха обучавани да си пазят един друг гърба.

— Благодаря ти — усмихна се той. — А сега ми разкажи за дъщерята на Ким, онази същата, която забрави да споменеш, след като дойдох в съзнание.

— Разбираш защо запазих това в тайна.

— Аз бих постъпил по същия начин — кимна той. — За теб бях чужд човек, непознат. Просто искаше да ти се махна от главата.

— Казва се Хана Сен. Севернокорейка, между двайсет и двайсет и пет годишна. Черна коса, дребничка, хубава. Не знаем почти нищо за нея, освен че е незаконна дъщеря на Ким, но повечето му деца са такива. Качи се на круизния кораб с баща си и през повечето време не изпускаше Ларкс от очи.

— Аз така и не я забелязах.

— Нямало е как. Тя се държеше на разстояние от баща си, сливаше се с останалите корейци на борда. Аз самата едва ли бих я забелязала, ако нямах предварителна информация и инструкции да се оглеждам за нея. Имах и снимка.

— Сигурна ли си, че тя е убила Ларкс?

Изабела вдигна рамене.

— Или тя, или Ким. Кой друг би могъл да бъде?

— Севернокорейците имат едни от най-безскрупулните агенти в света. Дръж си очите и ушите отворени, защото могат да дойдат отвсякъде. Гледай да не те убият, окей?

Тя усещаше, че предупреждението му е искрено, и му беше благодарна.

— Ще се пазя. Какво имаш предвид?

Той стана от стола си.

— Допий си чая и се отпусни. В близките часове няма да имаш много време за почивка.

Изабела го проследи с поглед, докато излизаше от кафенето. Мнението й за Харолд Ърл „Котън“ Малоун се бе променило в последните няколко минути. В заведението отново настана тишина и тя се отпусна на стола. Беше се озовала в центъра на международна шпионска операция. Китайци? Севернокорейци? Люк Даниълс се бе оказал прав: положението беше много различно от всичко, с което бе свикнала. И това й харесваше.