Стив Бери
Заплахата на патриота (44)

43

Хърватия

Малоун чакаше в градската библиотека на Задар — сива едноетажна сграда, която през 20-те години на миналия век, както му бяха казали, служела за офицерски клуб на италианските военни. След неотдавнашния основен ремонт и трите й крила бяха свързани със стъклени коридори, в пресечната точка на които се намираше кафенето. Библиотеката гледаше към полуострова със Стария град. Отвъд стъклените стени мъглата се беше разпръснала, но дъждът продължаваше да вали, макар и поотслабнал. В далечината се виждаха очертанията на ферибота, все още на котва в северния край на полуострова.

Малоун бе успял да изкара спасителната лодка на брега и я бе изоставил на един плаж, недалече от хотелите в северната част. Изборът му на място бе ограничен от мъглата и продължаващата буря, но важното за него бе да стъпи на твърда земя и да тръгне отново по петите на Ким.

Разговарял бе със Стефани и я бе осведомил за всичко случило се напоследък, включително и че Люк и Изабела Шефър може би се нуждаят от помощ. Не се съмняваше, че междувременно тя се бе погрижила да я получат.

Проблемът му бяха Хауъл и Ким. Когато Стефани му позвъни обратно, той й докладва къде с Хауъл бяха слезли на сушата. Двамата изчакаха, докато накрая не пристигна някакъв странен тип с папийонка, който им показа служебна карта от Държавния департамент и ги откара право в библиотеката, като през цялото време им обясняваше защо го прави.

В едно от крилата имаше отдел с книги — биографии, романи и всякакви други печатни издания — представящи Америка. Имаше и три компютъра, свързани с интернет, за които пратеникът им бе обяснил, че са на тяхно разположение.

Това се бе случило преди близо час. Хауъл се бе усамотил в ъгъла, разстроен заради Йелена. Малоун също беше натъжен от случилото се и гледаше замислено ятата птици, които кръжаха над залива в търсене на храна. На запад, където се събираха небето и водата, воднистосивата морска шир преливаше в кафеникава мъгла.

Той усети зад себе си движение и се обърна. Пратеникът се бе върнал с Люк Даниълс и Изабела Шефър.

— Мога ли вас двамата да ви оставя сами за пет минути, без да ви арестуват? — попита ги той.

— Вината е изцяло негова — заяви Изабела и посочи Люк.

Не беше трудно да й повярва.

Малоун им разказа за всичко случило се на ферибота и добави:

— Не успяхме да открием Йелена. Ким я изхвърли през борда, за да спечели време.

— Не трябваше да умира — обади се Хауъл. — Тя нямаше нищо общо.

— Докато ти не я намеси — каза Изабела. — Ти я изпрати на този круизен кораб.

Очите му се разшириха.

— За да вземе едни документи от някакъв побъркан старец. Откъде можех да знам, че и севернокорейците са в играта?

— Така става, когато си буташ носа където не ти е работа.

— Остави го на мира — намеси се Малоун. — Приятелката му току-що загина.

— Не си ми началник — озъби се Изабела, после посочи с пръст Хауъл. — А ти отиваш право в затвора.

— Всъщност никъде не отива. Ще бъде помилван от президента.

— Какво?!

Малоун вдигна рамене.

— Защо не позвъниш на Дани Даниълс да го попиташ? От него лично знам, че на този човек нищо няма да му се случи. Край. Така че млъквай.

Хауъл го гледаше изумено.

— Какво иска той от мен? Помощта ми? Или да си затварям устата?

Малоун кимна.

— Това тук е по-сериозно от неподаването на данъчна декларация. И ти би трябвало да го разбираш по-добре от всеки друг. Мисля си и че дължиш нещичко на Ким Чен Ин.

— Прав си, дявол да го вземе — изправи се Хауъл. — Какво искаш от мен?

На младежа не му липсваше хъс, браво.

— Беше ми казал, че имаш сканиран доклада и страницата с числата.

Хауъл кимна.

— Намират се в сигурен имейл акаунт под фалшиво име.

— Можеш ли да влезеш в него от тук?

Хауъл кимна. Малоун посочи един от компютрите.

— Действай.

Когато Хауъл седна и започна да чука по клавиатурата, той се обърна към Люк.

— Ким има достатъчно парченца от пъзела, за да сглоби части от него. Но му убягва най-важното. Бас държа, че не вижда цялата картина. Затова ни е нужен Хауъл. Ние знаем неща, които Ким не знае, и което е най-важното…

— Той е тук, а тук нищо не може да открие — добави Люк.

— И ако можем да го задържим сега, нещата остават под контрол — кимна Малоун.

— Но вие допускате, че Ким работи сам — намеси се Изабела. — Ами ако е поставил свои хора в Щатите, които само чакат знак от него?

— Моят слънчев лъч, озаряващ душата ми! — възкликна Люк. — За съжаление, този път е права. Няма как да знаем.

