Стив Бери
Заплахата на патриота (25)

24

Вашингтон, окръг Колумбия

Стефани шофираше, Даниълс беше отзад. Отначало той бе настоял да седне лично зад волана, но тя го бе разубедила. Втора кола с двама агенти от Тайните служби ги следваше на близка дистанция. Доста странно пътуване, меко казано, но върховният главнокомандващ не бе оставил никакво място за съмнение. Беше си наумил да се срещне с Едуард Типтън, при това без обичайната суматоха около президентските кортежи. Стандартната процедура изискваше общо тринайсет автомобила, плюс три местни патрулни коли за отклоняване на движението. Кортежът включваше две идентични президентски лимузини, бронирани джипове за Тайните служби, военен съветник, лекар, неголям отряд командоси, екип за реагиране на опасни вещества, коли за придружаващите журналисти и свързочен автомобил. Най-отзад се движеше линейка. Целият антураж образуваше дълга черна колона с мигащи светлини, която предизвикваше всеобщо внимание. Не и сега обаче. Двете коли се движеха необезпокоявано. Помагаше им и това, че отдавна минаваше полунощ, пътищата бяха пусти и нищо не им пречеше да се измъкнат незабелязано от Вашингтон на път за тихите предградия на Вирджиния с техните стари къщи и обилна зеленина.

— Тайните служби имат една любима историйка, която често разказват — каза Даниълс. — За Клинтън в Манила през деветдесет и шеста. Малко преди тръгването на кортежа агенти в една от колите, оборудвана с подслушвателни устройства, засекли радио трафик, в който се повтаряли думите булка и сватба. Помислили си, че сватба може да е кодова дума за терористична атака, затова променили маршрута, който включвал минаване по мост. Клинтън бил бесен, но не отменил решението им. Разбира се, когато агентите отишли да огледат моста, открили взривни устройства. Клинтън се разминал с голямо премеждие. Неотдавна ми бе напомнено за късмета му.

— И все пак ти позволиха да дойдеш?

— Страхотно, нали? Казах им, че едва ли някой би си дал труда да убива човек, който скоро и без това ще излезе в пенсия. Така ми харесва. В камерен състав. Чакам с радост пенсионерския живот.

— Да бе! — каза тя. — Ще побъркаш всички около себе си.

— Включително и теб?

Тя се усмихна при мисълта за такава възможност, после попита:

— Как откри сина?

— След като чух записа, се поразрових в архивите. Тайните служби пазеха досието на Марк Типтън. Бил добър агент. Награждаван за отлична служба. Починал преди двайсет години. Синът му живее наблизо, ние установихме контакт и открихме истинска златна мина.

Тя знаеше какво значи това. Началникът на президентската канцелария Едуин Дейвис бе извършил всички проверки.

— Къде е Едуин?

— Помолих го да ми направи услуга. Последните няколко дни му отворих доста работа.

— Той ли откри записите в Хайд Парк?

— Мда… Като куче е, попадне ли на следа, не я изпуска.

— И каква услуга ти върши посред нощ?

— Изпълнява президентската воля. Скоро ще се появи и той. Но това с Типтън трябваше да го свърша сам.

— Само че не си сам.

— Гледам на теб като на част от мен.

Такива думи можеха да се изричат единствено насаме, в затвореното пространство на кола, в която нямаше други пътници. Между тях двамата никога не се бе случвало нищо, което би могло да мине за непристойно, но тя чакаше с нетърпение бъдещето и възможностите, които то щеше да им донесе.

Откриха къщата. Няколко стаи на долния етаж светеха. Мъжът, който им отвори, беше нисък, с хлътнали бузи, сплъстена коса и изпъкнали вени на ръцете. Но усмивката му изглеждаше искрена, а по лицето му не се четеше умора.

Представиха се взаимно.

— Благодаря ви, че приехте да се срещнем в този час — каза президентът. — При това без предизвестие.

— За мен е чест президентът на Съединените щати да ми дойде на крака…

— Нямате вид на кой знае колко впечатлен — засмя се Дани.

