Стив Бери
Заплахата на патриота (63)

62

Вашингтон, окръг Колумбия

Стефани и Джо Леви излязоха от Залата на основателите и последваха Каръл Уилямс до ротондата с фонтана. Там свиха вдясно и продължиха през дългата зала със скулптури, която извеждаше до зимната градина. Само че този път се отклониха и минаха през две от по-малките изложбени зали — първата с френски художници, втората с британска живопис. Тук-там се виждаха посетители, вперили възхитени погледи в платната. Наближаваше четири следобед и след малко повече от час галерията трябваше да затвори. Когато стигнаха до зала №62, Стефани видя, че пред двойната врата е поставена временна бариера с табелка ВХОД ЗАБРАНЕН.

— Американските зали са в ремонт — обясни Каръл. — Вече от месец са затворени, но вие ме следвайте.

Тя заобиколи бариерата и ги поведе през стаи, от които бяха изнесени всички експонати. Работници се суетяха насам-натам, а във въздуха миришеше на боя и паркетен лак.

— Свалихме повечето картини от стените — каза Каръл.

Влязоха в правоъгълна зала с бледосини стени. Прожектори осветяваха платната, които не бяха свалени от стените, а само покрити с бял плат. Подът беше от паркет, който трябваше да се ремонтира.

— Ще дойдат и насам — каза Каръл. — Но мисля, че онова, което търсите, се намира тук, в тази зала. Накарах ги да махнат покривката.

Откритата картина беше доста голяма, около три метра на два и четирийсет, с тежка позлатена рамка. Каръл се приближи и посочи с пръст в левия й край.

— Момченцето е Джордж Вашингтон Парк Къстис. Внук на Марта Вашингтон от първия й брак. След смъртта на родителите му Марта и Джордж го прибрали при тях. Разбира се, това тук е Джордж Вашингтон. Марта седи срещу съпруга си. До нея е застанала Елинор Парк Къстис. Марта и Джордж осиновяват двете деца и ги отглеждат като свои. Така че това тук фактически е Първото семейство. Мъжът на заден план, зад двете жени, вероятно е някой от робите на Вашингтон; никой не може да каже със сигурност.

Стефани слушаше внимателно обясненията на Каръл. Едуард Савидж, създателят на картината, бил американски художник от XVIII в. Специалността му била портретната живопис, а придобил широка известност именно с този групов портрет, започнат през 1789 и завършен през 1796 г. „Семейството на Вашингтон“.

— Единственият портрет на Първото семейство, рисуван от натура — каза Каръл. — Всички те действително са позирали на Савидж, а картината е сглобена по скици, които им е направил. Както виждате, Джордж Вашингтон е изобразен в униформа, шапката и сабята му са на масата. Лявата му ръка е положена върху някакви книжа, като идеята е била това да символизира гражданските и военните аспекти на неговата служба на родината. Марта седи пред карта на столицата, сгънатото й ветрило сочи към Пенсилвания авеню. Внуците са включени в композицията, за да символизират бъдещето на нацията. Слугата на заден план заслужава особено внимание, доколкото роби рядко са били изобразявани в ранната американска живопис. Той е облечен с ливрея, но остава в сянка — хем присъства, хем не. Напомняне, че Вашингтон си остава провинциален джентълмен и плантатор. — Тя помълча за миг, после продължи: — От особен интерес са самите хора. Седят някак сковано, в неудобни пози. Сякаш в тях няма живот; вижте и лицата им, никой никого не гледа в очите. Всеки се е вторачил в нещо свое и в това положително има скрит смисъл. Между тях няма близост. Да, семейство, но такова, което в днешно време бихме нарекли нефункционално.

Стефани разглеждаше с интерес картината, впечатлена както от колорита й, така и от усещането за детайл. Зад фигурите се разкриваше гледка към река Потомак, която усилваше патриотичното внушение на творбата.

— Онова, което ми пратихте — продължи Каръл, — Едуард Савидж, Елинор Къстис, Марта Вашингтон. Всички те фигурират на тази картина. Андрю Мелън я е купил през януари трийсет и шеста година, а е поставена в галерията още с откриването й през четирийсет и първа. По негови изрични указания. Специално проверих, за да съм сигурна. Тази творба е сред постоянните експонати в музея.

Всички части от пъзела се подреждаха. Мелън бе придобил картината близо година преди срещата си с Рузвелт на 31 декември. Но Стефани искаше да знае още.

— А къде е била картината преди откриването на галерията, между трийсет и шеста и четирийсет и първа година?

— Във вашингтонския апартамент на господин Мелън. Останала е там и след смъртта му, до откриването на галерията.

На лесно място, ако Рузвелт си бе дал труда да я потърси. Ще те чакам, господин президент. Това му бе казал Мелън. Буквално, поне за известно време.

В ръката си Стефани държеше смартфон; камерата му беше насочена към картината. Докато идваха насам от Залата на основателите, тя бе набрала един номер и се бе свързала. Апаратът й бе предоставен от Министерството на финансите и беше гарантиран срещу подслушване. Докато Карол Уилямс обясняваше, телефонът предаваше всичко.

При тях влязоха мъж и жена и им се представиха. Бяха директорът и главната уредничка на музея.

— Аз ги повиках — каза Каръл. — Надявам се, че нямате нищо против.

Стефани не я чу. Съзнанието й беше заето със загадката. Андрю Мелън бе оставил следи, които да отведат Рузвелт до тази картина. А после?