— Аз пък се хващам на бас, че няма хора. Нищо в този тип не го характеризира като екипен играч. Затова допускам, че Ким е само с онази жена, която заби спринцовката в крака ми. — Малоун се обърна към Изабела. — Имаш ли представа коя би могла да е тя?

— Хана Сен. Дъщеря му. Беше на круиза, задачата й бе да следи Ларкс. Както и твоята.

Той ясно долови премереното оскърбление в думите й: действително бе пропуснал да забележи тази подробност.

— Само по телевизията добрият винаги усеща, че и някой друг наблюдава плячката му. На кораба имаше три хиляди души. Много лица за запомняне. А и нека не забравяме, че точно ти отпусна каишката на Ларкс.

— Смяташ ли, че не го знам? Окей, вие сте професионалистите. Аз съм аматьорката, която оплеска всичко.

На него му бе нужна помощта на тази жена, затова реши да не я притиска твърде много.

— Това е едната гледна точка по проблема. Другата е, че ти позвъни по горещата линия, докато течеше пиеската. Всеки от нас го е правил. Понякога работи, понякога не. Тъй че хайде сега да не се шашкаме толкова, а да довършим започнатото.

— Намерих го! — извика Хауъл.

И тримата се скупчиха около компютъра, докато той бе вперил поглед в екрана; на него се виждаше снимка на смачкан лист хартия с четири реда числа:

869, 495, 21, 745, 4, 631, 116, 589, 150, 382, 688,

900, 238, 78, 560, 139, 694, 3, 22, 249, 415, 53, 740,

16, 217, 5, 638, 208, 39, 766, 303, 626, 318, 480, 93,

717, 799, 444, 7, 601, 542, 833

Както и подозираше Малоун, това беше някакъв шифър. Стефани му бе съобщила всички подробности, които бе узнала до момента, както и че от него зависи решението на загадката.

Той се зарови в паметта си: Аристократ тиранин. Джордж Мейсън. История. Мейсън започва битката си. Цитат от лорд Байрон. Съвпадение с фактите, макар без обяснение. И Мелън рече, че ще чака Рузвелт.

Това бяха все неща, които Стефани му бе казала. Привидно произволни елементи, но със скрита връзка помежду си.

— Знам какво е това — обади се Изабела.

Малоун беше любопитен да чуе какво има да каже.

— Напомня ми за шифъра на Бийл. Чувал ли си за него?

Той поклати глава.

— Говори се, че някъде около хиляда осемстотин и двайсета година група мъже открили съкровище в планините Блу Ридж в щата Вирджиния. Един от тях се казвал Томас Бийл. По някаква причина те решили да го заровят обратно в земята и обозначили мястото с три страници с числа. Единият от трите шифъра е разгадан. Другите два остават мистерия до ден-днешен.

— А ти откъде знаеш това? — попита я Люк.

— Имам и извънслужебни интереси. Винаги съм се увличала по тайни кодове. — Тя посочи с ръка един от свободните компютри. — Може ли?

— Разбира се — кимна Малоун.

Изабела седна и с няколко почуквания по клавиатурата намери изображение на трите страници с шифъра на Бийл.

Беше права. Страниците бяха много подобни на тази, която имаха. Произволни числа, изпълващи ред след ред.

— Вторият шифър е разгадан с помощта на Декларацията за независимост — каза тя. — За всяка дума от Декларацията се задава пореден номер, после първите им букви се подреждат според кода. Първото число от шифъра на Бийл е сто и петнайсет. Сто и петнайсетата дума от Декларацията е учредиха. Следователно първата буква от кодираното съобщение трябва да е „у“.

Класически шифър със заместване. Прост и лесен, стига да знаеш кой документ е бил използван за „ключ“. Без ключа обаче е практически невъзможен за разгадаване.

— Ти май току-що си оправда парите — възкликна Люк. — Хора, тази жена като че ли е на прав път.

Малоун се съгласи. Възможно беше да е познала.

— Остава само да открием документа, който Мелън е използвал — каза Хауъл.

Малоун вече работеше по въпроса.

— Ти ми каза, че Ким се бил свързал с теб под чуждо име. Като Питър от Европа. Пазиш ли имейла? — попита той.

— Всичко пазя — кимна Хауъл.

Ким сигурно беше доволен от себе си. Бе успял да се сдобие с крадените документи и да избяга от ферибота. Малоун бе допуснал грешка, давайки му тази възможност, но сега изведнъж откри начин да си възвърне надмощието.

— Оригиналният шифър все още е у Ким — намеси се Изабела.

— Предполагам, че във финансите нямате копие? — попита той.

Тя поклати глава.

— Което обяснява — обади се Люк — защо толкова отчаяно искат да си го получат обратно.

— Не можем да го оставим в ръцете на Ким — отсече тя.

— Повярвай ми, няма да му свърши никаква работа — каза Малоун. — Твърде много неща не знае.

— А онова, което не знаеш, обикновено може да ти навреди — усмихна се Люк.

Именно, помисли си Малоун.