Стив Бери
Заплахата на патриота (6)

5

Атланта

Стефани огледа изпитателно мъжа пред себе си. Беше федерален агент, в това нямаше съмнение. Правителствен служител, от кариерата. Наближаващ пенсионна възраст. И самоуверен. Прекалено самоуверен всъщност, доколкото сцената се развиваше в зоната за бързи закуски на голям мол.

— Обичам сандвичи с пилешко филе — каза той и размаха своя. — Като бях малък, майка ми черпеше мен и братята ми с такива за награда, когато слушахме.

Споменът очевидно му доставяше удоволствие. Другият мъж — с пистолета — бе седнал на една близка маса. Макар да беше време за вечеря, заведенията бяха почти празни.

— Имате ли причина да нападате ръководителя на американско разузнавателно звено? Онзи човек ей там заплаши мен и една от служителките ми.

Той продължаваше да яде сандвича си.

— Двата резена кисели краставички са ключът. Доставят нужното количество аромат на копър, за да стане пикантно пилешкото.

Тя усещаше, че й прави психологическа обработка, и попита:

— Кой си ти? АБН? ФБР?

— Обиждаш ме.

Но тя знаеше.

— Министерство на финансите?

Той спря да дъвче.

— Казаха ми, че си умна жена.

При всякакви други обстоятелства тя би пратила тоя кретен да върви по дяволите. Но риболовът си има своите тънкости. Ако хвърляш подходящата стръв достатъчно дълго време, има шанс желаната от теб риба да се изкуши и да захапе. В случая рибата бе направила точно това.

— А кое кара Министерството на финансите да си мисли, че може да заплашва колега федерален агент и да я задържа против волята й?

Той вдигна рамене.

— Можеш да си тръгнеш, когато поискаш.

— Сигурно имаш приятели на високи места.

Той се ухили.

— Да кажем, че нямам никакви притеснения за кариерата си.

Това можеше да означава единствено, че работи пряко за министъра на финансите.

— Звучи ми като конспирация.

— Само в най-добрия смисъл на думата. Колкото да привлечем вниманието ти. И видя ли как свърши работа? Ето че се събрахме, вечеряме заедно…

— Ядеш само ти.

— Предложих ти, но ти отказа, затова не ми се сърди, че не можеш да се насладиш на тази прекрасна американска храна.

Той отпи глътка кока-кола, после отново се залови със сандвича си. Надменността му я дразнеше, сякаш и тя, и нейният отряд „Магелан“ бяха нещо незначително. И преди се бе натъквала на подобно отношение. В последно време, откакто тя и отрядът бяха в основата на почти всички успехи на финансовото разузнаване, тази арогантност почти бе изчезнала. За което спомагаше и фактът, че от Белия дом имаха пълно доверие в звеното й, а това не бе останало незабелязано от колегите.

— И кой иска да привлече вниманието ми? — попита тя.

— Виж сега. Току-що се запознахме, а пък аз си имам правила докъде мога да стигна на първа среща. Нека просто кажем, че са добри хора, и да спрем до там. — Той остави сандвича. — Решихме, че ти и твоята подчинена едва ли сте дошли тук, за да мерите дамско бельо.

— Подслушвали сте разговора ни?

— Нещо такова. Изглежда, е лоялна служителка, след като идва при теб и си признава всичко.

— Скоро ще ми е бивша служителка.

— Предположих. Затова си казах, че е време да си побъбрим.

— За какво?

— Ами например защо Котън Малоун е във Венеция.

Най-после изплю камъчето.

— Имам си правила докъде мога да стигна на първа среща, затова нека просто кажем, че Котън е от добрите хора, и да спрем до там.

Подигравката й го накара да се усмихне.

— Ти си била и шегаджийка. Втора Карол Бърнет.

Тя стисна зъби и се подготви за схватката, която очакваше.

— Някои хора се питат какво става с теб, Стефани. В какво вярваш. Кое ти е важно. Моят шеф — един от онези добри хора, за които ти споменах — те защити. Каза: Стефани Нел служи доблестно на родината си. Тя е добра американка.

Той натъпка последното парче от сандвича в устата си; Стефани се молеше да не си оближе пръстите. Но той направи точно това, след което ги избърса със салфетката.

— Знам всичко за теб — заяви той. — Завършила си право, от двайсет и осем години си в Министерството на правосъдието. Преди си била в Държавния департамент, пътувала си много по света. Което е една от причините да те изберат за шеф на отряд „Магелан“. Имаш опит, знаеш кое как става, вършиш си работата супер. Агентите ти са сред най-добрите в Америка. Такива неща не остават незабелязани.

— Дори от важни хора като теб?

Той долови сарказма й.

— Дори от мен. Знаеш ли, тук правят хубав сладолед. Искаш ли един?

Тя поклати глава.

— Опитвам се да го откажа.

Той махна с ръка на другия мъж.

— Вземи ми един сладолед и още малко салфетки.

Мъжът стана от масата и отиде да изпълни поръчката.

— Винаги ли караш други да ти слугуват? — попита тя.

— Моите хора правят каквото им кажа.

Очевидно се гордееше с това.

— Все още не си ми казал какво искаш от мен.

— А ти не си отговорила на въпроса ми. Какво прави Малоун на този круиз?

— Аз го изпратих.

— Стой далече от Пол Ларкс.

Беше неин ред да се прави на тъпа.

— Кой е пък тоя?

Мъжът отсреща се засмя.

— На глупак ли ти приличам?

Истината бе, че приличаше точно на глупак.

Другият мъж се върна със сладоледа и любителят на бърза храна го грабна нетърпеливо.

— Страхотен го правят!

— Защо във финансите се интересувате от Ларкс? — попита тя. — Той бе пенсиониран принудително преди три месеца.

Езикът на мъжа продължаваше да кръжи около фунийката.

— Копирал е определени документи. Ние си ги искаме. Освен това търсим един човек — Анан Уейн Хауъл. Чувала ли си това име?

Бе го чувала.

— Очакваме Ларкс да ни отведе при него, но не и докато твоята овчарка души наоколо.

— Кажи на министъра на финансите да отнесе въпроса до министъра на правосъдието.

Той се сети за фунийката в ръката си и я захапа.

— Не съм момче за поръчки.

Това беше вярно. Беше глупак, което го нареждаше още по-ниско в нейната ценностна система. Той си дояде сладоледа и отново облиза пръсти. Стефани извърна глава настрани, за да не го гледа. Мъжът натъпка смачканите на топка салфетки, стиропорената чашка от кафето и обвивката от сандвича в хартиена торбичка. После се изправи и й хвърли поглед, лишен от какъвто и да било закачлив хумор.

— Запомни какво ти казах. Стой далече от Ларкс и кажи същото на Малоун. Няма да те предупреждаваме отново.

— Тъй ли? И кои сте вие?

— Хора, които могат да ти причинят неприятности.

Тя запази спокойствие.

— Искам си телефона.

Той намери апарата в джоба си, пусна го на пода и го смачка с тока на обувката си. Без да пуска торбичката с боклука от ръката си, той направи знак на своя придружител и двамата се отдалечиха с наперена крачка.

Тя ги проследи с поглед, докато излязоха от мола.

Беше доволна.

Рибата не просто бе подушила стръвта. Бе я налапала — заедно с кукичката, плувката, влакното… дори със скапаната рибарска лодка.