Стив Бери
Заплахата на патриота (36)

35

Вирджиния

Стефани шофираше на връщане от дома на Ед Типтън. Както ги бе помолил домакинът, те бяха загасили лампите и бяха заключили входната врата след себе си. Дани й бе поискал назаем 20 долара и ги бе затиснал под телефонния апарат, за да плати за проведените международни разговори. На нея това й се стори странно, но типично за него. Дани Даниълс не обичаше да дължи нещо на когото и да било.

Сега той пътуваше на задната седалка заедно с дървения сандък, който бяха намерили в килера. Беше включил една от лампите за четене и ровичкаше вътре. Отблясъкът от лампата й пречеше да вижда назад, но тя не се решаваше да го помоли да я угаси. Колата с двамата агенти от Тайните служби ги следваше на малка дистанция. След по-малко от час щеше да съмне. Странно, не се чувстваше никак уморена. Беше преминала този етап преди няколко часа и караше на автопилот.

— Пълно е със стари книги — обади се Дани. — Повечето са за Джордж Мейсън. Но намерих и това.

Той протегна ръка и между двете облегалки й показа тънко томче с твърди корици. „Данъчното облагане — работа на всички“. Автор: Андрю Мелън.

— Не знаех, че пишел и книги — каза тя.

Книгата изчезна обратно между облегалките.

— Знам за тази. Вчера Едуин ми я преразказа.

— Двамата сте си отворили доста работа. Нямаш ли държава за управляване?

Той прихна.

— Всъщност тя се управлява сама. Особено когато си просто фигурант. На никого не му дреме какво мислиш.

Тя обаче не се лъжеше лесно.

— Освен ако не ги накараш да им задреме…

— В издателското каре пише, че книгата е издадена през хиляда деветстотин двайсет и четвърта година от „Маккилън“. Според Едуин истинският й автор бил Дейвид Финли, близък сътрудник на Мелън, но че в нея са и мисли на самия Мелън.

Тя го чу да прелиства страниците. Президентът зачете на глас:

Проблемът на правителството е да определи данъчните ставки така, че да носят максимум приходи в хазната, като в същото време не тежат прекалено много на данъкоплатеца или на търговското дружество. Една разумна данъчна политика трябва да отчита три фактора. Трябва да носи достатъчно приходи на държавата; трябва да намали, доколкото е възможно, данъчното бреме за онези, които са най-малко способни да го понасят; и същевременно трябва да премахне всякакви влияния, забавящи стабилното развитие на индустрията и бизнеса, от които в крайна сметка зависи в голяма степен нашият просперитет. Нещо повече: една трайна система на данъчно облагане трябва да бъде приемана не просто за година-две напред заради последиците, които може да има за определена група данъкоплатци, а да бъде разработена така, че да отговаря на условията за един дълъг срок с оглед крайния й ефект върху благоденствието на страната като цяло.

Това са принципите, върху които е изградена данъчната политика на Министерството на финансите, като всяко изменение на данъчната система, което не отчита тези основополагащи принципи, ще се окаже палиативно и след време ще трябва да бъде заменяно със система, основаваща се на икономически, а не на политически съображения. Няма причина към въпроса за данъчното облагане да не се подхожда от делова, надпартийна гледна точка. Данъчната реформа не бива да се превръща в партийна или класова игра, а трябва да се разработи от хора, които внимателно са разучили материята в нейните по-широки аспекти и са готови да препоръчат такава политика, която в крайна сметка да отговаря на интересите на страната.

Никога не съм гледал на данъчното облагане като средство за поощряване на една група данъкоплатци и наказване на друга. Ако подобна гледна точка някога поеме контрол над нашата публична политика, то нашите традиции и свободи, справедливостта и равните възможности, които са отличителните характеристики на американската цивилизация, ще изчезнат и на тяхно място ще се появи класово обусловено законодателство с всички присъщи нему злини. Онзи, който се стреми да увековечи предразсъдъците и класовата омраза, прави лоша услуга на Америка. Опитвайки се да прокарва или да спира закони, насъсквайки едни данъкоплатци срещу други, той показва пълно неразбиране на тези принципи на равенство, върху които се гради нашата страна.

— Лесно е да се види за какво е била войната между Мелън и Рузвелт — каза Дани. — Класовата борба е била оръжието, с което Рузвелт е извоювал четирите си мандата в Белия дом. Разигравал е тази карта при всяка възможност. Но това е било хитър ход. В Америка е имало много повече „нямащи“, отколкото „имащи“, а бройката печели избори.

Личеше си, че има още нещо, което не му дава мира. Вече цяла нощ.

— Мелън е бил прав — каза той. — Повишаването на данъчните ставки не увеличава приходите в хазната. На практика става точно обратното. Богатите просто намират законова пролука, за да избегнат по-високите данъци и да си запазят парите. И кой би могъл да ги упрекне! От друга страна, всеки път когато сме намалявали данъците, приходите са се увеличавали. Хардинг. Кулидж. Хувър. Кенеди. Рейгън. Буш. При всички се е получило така.

— Какъв е проблемът? — попита го накрая тя.

