Стив Бери
Заплахата на патриота (69)

68

Копенхаген, Дания

Сряда, 12 ноември

18:10 ч.

Изабела беше впечатлена от книжарницата на Котън Малоун. Всичко беше перфектно организирано, рафтовете с книги бяха чисти и подредени, личеше си атмосферата на Стария свят. Тя никога не се бе интересувала особено много от книги, но за Малоун те очевидно бяха страст.

— Ти ли си собственикът? — попита тя.

— Всичко тук е мое.

Навън бе паднал мрак; осветеният площад отвъд витрините — тя вече знаеше, че се нарича „Хьобро“ — гъмжеше от вечерните тълпи. Очевидно домакинът й си беше избрал стратегическо място за бизнес. Люк й бе разказал накратко за ранното пенсиониране на Малоун и преселването му в Дания. В историята се споменаваше и нещо за бивша съпруга, за син и приятелка. Касиопея Вит. Но и тази връзка бе приключила преди около месец.

Тримата бяха отпътували от Хърватия сутринта. На следващия ден двамата с Люк щяха да продължат за Съединените щати. Малоун им бе предложил вечеря с кратък престой в Копенхаген. Щом пристигнаха, Люк пусна пътната си чанта на дъсчения под, а Малоун метна своята на стълбището. Багажът им ги бе чакал на летището на Задар. Люк й бе казал също, че Малоун живее на четвъртия етаж в същата сграда. За бивш федерален агент човекът си бе подредил доста интересно живота.

След предишната вечер Малоун беше някак затворен и мълчалив. Труповете на Ким, Хана Сен и двамата чуждестранни агенти бяха прибрани от хърватската полиция. Изабела се съмняваше, че севернокорейските власти щяха да ги изискат. Трупът на Хауъл бе прибран от американското посолство, за да бъде изпратен в родината за погребение. Малоун беше прав. Президентът бе издал заповед за помилването му и Хауъл бе умрял свободен. Министър Леви й се бе обадил с инструкции да предаде документите в посолството. Тя лично трябваше да присъства на унищожаването им — последната й задача преди отпътуването от Хърватия.

Книжарницата затваряше, управителката се готвеше да си тръгва. Малоун заключи входната врата след нея. Цялата история бе започнала късно в понеделник вечер във Венеция и бе приключила след двайсет и четири часа в Хърватия. Бяха загинали хора — повече, отколкото някога Изабела бе виждала да умират, включително един от нейната ръка.

Първото й убийство.

Всичко бе станало толкова бързо, че нямаше време да помисли за последиците. В самолета, усетил угризенията й, Люк се бе опитал да й обясни, че с времето отнемането на живот не става по-лесно, при каквито и обстоятелства да се налага да го правиш. Малоун го бе потвърдил.

— В шпионския занаят няма вътрешни разследвания — бе казал той. — Няма принудителен платен отпуск. Няма интервюта. Няма прегледи при психолог. Стреляш, врагът умира, ти караш нататък.

Бе говорил от опит. Бе убил Ким.

— Няма никакви следи — заключи сега с облекчение Малоун. — Всеки, който е знаел нещо, е мъртъв. Документите ги няма, кодът е унищожен.

Тя знаеше, че това включва и анонимния имейл акаунт на Хауъл, който отряд „Магелан“ бе издирил и изтрил.

— Вие двамата как сте? — Малоун насочи пръст към нея и Люк. — Всичко наред ли е между вас?

— Почвам да свиквам с този човек — отвърна тя.

Люк поклати глава.

— Не се подценявай. С теб също не ми беше лесно в началото, но ако се наложи, бих го направил пак.

Той й подаде ръка.

— Аз също — стисна я здраво тя.

— И двамата се справихте добре — похвали ги Малоун. — Освен това потвърждавам казаното от нашия новобранец. С теб винаги, Изабела.

Министър Леви беше твърде лаконичен в разговора си с нея, затова тя попита Малоун:

— Какво е станало във Вашингтон?

— Да седнем някъде и ще ви разкажа каквото знам.

 

 

Стефани беше в кабинета на Едуин Дейвис в Белия дом, през няколко врати от този на президента на Съединените щати. Двамата с Джо Леви се бяха върнали от Питсбърг предишната вечер. За успокоение на Дейвис тя му бе пратила есемес с уверения, че всичко е под контрол и ще представи пълен доклад още на сутринта. Сега тя и Дани бяха сами в кабинета на началника на президентската канцелария.

