Стив Бери
Заплахата на патриота (34)

33

Задар, Хърватин

Изабела слезе от малкия самолет, Люк Даниълс вече я чакаше долу на пистата. Беше свалил слънчевите си очила; по време на полета им през Адриатика времето се бе влошило чувствително. Ведрото слънце на италианското утро бе затъмнено от плътната черна завеса на атмосферен фронт, настъпващ откъм Балканите, придружен от съществено застудяване.

Полетът беше кратък и лек. По негови изчисления бяха изпреварили Малоун с около час. Фериботният терминал беше на десетина километра, върху тесния полуостров, на който се намираше и старият градски център на Задар. Изабела никога преди не бе идвала в Хърватия; задграничните й пътувания се ограничаваха главно до Централна Европа и Англия и бяха винаги по работа. Тя не знаеше почивка. Беше натрупала толкова дни неизползван отпуск, че вече не ги броеше. Стигна се дотам прекият й началник да й напомня да си ги вземе, но засега тя предпочиташе да не го прави.

— Видях някакви таксита от другата страна на летището, докато се снижавахме — каза Люк. — Трябва да имаш предвид, че китайците и севернокорейците може да са изпратили хора по следите на Ким. Така че бихме могли да се натъкнем на тях.

— А как са разбрали къде е Ким?

— Най-вероятно те също са го следили — вдигна рамене той. — Просто бъди нащрек.

— Винаги съм нащрек.

— Да бе, като във Венеция. На кея.

— По-добре ли ти стана, като го каза?

— Ами… да. Но хайде сега сериозно. Какъв опит имаш в справянето с групи за мокри поръчки? Това не са ти някакви разглезени гражданчета, които не искат да плащат данъци. Тия хора ще те пречукат като нищо.

Тя го изгледа в упор.

— Знам как се използва пистолет. Мога сама да се погрижа за себе си.

— Мадам, дори представа си нямате… — засмя се той.

— Просто ме следвай — каза тя. — И всичко ще бъде наред.

— Имам новина за теб. Котън Малоун не изпълнява заповеди.

— Котън Малоун не отговаря за тази мисия. Аз отговарям.

— И откога това?

Мъжката грубост си беше един от рисковете на професията. В последно време обаче и женската бе започнала да изправя грозното си лице. Последните й двама партньори се бяха случили жени, и двете напълно откачени. И двете си бяха поставили за цел да изпъкнат в този мъжки според тях свят. Поемаха рискове. Правеха грешки.

Изабела мразеше самото понятие мъжки свят. Жените също можеха да успяват. Тя беше живото доказателство за това. Бе избрана да работи директно за министъра на финансите в строго секретна мисия. Единственото, което се искаше, бе да играе по правилата, да прави каквото й кажат и да постига резултати. Това винаги носеше дивиденти независимо от пола. Всичко около мисията й бе обяснено в най-малки подробности. И тя го бе разбрала. Залогът беше голям, но тя знаеше какво трябва да се направи, и по дяволите този южняшки каубой и онзи пенсионер. Отговорността беше нейна. И точка.

По време на полета тя бе успяла да научи това-онова за Люк Даниълс. От Вашингтон й бяха писали, че е бивш военен, от специалните части, с отличия, изкарал седем задгранични мисии. Вече близо две години работеше за отряд „Магелан“ и, за негов късмет, се падаше племенник на президента на Съединените щати. Което го смъкваше с няколко степени надолу в нейните очи. Никой не й бе помагал да се изкачи по йерархическата стълбица и тя презираше връзкарите.

— Трябва да се доберем до фериботното пристанище — отсече тя. — Преди да ни застигне бурята.

Малоун чакаше обяснението на Хауъл.

— Ларкс ми беше казал за някакъв оригинален документ, който бил намерил в архивите на Министерството на финансите. Смачкан лист. Щом чух това, всичко ми стана ясно. Знае се, че Мелън се е срещнал с Рузвелт през декември трийсет и шеста, вечерта срещу Нова година. Това е записано в дневника на Дейвид Финли, един от най-близките приятели на Мелън, публикуван през седемдесетте. Срещата била за уточняване на последните подробности по Националната галерия, но Мелън подал на Рузвелт и лист хартия, който президентът смачкал на топка и запратил на пода.

— Смяташ, че е същият лист?

— Ако не е, би било адски странно съвпадение.

Малоун не знаеше какво да възрази на това.

— На листа са изписани произволни числа. Ларкс го беше сканирал и ми го прати по имейла.

— Значи е в имейл акаунта му или в домашния му компютър?

Хауъл поклати глава.

— Старецът беше пълен параноик. Каза ми, че бил пратил имейла от другаде. Не ми даде подробности, а и аз не го питах. Всичките ми имейл акаунти са под различни имена. Във всеки един от тях има запазено копие. Някакъв шифър е, но не успях да го пробия. Исках да видя оригинала, затова той ми го беше донесъл. Намира се в чантата, която кореецът току-що ми отмъкна.