— Аз съм стар човек, господин президент. Преживял съм какво ли не. Баща ми през целия си живот е охранявал президенти. Вече от нищо не се впечатлявам особено. За ваш късмет, съм нощна птица. Не спя по много. Баща ми беше същият.

Домът му беше уютен и гостоприемен с потъмнелия си от времето дървен под, очукани мебели и изтънели килими. По стените и полицата над камината имаше безброй снимки. Никъде не се виждаше компютър или смартфон; единствената съвременна вещ беше големият телевизор с плосък екран. Вместо това навсякъде имаше рафтове, отрупани с книги; само на масичката до фотьойла имаше четири томчета, поставени едно върху друго. Човекът си падаше леко старомоден.

Типтън се дотътри до стола с изкривените си от артрит колене.

— Когато шефът на канцеларията ви се появи вчера да ми каже, че ще дойдете, никак не се изненадах. Баща ми ме беше предупредил, че един ден и това може да се случи.

— Баща ви явно е бил мъдър човек.

— Служил е при Хувър, Рузвелт и Труман. Истински близък обаче е бил само с Рузвелт. Като инвалид той постоянно е имал нужда от някого да му върши дребни услуги.

Тя веднага разбра. Неща, които не е трябвало да излизат наяве.

— Чухме записа на онзи разговор между баща ви и Рузвелт в Овалния кабинет.

— Вчера господин Дейвис също ми даде да го чуя. Предполагам, че това е причината за посещението ви.

Тримата поседяха мълчаливо известно време.

— Познахте на влизане, господин президент. Не гласувах за вас, и двата пъти.

Дани вдигна рамене.

— Решението си е ваше. На мен не ми пречи.

— Но искам да ви кажа, че в крайна сметка се оказахте свестен човек — усмихна се Типтън.

— Моето време приключва.

— Нормално. Президентите идват и си отиват.

— Докато държавните служители остават, нали?

— Така казваше и баща ми.

— Защо не искахте да говорим в Белия дом? — попита Дани.

Старецът вдигна рамене.

— Баща ми ми беше казал: ако някой някога поиска да говорите за това, направете го така, че никой да не разбере. Съмнявам се, че в Белия дом нещо, каквото и да било, остава незабелязано.

— Там е като аквариум, всичко се вижда отвсякъде.

— Знаете ли какво се е случило в деня, когато Рузвелт е починал? — попита Типтън. — На дванайсети април четирийсет и пета?

— Знам само това, което пише в учебниците.

— Има неща, които не ги пише в тях. Неща, известни само на хората, които са били там. Рузвелт е бил в Уорм Спрингс, Джорджия, на кратка почивка. Баща ми е бил с него.

 

 

Марк Типтън наблюдаваше как д-р Брюн привършва ежедневния преглед на президента и го чу да пита пациента си:

— Как се чувствате днес?

— Ако не броим леката болка в шията, по-добре от обичайното.

Рузвелт наистина изглеждаше по-добре, отколкото преди няколко дни. Не толкова уморен. Лицето му, напоследък восъчнобледо, беше придобило цвят. Но страните му оставаха все така хлътнали, продължаваше да губи тегло. Едва ли имаше повече от 70 килограма.

— Ще подам ежедневния доклад до Белия дом.

— Пиши им, че още не съм умрял — заяви президентът и се усмихна по своя характерен начин.

Но всички съзнаваха, че Ф. Д. Р. бавно си отива и никаква сила на земята не можеше да спре този процес. Предишния ден Брюн, военен кардиолог, бе казал тихо, за да не го чуе президентът, че сърцето, белите дробове и бъбреците му всеки миг ще откажат. Кръвното му налягане не се побираше в скалата на апарата. Сърдечният удар беше неизбежен. Ала илюзията трябваше да се поддържа. Преумора беше диагнозата, която и Рузвелт, и страната трябваше да чуят. Нищо, което малко почивка да не може да излекува. Но Типтън знаеше, че тези приказки не могат да заблудят никого, най-малко от всички Рузвелт. Той бе прекарал достатъчно време с него, за да познава издайническите знаци. Като например това, че ако президентът се осмелеше да излезе навън, сърдечното помахване с ръка към многобройните почитатели ставаше все по-немощно. Понякога изобщо го нямаше. В миналото Ф. Д. Р. никога не си бе позволявал да не обръща внимание на хората. Освен това по време на тази почивка президентът видимо избягваше топлия басейн на санаториума, където в миналото с такава наслада бе обичал да се потапя.