— Е, ще ми обясниш ли какво стана? — подкани я той.

И тя му разказа за събитията в Соларис, завършили със смъртта на Ким и дъщеря му. Документите бяха прибрани и унищожени, включително смачканият лист хартия. След това му описа как бе пратила китайците по погрешна следа във Вашингтон — една маневра, позволила на двама им с Джо Леви да се доберат необезпокоявани до наследството на Мелън.

— Перфектната примамка за диви пуйки — засмя се той. — Браво на теб!

Стефани му предаде съдържанието на телефонния си разговор с посланика и предупреждението му за севернокорейците.

— Това може би обяснява станалото снощи — каза той.

После й съобщи, че Китай бил отправил официално предупреждение до Северна Корея, че няма да допусне никакви войни, хаос и нестабилност на Корейския полуостров. Траен мир, заявил китайският външен министър, може да се постигне само чрез ядрено разоръжаване, като задача на Китай било това да се случи. Дните на безсмислени конфронтации оставали назад в историята.

— Това е революционна промяна — възкликна Дани. — Те буквално са казали на Пхенян, че или ще се държат прилично, или ще си носят последствията. А Пхенян не може да си позволи да игнорира волята на Пекин. Много е възможно да видим края на севернокорейската ядрена програма. С това съобщение Китай за пореден път показва, че е на наша страна.

— Много великодушно от тяхна страна, ако си спомним изпълненията им тук.

— Жалко обаче, че Хауъл е трябвало да умре. Човекът не беше глупав. Разсъждаваше доста смислено.

От цялата история не бе останало нищо, което би могло да им създава проблеми. Когато двамата с Леви бяха изгорили оставените от Мелън документи, те на практика бяха ликвидирали заплахата. Дали постъпката им бе етична? Може би не. Но със сигурност беше мъдра. С поставянето под съмнение на Шестнайсетата поправка нацията нямаше нищо да спечели. Америка си оставаше световна сила и нищо не биваше да хвърля сянка върху този неин статут. Вече от няколко десетилетия хората си плащаха данъците и това трябваше да продължи и за в бъдеще. Само едно нещо я смущаваше.

— Ти си даваш сметка, нали, че в затвора има хора за укриване на данъци? — каза тя. — Мястото им не е зад решетките.

— Знам. И съм мислил за това. Преди да изтече мандатът ми, ще помилвам онези, които мога. Ще го оформим колкото се може по-общо, да кажем, извършители на федерални престъпления, невключващи насилие, за които се предвижда присъда до еди-колко си години. По този начин няма да се целим конкретно в неплащащите данъци. Ще свърши работа. Аз ще се погрижа да стане.

Тя не се съмняваше, че ще го направи.

В крайна сметка само тя, Едуин, Джо Леви и Дани Даниълс знаеха цялата история. Котън, Люк и Изабела Шефър знаеха отделни части, но и тримата бяха опитни агенти, положили клетва за поверителност. Така че нещата бяха под контрол.

— А какво ще правим с хората в Националната галерия? Те ще си траят ли?

— Там имаше и сърдити. Директорът например не беше особено доволен. Още по-малко пък се зарадва, когато една от картините му бе осквернена. Но след като Едуин му каза, че от догодина бюджетът му ще бъде увеличен с дванайсет процента, обяви, че мога да правя с него каквото си пожелая.

Тя се усмихна. Дани беше роден за лидер.

— Сигурно ще се зарадваш да чуеш, че Люк най-после си е намерил майстора — каза Стефани. — Според Котън госпожица Шефър от финансите се справяла доста добре с него.

— Смяташ да я наемеш ли?

Тя вдигна рамене.

— Винаги се оглеждам за подходящи хора.

— Джо Леви едва ли ще ти я даде без бой.

И това беше възможно.

— Проучих и онзи, другия въпрос — каза той.

Тя веднага се сети какво има предвид. Люк й бе докладвал, че Изабела Шефър му споменала за закона, с който се забранявало на Министерството на финансите да използва публични средства за промени в дизайна на банкнотата от 1 долар.

— Тя е права — каза сега Дани. — Това е заровено дълбоко в текста на закона, но аз го открих. Досега сме изменяли банкноти от всички деноминации, но никога тази от един долар. Едуин се поразрови и установи, че въпросната забрана била отпреди няколко десетилетия. И никой не знае защо е наложена. Да се чуди човек, а?

Определено си беше за чудене.