Което повдигаше въпроса как Малоун бе допуснал Ким да си тръгне. Указанията на Стефани и на президента бяха съвършено ясни. Да прибере документите.

— В чантата има и документ на Правния отдел от хиляда деветстотин и тринайсета година. Ларкс и от него ми беше изпратил сканирано копие. Много важен документ, защото казва на държавния секретар, че може да постъпи по свое усмотрение относно обявяването на дадена конституционна поправка за валидна. Споменава се и предишен доклад. И именно той според мен е главното доказателство. В него се излага проблемът. Но Ларкс така и не успял да го открие в архивите.

Малоун разбра.

— Смяташ, че Мелън я е взел?

— Много е възможно.

— Откъде, дявол да го вземе, знаеш всичко това? Както изглежда, важната информация е засекретена. Как успя да сглобиш пъзела?

— Най-напред почетох в интернет. По темата за тази Шестнайсета поправка се намират всякакви щуротии. В продължение на десетилетия всякакви хора са се опитвали да убедят съдилищата, че подоходният данък е противоконституционен. Бил ли е Охайо щат по времето, когато е ратифицирана поправката? Някои казват, че не. Аз твърдя обратното. Бил е. Други твърдят, че поправката не отменя изрично противоречащите й текстове на Конституцията, следователно е невалидна. Което е абсурдно. Трети казват, че подаването на данъчна декларация нарушава Петата поправка, която защитава индивида срещу самоинкриминиране, или че представлява „вземане“, което не може да се приложи без „справедливо обезщетение“. Имаше дори един, който бе излязъл с аргумента, че Шестнайсетата поправка била противоконституционна, понеже противоречала на Тринайсетата, забраняваща „принудителния труд“. Оригинално, но налудничаво. Не е това начинът.

— Ти юрист ли си?

— Не, по дяволите. От тях полза няма. Аз съм просто човек, който е чел адски много по темата. Прочети няколкостотин книги за едно и също нещо и ще разбереш колко малко знаят тъй наречените „експерти“.

— И така, кой е начинът да се спечели тази битка?

— Чуй какво открих в Тенеси.

Хауъл му разказа за един свой приятел, който преди месец отишъл в Ноксвил, Тенеси, за да проучи щатските архиви. Избрали щата на произволен принцип, като един от 42-та, за които се предполагало, че били ратифицирали Шестнайсетата поправка. В декларацията от 1913 г. държавният секретар Филандър Нокс отбелязвал, че Тенеси ратифицирал поправката на 7 април 1911 г. Документите показвали, че самата поправка била предадена на губернатора на 13 януари 1911 г. На 25 януари в щатския сенат било внесено за гласуване проекторешение за ратификацията.

— И тук — каза Хауъл — се натъкнахме на проблем. В конституцията на Тенеси има текст, според който, за да бъде ратифицирана каквато и да било конституционна поправка, е нужно щатският законодателен орган да е бил избран след внасянето на поправката. Не ме питай защо е приет такъв текст. Знам, че е необичаен. Но към момента е имал законова сила в щата. Бил е част от конституцията им все пак. Но те го игнорирали, все едно го е нямало.

След което Хауъл обясни как законодателният орган на Тенеси нарушил собствения си процедурен правилник, който повелявал законопроектите да се прочитат по веднъж в три отделни дни в Долната камара на щатския Конгрес и ако бъдат приети, да бъдат внесени за обсъждане в Сената.

И обратното.

— Нищо подобно не било сторено с решението за ратификация. И, което е още по-важно, по онова време конституцията на Тенеси забранявала на законодателния орган да дава на властите каквито и да било допълнителни правомощия за облагане с данъци населението на щата. Въпреки това те го направили, предоставяйки на Конгреса правото да облага с федерален данък доходите им в нарушение на принципа за пропорционалност. Това определено било нещо ново. За капак на всичко няма никакви писмени следи, че Сенатът действително е гласувал ратификацията. Никакви. Нула. А как тогава е била одобрена поправката? И кое е дало основание на държавния секретар да впише Тенеси в графата на щатите, отговорили с „да“?

Юристът в Малоун вече се питаше каква ли вратичка е използвана, за каква ли сламка са се хванали тогавашните законодатели, за да оправдаят тези пропуски. Не се сещаше за такава. Законодателните промени се приемат в съответствие със закона. Пропускането или игнорирането на която и да било част от процедурата би било фатално. А при предложена конституционна поправка? Там всичко под 100 процента беше равно на нула.

— Чуй и това — продължи Хауъл. — В архивите на Тенеси няма дори лист от оригиналната документация по случая. Всичко е изчезнало. Моят приятел сглобил картината по вторични източници с помощта на някаква услужлива чиновничка, която знаела как да се оправя в тези стари архиви.

— Значи нищо тук не ти върши работа.