— Моят министър на финансите ме излъга. Едуин е открил, че наред с всички онези копия Ларкс може да е откраднал и оригинален документ. Джо Леви никога не е казвал дума за това. Бас ловя, че Моргентау е засекретил онзи смачкан лист хартия, който е получил от Марк Типтън. Онзи същият, който Мелън дал на Рузвелт, а Пол Ларкс го задигнал от Министерството на финансите.

— И сега той се търкаля някъде по широкия свят и може да попадне в ръцете на хора, които сигурно ще намерят начин да пробият кода. Попитай министъра на финансите дали е излъгал. Джо е твой подчинен. Ако започне да увърта, уволни го.

Той угаси лампата за четене.

— Там е работата. Не мисля, че той го прави, за да ми навреди. Всъщност се опитва да ме защити.

— От какво?

Тя се отклони към изхода за междущатската магистрала и когато излезе на главния път, увеличи скоростта; фаровете на придружаващия автомобил ги следваха неотстъпно на няколко метра.

— От онзи смачкан лист хартия — каза той.

И тя знаеше, че е прав.

— Нямам намерение да уволнявам човека, защото се е нанизал сам на меча си. Трябва да прочетеш цялата книга на Хауъл.

Тя бе доловила достатъчно от смисъла й, прелиствайки я в сградата на съда.

— Той е луд на тема подоходен данък. Явно си има доста проблеми с Шестнайсетата поправка.

— Ето за какво става дума — каза Дани. Гласът му беше приглушен, сякаш идваше някъде отдалече. — Нашият национален дълг понастоящем е шестнайсет трилиона. Само лихвите по него са двеста милиарда годишно. Оня ден намерих един интернет сайт, който отброява с точност нарастването на дълга, числото се променя всяка секунда. Седях и гледах като хипнотизиран. Това нещо скача с милион долара в минута. Представяш ли си? Направо да се побърка човек…

— И ти просто седиш и гледаш, а?

Той се засмя.

— Ефектът е хипнотизиращ.

Тя се усмихна. Понякога Дани Даниълс се държеше като голямо дете.

— Деветдесет процента от парите, с които изплащаме този дълг, идват от един източник — каза той.

Тя знаеше откъде. От подоходния данък.

— Представяш ли си това да се окаже незаконно? — Той щракна с пръсти. — Няма ги вече деветдесетте процента, които пълнят хазната. Изчезват. Ей така.

Тя бе наясно с последиците, но се почувства длъжна да каже:

— Могат да бъдат заменени.

— Наистина ли? Конгресът трябва да приеме поредна поправка към Конституцията, след което трийсет и осем щата трябва да я ратифицират. Това ще отнеме доста време, а през това време дългът ще продължи да си расте с по милион долара на минута. И, между другото, няма да можем да получим и цент кредит, за да си покрием дефицита, понеже никой няма да ни уважава. Дори да приемем нов подоходен данък, никога няма да можем да наваксаме. Ще се натрупат нови трилиони дълг и държавата ще фалира. И още нещо: ами ако сме знаели през цялото време, че Шестнайсетата поправка е невалидна, но сме си затваряли очите и сме събирали данъци? Това е измама, ще трябва да отговаряме за трилиони долари, присвоени незаконно от хората.

— Това е малко пресилено, не мислиш ли?

— Не съм толкова сигурен. Имам лошо предчувствие, Стефани, а съм свикнал да вярвам на предчувствията си. Мисля си за китайците и за севернокорейците. И за Ким. Какво иска той? И се сещам, че най-големият ни кредитор е Китай. Дългът ни към тях е 1,2 трилиона долара и също нараства с всяка минута. Какво мислиш ще стане, ако обявим дефолт по този дълг?

Тя знаеше какво. Китайската икономика щеше да се срине.

— Смяташ ли, че Ким търси начин да събори нашата система за подоходно облагане?

— Чу какво каза посланикът. За разлика от Любимия вожд Ким не дължи нищо на Китай. И не би имал нищо против да им разкаже играта. Посланикът беше уплашен. Видях страх в очите му, чух го в гласа му. Опитваше се да го прикрие, но беше уплашен.

Тя също бе доловила известно притеснение, забелязала бе някои изтървани фрази в хода на разговора, усетила бе намек за колебание, където не би трябвало да има такова. Колата се носеше с голяма скорост по магистралата; до сутрешните задръствания оставаше още много време. Небето изсветляваше и порозовяваше. На изток иззад хоризонта се подаваше късче ярко слънце.

— Това наше мръсно бельо — промърмори той. — Каква воня само се носи от него! Но благодарение на Пол Ларкс може да ни излезе късметът да го проветрим. Ти усещаше, че нещо ме мъчи. Познах по очите ти в Министерството на финансите. Това е то. Нашата ахилесова пета.

Известно време пътуваха мълчаливо, и двамата дълбоко замислени.

— Не можем да допуснем това да се случи — каза накрая Дани.

— След като те оставя в Белия дом, ще се чуя с Люк и Котън.

— Направи го. Трябва да знам какво са успели да открият по тяхна линия.

В далечината се извисяваше осветеният купол на Капитолия. След още няколко минути щяха да са пред Белия дом.

— Преди да стигнем — обади се Дани от задната седалка, — има още някои неща, които трябва да знаеш. И за които не можех да говоря пред Хариет.