Брюн си тръгна и Рузвелт посегна за цигара, затъкна я в цигарето и го стисна между зъбите си. Намери кибрит и драсна клечка, но ръката му така трепереше, че не можа да поднесе пламъка. Типтън искаше да му помогне, но знаеше, че не бива да се намесва. Видя как Рузвелт отвори чекмеджето на бюрото пред себе си и подпря лакът на него, после отчасти го затвори, за да закрепи ръката си неподвижно. Треперенето се беше усилило. Още един лош знак.

Рузвелт с наслада вдъхна няколко пъти от дима. Беше с вратовръзката си от Харвард и с моряшка пелерина, готов да позира няколко часа за масления си портрет. Художничката беше приятелка на Люси Ръдърфорд. Двете бяха дошли с кола от Южна Каролина и Рузвелт се радваше на компанията им. С Люси се познаваха отдавна; връзката между тях беше причината с Елинор да живеят отделно. Още през 1919 г. Рузвелт й бе дал дума да сложи край на тази афера, но не бе изпълнил обещанието си. А за всички беше ясно, включително и за Типтън, че Люси му доставяше радост, от която той не искаше да се лиши.

— Марк, какво е времето навън? — попита Ф. Д. Р.

— Пореден горещ пролетен ден в щата Джорджия.

— Точно каквото ни трябва, нали? Ела по-близо, искам да ти покажа нещо.

Малкият Бял дом беше обикновена дървена къща, изградена от местни борови трупи и облицована с боядисани в бяло дъски. Ширината на фасадата й беше по-малка от дължината на Пулмановия вагон, с който президентът бе дошъл до тук. Имаше три спални, две малки бани, кухня и антре, всичките разположени около централен салон, от който се излизаше на задната веранда. Обзаведена беше семпло и уютно, с ръчно тъкани килими и груби чамови мебели. Наблизо имаше две отделни къщички за гости и за прислугата. До имението водеше неасфалтиран път. Рузвелт лично бе избрал мястото — на върха на един хълм — и бе настоявал на спартанското обзавеждане, като сам бе скицирал разположението на стаите.

На бюрото Типтън отново видя доларовата банкнота с червените знаци, заедно със същия смачкан лист хартия, който бе видял през 1940-а. До тях имаше бележник. Той забеляза, че първите няколко реда бяха изписани с твърд, равен почерк, но впоследствие ръката на президента се бе уморила и долната половина на страницата беше запълнена с едва четливи драскулки. Още една последица от треперенето на ръцете.

— Преди да дойдат дамите за портрета ми — каза той, — искам ние с теб да си поговорим.

Двамата си блъскаха главите с тази загадка още от 1940 г., когато Рузвелт за пръв път се бе обърнал за помощ към него. Типтън бе сторил всичко по силите си, заинтригуван от предизвикателството на Андрю Мелън, но историята не беше силната му страна и гатанката си оставаше все така нерешена. Най-вече защото президентът не му разрешаваше да се обръща за помощ към външни лица.

— Я бутни ковчега насам — каза Рузвелт.

Напоследък често говореше за смърт, главно на шега, но все пак това беше нещо ново за него. Когато пристигнаха в Уорм Спрингс преди две седмици, с тях бе дошъл голям дървен сандък, пълен с книги, който Ф. Д. Р. неизменно наричаше „ковчега“.

— Попрочетох това-онова — продължи Рузвелт. — Знам, че буквите на доларовата банкнота образуват думата масон. Опитах всякакви други комбинации, но това е единствената дума, която може да се изпише с тях. И така, нека бъде масон. Би ли ми подал ей онази книга, най-отгоре?

Типтън вдигна посоченото томче от върха на купчината.

„Животът на един американски патриот“ от Джордж Мейсън.

