Стив Бери
Заплахата на патриота (55)

54

Малоун продължаваше да работи върху шифъра. Беше запалил една от лампите за четене в колата и бледата й светлина падаше върху страниците в ръцете му. Преди няколко минути човекът от посолството му бе докладвал, че наближават Соларис. Това означаваше, че и влакът едва ли беше далече. Искаше му се сега да е в него, но си даваше сметка, че няма как да стане. Нищо, Люк щеше да се оправи. Също и Изабела. Притесняваше се за Хауъл. Беше предупредил младия мъж да не се поддава на емоции, но си представяше колко го боли от загубата. Макар Касиопея да не беше мъртва в буквалния смисъл на думата, тя бе напуснала живота му. А страданието от такава загуба неминуемо помрачава разсъдъка. Той беше професионалист, но усещаше, че и на него му действа.

Нямаше избор. Ким искаше единствено Хауъл. Малоун можеше само да се надява, че Люк и Изабела ще овладеят положението, преди в играта да се намесят външни сили.

Той бавно търсеше думите във вирджинската Декларация според числата в шифъра на Мелън. За негова радост, бе успял да намери ключа. След като намести и последната буква, се получи следното:

Едуард Савидж Елинор Къстис

Марта Вашингтон 16

Нямаше време да проверява значението му. По-важно беше да разбере какво се случва във влака. Но трябваше да се придържа към плана, затова попита мъжа от посолството:

— Колко точно път ни остава?

— По-малко от десет минути. Влакът пристига в девет и петдесет.

Което им даваше цели петнайсет минути преднина.

— Карай право на гарата. Би трябвало лесно да я открием.

— Знам точно къде се намира.

Малоун сгъна листа с дешифрираното съобщение на Андрю Мелън и го подаде на мъжа от посолството.

— След като ме оставиш, намери стационарен телефон и продиктувай това на посолството. Да го предадат по защитена линия на отряд „Магелан“. Никакви мобилни телефони.

Пратеникът кимна разбиращо.

— Не искам да подплаша някого, ако вече чака на място, затова ме остави на около километър от гарата. Ще ида до там пеша.

Той погледна айфона си и видя, че има връзка. Перфектно. Придържай се към плана, каза си той. И набра номера.

Стефани беше излязла да глътне въздух навън, под лъчите на слънцето, извън сенчестата прохлада на Националната галерия. Любителят на пилешко бе изчезнал и тя не бе видяла някой да я следи. Чакаше да мине време, докато получи отговора на съобщението си, което бе изпратила на Котън през Държавния департамент. Последно бе чула, че е тръгнал за някакво градче на име Соларис. Сега всичко зависеше от това дали нещата ще се развият по план. Слава богу, че Котън беше там. На него винаги можеше да разчита. Никога досега не я бе разочаровал. От Белия дом я бяха търсили два пъти и тя се бе направила, че не си чува телефона, но това не можеше да продължава вечно — когато ти звъни лично президентът на Съединените щати, добре е да му обърнеш внимание.

Телефонът й отново иззвъня.

Тя вървеше през тревата между дърветата с голи клони. В момента се намираше срещу Природонаучния музей „Смитсониън“. Зад гърба й се извисяваше импозантната сграда на Капитолия, а пред нея — белият обелиск на Вашингтонския монумент. Хора крачеха привидно безцелно под следобедното слънце, въздухът беше бистър и хладен — типичен ноемврийски ден във Вашингтон.

— Разгадах шифъра — каза Котън.

— Къде си?

— Тъкмо влизаме в Соларис, ще чакам влака.

— Какво е било посланието на Мелън за Рузвелт?

— Доста е странно. Сега ще ти го пратя като есемес.

Тя изчака за момент, докато телефонът й сигнализира за получено съобщение, после го отвори и прочете.

— Странно, наистина.

— Ще си го разгадаеш сама. Едва ли ще те затрудни.

— Министърът на финансите ми е сложил опашка. А пък аз, глупачката, си мислех, че е на моя страна.

— И какво смяташ да направиш?

Далечен звън на градски часовник отмери 3:30 следобед.

— Смятам да открия онова, което е оставил Мелън, и да го унищожа.

* * *

Хана се намираше един вагон пред корееца, който се бе качил на предишната гара, и го наблюдаваше внимателно отдалече. Влакът вече забавяше ход за следващата спирка, а от там до Соларис имаше по-малко от час. Тя предполагаше, че баща й и Хауъл са в купето. Мъжът, когото наблюдаваше, все още не бе тръгнал да оглежда вагоните. Как трябваше да постъпи? Бяха попаднали в капан и тя го знаеше.