— Няма да ми кажеш, нали? — попита той. — Какво открихте в Питсбърг.

— Там нямаше нищо.

Той се усмихна лукаво.

— Сигурно и Джо ще твърди същото, а? Да не сте се наговорили?

Предишната вечер, след завръщането си в столицата, двамата с Джо се бяха отбили в Министерството на финансите. Отидоха право в заключения архив, където бяха събрани всички документи по случая, и пуснаха шредера. Леви беше напълно прав в коментарите си от гробищния парк — светът не беше същият, както през 1937-а. А наследството на Мелън бе в състояние да промени глобалното съотношение на силите. Залогът беше прекалено висок.

— Редно е все пак да знаеш, че в крайна сметка Мелън е бил патриот.

— Да го кажем тъй — отвърна Дани. — Един ден, когато вече не съм ти шеф и са ме изпратили в пенсия, може да си поговорим по въпроса. Тогава, когато няма да има значение какво знам.

Тя му се усмихна дяволито.

— С нетърпение чакам този момент.

 

 

Малоун седеше на обичайната си маса срещу Люк и Изабела. Заведението се казваше „Кафе Норден“ и се намираше на отсрещната страна на площада; масата му беше на втория етаж, откъдето се виждаше книжарницата.

— Последния път, когато бях тук — каза Люк, — ни гонеха мъже с пистолети. — Той насочи показалец в лицето на по-възрастния мъж. — А пък ти за малко не ми отнесе главата.

— Мисля, че беше доста добър изстрел — ухили се Малоун. — Покрай ухото ти, право в челото на лошия чичко.

— Бих желала да чуя тази история — обади се Изабела.

— Ще ти я разкажа утре в самолета. Така ще чуеш моята версия, а не на стареца тук.

Докато ядяха вкусна доматена крем супа, Котън им разказа какво се бе случило междувременно отвъд Атлантика. Стефани му бе позвънила по защитена телефонна линия преди отпътуването им от Хърватия и му бе обяснила всичко.

— Ти си добре, нали? — попита Люк.

Малоун не изпитваше никакви угризения, че бе убил Ким. Не му беше приятно да дърпа спусъка, но някои хора просто не заслужаваха да живеят. Ким Чен Ин беше сред тях.

— Светът ще бъде едно по-добро място без този боклук — отвърна той.

— Нямах това предвид — каза Люк.

Младежът бе усетил добре настроението му. Този град винаги щеше да му напомня за Касиопея. Малоун не го отричаше. Двамата безброй пъти бяха вечеряли на същата тази маса. Но сега не искаше да мисли за нея. С наслада усети как последните частици енергия напускат тялото му. От четирийсет и осем часа почти не беше мигнал, само адреналинът го крепеше.

Малоун стана от масата.

— Е, оставям ви да си довършите спокойно вечерята. Аз се прибирам и си лягам.

Люк не настоя повече за отговор на въпроса си и Малоун му беше благодарен. Беше им запазил стаи в „Англетер“.

— Хотелът ви е натам — посочи той с пръст към дъното на ресторанта. — Свийте след две преки и ще го видите. Утре ще се видим пак тук за закуска. После ще ви откарам до летището.

— Пази се, старче — обади се Люк.

Малоун забеляза, че го каза с тих глас, като приятел, за какъвто винаги го бе смятал. Забеляза също, че жената чудо бе станала Изабела, което може би също значеше нещо. Тя стана и го целуна бързо по бузата.

— Аз казвам същото. Пази се.

От думите й лъхаше топлина, лицето й бе огряно от усмивка. В този момент по нищо не приличаше на коравата мъжкарана, за каквато държеше да я смятат всички.

Той им кимна усмихнато, после слезе по стълбището на долния етаж и излезе през главния вход на ресторанта. В главата му се блъскаха разсеяни мисли, трупани през последния месец. Странно, беше толкова точен като агент, изпълняваше задачите си с хирургическа прецизност, никога не оставяше нещо недовършено, неразрешен проблем. Като в този случай. Чисто и елегантно. Докато в личния му живот…

Там цареше вечен хаос — неумолимо, вбесяващо редуване на очаквания, надежди и разочарования.

Обзе го познатото чувство на самота, с което бе свикнал още преди познанството си с Касиопея, но от което се бе надявал да се отърве веднъж завинаги, след като се бе влюбил в нея. А той наистина я бе обичал. Всъщност още я обичаше.

Но това беше минало. Животът продължаваше.