— Това трябва да е той — каза Рузвелт. — Мелън ми каза, че този смачкан лист хартия е препратка към историята, оставена от човек, който е знаел, че такъв като мен рано или късно ще се появи. Аристократ тиранин. Мелън определено искаше да ме обиди с тези думи и Бог ми е свидетел, че успя. Но той настояваше, че това е само отправна точка. Отвори на страницата, която съм отбелязал. Виж подчертания пасаж.

Типтън направи каквото се искаше от него.

Мейсън бил един от тримата делегати на Учредителното събрание, който отказал да подпише Конституцията. Казал, че проектът — така както е приет — дава „опасна власт“, която накрая ще премине в „монархия или тиранична аристокрация“. Мейсън обявил: „По-скоро бих отсякъл дясната си ръка, отколкото да сложа подписа си под Конституцията — такава, каквато е“.

— Така и не я подписал — продължи Рузвелт. — Твърдял, че Конституцията не защитава индивида, и се боял, че правителството ще злоупотребява с дадената му власт. Разбира се, после била приета Декларацията за правата и поправила всичко това. Но, подобно на Мейсън, и Мелън не одобряваше начина, по който упражнявах властта си. Той действително използва тези думи: Аристократ тиранин. И ми каза да започна търсенето от Мейсън. Ужасно много гатанки са навързани тук, Марк, но аз си мисля, че Джордж Мейсън е човекът. Него имаше предвид Мелън. — Рузвелт вдигна нагоре смачкания лист хартия. — Толкова се радвам, че Миси го е запазила.

Двайсет и една години Миси Леханд беше личната секретарка на Рузвелт. Злите езици твърдяха, че е била и нещо повече — една от многото му „лични познати“, както ги описваха Тайните служби. За съжаление, Миси бе починала миналия юли.

— Казвам ти, Марк, трябва да се съсредоточим върху Джордж Мейсън. Той е отправната ни точка. Този ковчег е пълен с книги и мои бележки. Искам да прибереш всичко, което се съдържа в него, включително доларовата банкнота и тази хартийка. Достатъчно дълго са били у мен.

— А може ли да попитам, сър, защо това е така важно за вас?

— Преди не беше. Всъщност изобщо не ме интересуваше. Но войната скоро ще свърши. Скоро всичко ще е минало. Депресията вече приключи. Отново си стъпихме на краката. Установявам, че все повече мисля за бъдещето и какво ще ни донесе то. Мелън беше толкова уверен, че тази смачкана хартийка ще възвести края ми. Той дори го каза: моята гибел. Искаше да губя време да търся отговора, но аз не го направих. Сега, когато нещата започват да се успокояват, просто съм любопитен. Какво ни остави да търсим тоя кучи син? Кое е толкова важно? Той спомена нещо за две тайни. Искам да знам кои са те. Така че захващай се за работа.

— Ще бъде изпълнено, сър.

Откъм всекидневната се чуха гласове.

— Изглежда, дамите са пристигнали за поредния ми сеанс. Чувам, че после щяло да има пикник, готвели голяма тенджера от любимата ми яхния с бамя.

— Това трябваше да е изненада.

Рузвелт се изсмя гърлено.

— Знам. Затова ще си траем.

Той допуши цигарата, после поправи пелерината на раменете си.

— Хайде, закарай ме при тях. Не можем да караме дамите да ни чакат.

 

 

— Два часа по-късно в мозъка му се пукнал капиляр и малко след това Рузвелт починал — каза Типтън.

— Какво му е оставил Мелън? — попита с развълнуван глас Дани. — Какви две тайни?

Стефани също нямаше търпение да научи истината.

— Нямам представа. Баща ми така и не научи нищо повече. А въпросният сандък с книги е от много време в къщата ми.

— И никой не се е поинтересувал от него? — попита Дани.

Типтън поклати глава.

— Никой, затова татко допускаше, че освен него не е имало други посветени в задачата. Смачканото листче обаче е друга история. Хенри Моргентау дойде при баща ми няколко дни след погребението на Рузвелт. Той очевидно знаеше всичко за извършеното от Мелън. Вероятно президентът лично му бе казал.

Историята беше позната на Стефани. Моргентау бе служил като министър на финансите през почти целия дванайсетгодишен период на Рузвелтовото президентство. Беше може би най-близкият приятел и съветник, който Рузвелт някога бе имал.