— Нищичко — поклати глава Хауъл. — А ми трябват доказателства. Мисля, че онзи другият доклад, който Ларкс не е успял да открие, е моят билет към свободата. Преди да ме обявят за виновен, бях подал над петдесет молби до федералните власти по Закона за свобода на информацията. Повечето от нещата, които ми предоставиха, бяха безполезни, но от време на време се появяваше и нещо смислено. Въпросният мой приятел оттогава е посетил и други столици на щати, като навсякъде в архивите е констатирал едно и също. На някои места стоят част от оригиналните документи, но най-често тях ги няма. Сякаш някой нарочно си е поставил за цел да прочисти архива. На места дори си личи как цели страници са изрязани с бръснач от протоколните книги.

Малоун остави информацията да отлежи в съзнанието му. Нещата започваха да придобиват смисъл. С което проблемите му се увеличаваха.

Ким прочете доклада, който Пол Ларкс бе изпратил до министъра на финансите на САЩ. Вътре пишеше:

Разгледах внимателно цялата документация, имаща отношение към искове за суми, дължими на наследниците на Хаим Саломон. Изглежда, че документите за отпуснатите заеми са предадени от вдовицата на Саломон през 1785 г. лично на ковчежника на Пенсилвания. В крайна сметка въпросните документи са се озовали в ръцете на Александър Хамилтън, който, по всичко изглежда, не е предприел някакви действия във връзка с тях. Документите остават в националния архив до втората половина на XIX в., след което са върнати в Министерството на финансите заедно с още няколко хиляди архивни единици. Но понастоящем те не фигурират в архивите на министерството, независимо дали като класифицирани, или не. А без действителните документи по сделката, надлежно подписани от страните, няма как да се прецени валидността на какъвто и да било иск от страна на наследниците на Хаим Саломон за връщане на дължими суми.

Сред оскъдните документи, споменаващи наличието на дълг към Саломон, обаче се съдържа и обезпокоителна информация относно Шестнайсетата поправка към Конституцията. Специално държа да отбележа един доклад от Правния отдел до държавния секретар Филандър Нокс, в който изрично се казва, че са налице проблеми с процеса на ратификация. Конкретно се споменава щатът Кентъки. Ето защо, с цел проверка на валидността на написаното, аз лично отидох във Франкфорт и се запознах с наличните документи в щатския архив. Разследването ми установи, че решението за ратификация на Шестнайсетата поправка, прието от щатския Конгрес (първо четене — 25 януари 1910 г.; второ — 10 февруари с.г.), както и разгледаното от Сената (първо четене — февруари 1910 г.; второ — 11 февруари с.г.) са формулирани по различен начин. Още по-тревожен е фактът, че окончателният вот по ратифицирането в щатския Сенат (11 февруари 1910 г.) е приключил при резултат 9 гласа „за“ срещу 22 „против“. Само че в доклада, изпратен от щатските власти на Кентъки до държавния секретар, е отразен резултат от 27 „за“ срещу 2 „против“. Невероятното е, че макар и отхвърлено, предложението за ратификация е стигнало от Сената до бюрото на губернатора. Но върху него е наложено вето (11 февруари 1910 г.). Повторно предложение за ратификация така и не е обсъждано от законодателния орган на щата Кентъки. Ветото никога не е било отменяно. И въпреки това щатът Кентъки се брои за ратифицирал Шестнайсетата поправка на 8 февруари 1910 г. Моето посещение в щатския архив извади на бял свят още един обезпокоителен факт. Много от оригиналните документи липсват. Няма протоколи от заседания на Камарата на представителите и на Сената, действителните решения за ратификация, както и ветото на губернатора. Онова, което успях да науча, е от неофициални вторични източници.

За мен е очевидно, че Кентъки може би никога не е ратифицирал Шестнайсетата поправка. Този факт е доведен до знанието на държавния секретар Нокс, който до 1913 г. явно не е направил никакви постъпки да разследва случая. Нокс по всяка вероятност е игнорирал и предишно становище на Правния отдел, в което се излагат и други проблеми. Този конкретен документ, който вероятно е с дата 13 февруари 1913 г., не бе открит във вашите архиви. Препоръчвам да се предприеме пълно и подробно разследване по случая.

Ким вдигна поглед към Хана.

— Струва ми се, скъпа, че може би открихме част от онова, заради което сме тук.

Той извади единствения оригинален документ сред всички копия. Един смачкан лист хартия.

Преди да прецени Ким като заплаха, Ларкс му бе казал за някакъв смачкан лист с изписани по него числа. Някакъв код, който според Хауъл президентът Франклин Рузвелт бил получил от Андрю Мелън. Дали това беше същият лист? Ключът? Така според Ларкс го бил описал Хауъл. Но какво друго би могло да бъде?

— Мислила ли си как ще напуснем кораба? — попита я той.

Тя кимна. И започна да му излага плана си, докато той я слушаше. В леглото жената на име Йелена все още беше полузашеметена от транквиланта, който й бе инжектирала Хана.

Но тя носеше със себе си и стимуланти.

— Събуди я. Трябва да я вземем с нас — каза Ким. — Може да ни потрябва.