— Помолете всички работници да напуснат, ако обичате — каза тя. — Имаме нужда от спокойствие.

Директорът на музея не изглеждаше убеден и Стефани реши да се изрази по-ясно.

— Това не е молба — отсече тя. — Или съдействайте, или ще ви затворя, докато си свърша работата.

Джо Леви изглеждаше учуден от резкия й тон, но в момента наистина нямаше време за любезности. В Хърватия се случваха сериозни неща, а тя се надбягваше с часовника. Директорът даде съответните нареждания и главната уредничка опразни помещенията. Стефани пристъпи до картината, като се опитваше да осмисли постъпката на Мелън. Беше си дал доста труд, всичко дотук беше подчинено на конкретна цел и тя нямаше причина да си мисли, че нататък ще бъде различно.

Едуард Савидж Елинор Къстис

Марта Вашингтон 16

Тя насочи вниманието си към внучката, Елинор, и поиска от Каръл да й разкаже повече за нея.

— Викали са й Нели. Доживяла до дълбока старост, като през целия си живот бранела доброто име на дядо си Джордж. Вижте обаче как я е нарисувал Савидж. С дясната си ръка повдига картата на масата, сякаш отдолу има скрито послание.

Стефани веднага видя, че Каръл е права. Насочи телефона към изображението на Елинор, като в кадъра влизаше и баба й Марта. И тогава се сети.

Под Едуард Савидж Мелън бе имал предвид самата картина. Елинор Къстис беше скритото послание. Дали пък Марта Вашингтон не беше последният елемент от решението на загадката? Тя внимателно огледа нарисувания под около роклята на Марта, изпод която се подаваше върхът на едната й обувка. Там нямаше нищо. Пристъпи още по-близо и разгледа долния десен ъгъл на рамката. Беше много стара и очевидно резбована на ръка. Ръбовете бяха доста очукани и нащърбени. Дървото беше сигурно двайсет сантиметра дебело. Защо пък не?

Коленичи и огледа долната страна на рамката, откъм пода. На двайсетина сантиметра от долния десен ъгъл забеляза кръгла тапа, забита в дървото. Отиде при левия ъгъл и там откри подобна тапа. С една малка разлика. Върху дясната имаше някакви миниатюрни знаци, гравирани на ръка — доста грубо, но все пак четливо.

XVI. 16.

Стефани насочи телефона към откритието си.

— Бинго! — прошепна тя в микрофона.

В другия край на залата върху парче брезент имаше оставена кутия с инструменти. Тя остави телефона на пода, отиде до кутията и взе отвертка и чук. Останалите я наблюдаваха мълчаливо. Стефани се върна при картината и легна по гръб. Долният ръб на рамката стигаше на по-малко от метър над пода. Тя насочи телефона да снима и вкара върха на отвертката между рамката и тапата. Замахна с чука, но директорът и главната уредничка едновременно й извикаха да спре.

— Нямате право! — каза директорът. — Това е национална светиня!

— Вие не се месете! — озъби му се тя.

— Повикай охраната. Веднага! — нареди директорът на главната уредничка.

Жената изтича навън, а директорът се хвърли към Стефани и изтръгна чука и отвертката от ръцете й.

— Вие сте полудели! — каза той.

Тя го остави да се накрещи, после посегна към телефона.

— Как ще наредите да постъпя?

— Много добре знаеш какво се иска от теб — разнесе се от високоговорителя гласът на Дани Даниълс.

Директорът беше в шок. Очевидно знаеше чий е този глас.

— Господин директор — обади се Дани. — Моля ви, върнете инструментите на госпожа Нел и се разкарайте оттам.

Беше заповед, но изречена с нехарактерно мек за Дани, едва ли не сърдечен тон.

— Повярвайте ми — намеси се Джо Леви. — Не ви трябва да се карате с него.

Директорът беше изправен пред нелек избор и тя му съчувстваше. Човекът бе посветил живота си на опазване на повереното му музейно имущество, а сега тя се готвеше да повреди един от безценните му експонати. Но Андрю Мелън изрично беше пожелал тази тапа да бъде извадена. Ако Стефани беше решила вярно задачата, той лично я бе поставил там. Затова тя се съмняваше, че намесата й ще причини кой знае какви непоправими щети.

— Чакам — прозвуча отново гласът на Дани. — Нали не искате да дойда лично?

Директорът й върна инструментите.

— Освен това искам вие и госпожица Уилямс да напуснете залата — каза Дани. — Моля никой да не пречи на Стефани Нел и Джо Леви, никой да не се доближава до галерията. Накарайте охраната, която току-що повикахте, да отцепи цялата зона веднага. И изключете всички охранителни камери.

— Предполагам, никак не ви смущава фактът, че аз всъщност не съм ви подчинен — осмели се да заговори директорът.

— Шегуваш се, нали? Мислиш ли, че някакви бюрократични правила ще ми попречат да ти разкажа играта?

Изправен срещу превъзхождаща сила, директорът кимна в знак на съгласие и напусна залата, следван от Каръл Уилямс.

— Погрижи се да бъдем оставени на мира — каза Стефани на любителя на пилешко, който й кимна и също излезе.

— Отидоха ли си? — попита Дани.

Тя още лежеше на пода.

— Ъхъ.

— Хайде, вади я тази скапана тапа.