— Моргентау попита баща ми за смачкания лист. Искаше да знае къде ли може да се намира. И татко му го даде. Той не попита нищо за книгите в сандъка, нито за банкнотата от един долар.

— Може ли да видим тази банкнота?

— Помислих си, че ще поискате, затова я извадих.

Типтън разтвори най-горната книга от купчинката на салонната масичка и подаде на Дани стара избеляла банкнота.

Тя видя начертаните с мастило линии, образуващи шестолъчна звезда, и петте букви по върховете й, които изписваха думата масон. Много приличаше на онази, която Дани й бе показал.

— Според баща ми Мелън лично начертал тези линии и после дал банкнотата на Рузвелт — каза Типтън. — Виждате, че е автентична, издадена през трийсет и пета година. Вече няма такива в обращение.

Тя веднага забеляза основната разлика. Над думата ЕДИН нямаше отпечатано УПОВАВАМЕ СЕ В БОГ. Този надпис бе добавен чак през 1950-те.

— Баща ви успя ли изобщо да научи нещо за тази банкнота? — попита Дани. — Някакви подробности?

Типтън поклати глава.

— Някакви предположения за смачкания лист хартия?

— Каза ми само, че написаното нямало никакъв смисъл. Няколко реда случайни числа.

Стефани веднага се досети.

— Шифър!

— Така мислел и Рузвелт — кимна Типтън.

— Защо не са наели специалист да го разбие?

— Президентът не искал да намесва когото и да било освен баща ми. Поне така му бил казал. Едва по-късно баща ми си даде сметка, че и Моргентау е бил посветен отчасти в историята.

— Тези числа биха могли да означават шифър, който работи чрез заместване — каза тя. — Такива са се ползвали много между двете световни войни. Числата обозначават букви, които образуват думи. Но трябва да имаме ключа, от който е изведен този шифър. Оригиналния документ. Без него шансът да го разбием е нищожен или направо нулев.

— Къде е ковчегът? — попита президентът.

Типтън посочи с пръст.

— В килера до антрето.

— Имате ми представа за какво става въпрос? — попита Дани. — Дори най-малка?

Типтън поклати глава.

— След като Рузвелт починал и Моргентау прибрал смачканата хартийка, баща ми не се занимавал повече с това. Историята заглъхнала, никой не се интересувал повече от нея. Баща ми просто прибрал сандъка с книгите. След смъртта му всичко остана при мен. И до вчера никой не беше повдигал въпроса.

— Не е нужно да ви казвам, че…

Типтън вдигна ръка и прекъсна президента.

— Толкова време съм пазил всичко в тайна, че нищо не ми пречи и занапред да го правя.

Стефани имаше още въпроси, но настъпилата тишина бе нарушена от тихо почукване на вратата. Някой от агентите, заели позиция отвън? Типтън се надигна от стола си и отвори.

Първо влезе Едуин Дейвис, началникът на президентската канцелария. Беше приблизително на нейната възраст, облечен с обичайния си тъмен костюм, гладко избръснат и свеж, както винаги. Нищо по лицето му не показваше, че е среднощ. Като я видя, той й намигна с тънка усмивка. Двамата бяха преживели много заедно и бяха близки приятели. Дейвис се обърна към шефа си и каза:

— Той е тук.

Тя хвърли бърз поглед към президента.

— Когато уреждах тази среща, попитах господин Типтън дали мога да ползвам кабинета му за още един поверителен разговор и той любезно се съгласи.

— Аз си лягам, господин президент. Моля, загасете лампите и заключете вратата на излизане.

— Непременно. Още веднъж, благодаря ви за съдействието.

— Моят баща би очаквал това от мен.

С тези думи старецът им обърна гръб и се заизкачва по стълбите нагоре.

Следващият, който се появи на входната врата, беше преминал петдесетте, с азиатски черти на лицето. Гъстата му черна коса беше дълга и старателно подстригана. Носеше шит по поръчка костюм и лъснати до блясък обувки от естествена кожа.

Тя познаваше този човек. Беше посланик. На Китайската народна република.