От години разсъждаваше върху своя живот, но през последните няколко дни бъдещето бе започнало да й се прояснява. Американците. Онези мъже в хотела. Този тук, във влака. Тя се дразнеше от присъствието им, от опитите им да й се месят. Нещата трябваше да се случат така, както тя ги искаше, само тя. Затова реши да мине в атака. Мъжът във влака беше сам, лесно щеше да се справи с него.

Спряха на поредната осветена гара. През стъклото в съседния вагон видя още трима корейци, които се бяха присъединили към първия. Четирима? Това можеше да се окаже проблем. Допирът на пистолета под сакото й даваше кураж.

Изабела остана на мястото си. Люк Даниълс тръгна да се разхожда, за да види кой се качва и слиза на последната спирка преди целта. Тя извади телефона си, но видя, че няма сигнал. За разлика от влаковете в Америка този тук нямаше безжичен интернет. Бяха сами, и то буквално.

Агентите на Министерството на финансите не бяха обучавани за подобни операции, от което не следваше, че е безпомощна и не знае как да постъпи. Даниълс изглеждаше искрено загрижен за безопасността й. За пръв път, откакто се познаваха, той бе свалил маската си и тя бе успяла да види човека под нея. И си каза, че би трябвало да му повярва. Също и на Малоун. Те й бяха поверили живота си, сега и тримата разчитаха един на друг. Трима срещу… и тя не знаеше какво и колко, но бе твърдо решена да изпълни ролята си докрай.

Звънецът отново се обади, известявайки поредната останала назад гара. Тя се огледа и видя Люк да се връща. Влакът потегли. Люк седна до нея.

— Имаме четири проблема през три вагона напред. Хана е във вагона след тях. Сто на сто знае, че са там. Ще стане мазало.

— Имаш ли идеи?

— Котън ме е учил, че в повечето случаи директният подход се оказва най-добър. Затова предлагам да ги очистим.

Тя беше готова да играе с отбора.

— Слушам те.

Малоун гледаше напред. Наближаваха Соларис и пътят се виеше през тясно дефиле между скални стени. Далмация беше най-южната област на Хърватия — тясна ивица земя покрай адриатическото крайбрежие с дължина около 500 километра. Шекспир я бе нарекъл Илирия. Фиордите и островите покрай брега някога бяха служили за убежища на пирати. Древна Гърция, Рим, Византия, Османската империя, Венеция, Русия, Наполеон и Хабсбургите — всички бяха оставили своя отпечатък по тези земи. Също и гражданската война от 90-те години на миналия век, в която бяха загинали хиляди. Още много хиляди бяха загубили живота си в етническите чистки, когато Югославия се бе разпаднала на няколко враждуващи държави.

Соларис беше разположен на върха на един хълм сред гъста гора; тесни павирани улички се изкачваха стръмно нагоре към ярко осветената църква с две кули. Паднала бе мъгла и обгръщаше всичко наоколо в млечнобялата си призрачна пелена. Бяха влезли през една от старите градски порти — останка от отдавна отминали времена, когато дебелите каменни стени бяха давали усещане за безопасност; отстрани стоеше на пост каменна статуя на венецианския лъв. Вътре Малоун видя сгради от сивкав камък, повечето в различни стадии на разруха или реновация. По улиците не се виждаше почти никой. Всички магазини бяха затворени. Бяха избрали подходяща сцена за представлението.

— Гарата е на около петстотин метра по-нататък — каза човекът от посолството.

— Тогава спри тук. — Малоун отвори вратата и в затопленото купе нахлу влажен и студен въздух. — След като се отдалечиш, изпрати съобщението, което ти дадох.

— Ще бъде изпълнено. Не се безпокойте.

— И задръж тези книжа със себе си. Като се прибереш в посолството, сканирай ги и ги изпрати по електронната поща до отряд „Магелан“.

Пратеникът кимна разбиращо. Малоун слезе и мушна пистолета в колана отзад, под коженото яке.

— Пазете се, господин Малоун — усмихна се за „довиждане“ мъжът.

Малоун затвори вратата и изпрати с поглед отдалечаващия се мерцедес. Беше сам на пустата улица, между затворените магазини, в студената тишина на есенния въздух, нарушена единствено от далечна църковна камбана, обявяваща часа: девет и половина. Паветата бяха хлъзгави от влага. Соларис определено не приличаше на място за нощен живот. Хауъл му бе казал, че имало няколко кафенета, но се намирали по-нагоре по хълма, около църквата. Макар че по това време едва ли бяха отворени. Гарата беше близо до градските стени, а от там линията продължаваше, лъкатушейки, през планините до границата с Босна. Обзе го познато чувство. Очакваше го поредната битка.