Стив Бери
Заплахата на патриота (43)

42

Вашингтон, окръг Колумбия

Стефани разглеждаше документите в затворено помещение в присъствието на министъра на финансите. На масата пред нея бе събрано всичко, от което се предполагаше, че Пол Ларкс е направил копия.

— Джо, би ли ми обяснил защо всичко това се води секретно? Ами че тук няма нищо важно!

Той вдигна рамене.

— Уместен въпрос. Но решението да бъде засекретено не е от мен и не е от вчера. Предполагам, че хората, които са го взели, са имали причини да го направят.

— Това ли е всичко, което Ларкс е взел?

— Да. Всичко е тук — кимна той.

Тя знаеше, че я лъже. Котън я бе посветил в онова, което бе научил по своя линия, включително за наличието на доклад от 1913 г. от Правния отдел, както и на оригиналния смачкан лист хартия, който Пол Ларкс бе задигнал. Нито докладът, нито смачканият лист бяха тук.

— Джо, ще допусна, че се мъчиш да помогнеш. Че случващото се в момента, каквото и да е то, е толкова лошо, че ти се опитваш да защитиш президента и страната. — Тя помълча за миг, после добави: — Само че ме лъжеш.

Той долови заплахата в тона й.

— Какво още знаеш?

— Моят човек на терена е научил доста неща.

— Далеч повече, отколкото моите очи и уши.

Тя зачака.

— Положението е зле — промърмори той. — Много зле. Може да се окаже, че имаме проблем с Шестнайсетата поправка. Написаното от Хауъл в онази книга е изумително близо до истината.

— Разкажи ми за оригиналния лист, който Ларкс е откраднал. Онзи с шифъра.

— В него е проблемът.

— Искам да науча повече.

— Ела с мен — стана от стола си той.

Двамата излязоха от стаята и поеха по дълъг коридор. Стигнаха до двойна врата с надпис ВХОД ЗАБРАНЕН. Коридорът беше оживен; беше вторник сутрин и работният ден бе започнал. След разговора си с Котън Стефани бе излязла от хотела и бе дошла право тук. Докладът й до президента щеше да почака, докато научеше повече. Котън се бе оказал прав: нещата при него се бяха объркали напълно. При нея също ситуацията се влошаваше бързо.

Може би имаше начин тя да се промени. Зад двойната врата имаше по-малко хора. Стефани никога преди не бе стъпвала в тази част на сградата. В Министерството на финансите бе идвала само веднъж, доколкото си спомняше. Допреди тази история министерството практически не бе представлявало интерес за отряд „Магелан“. Тайните служби се занимаваха с повечето от секретните им операции. Министърът я отведе до друга врата, която отвори с личния си ключ. Влязоха в малко работно помещение с маса и няколко стола. По рафтовете имаше грижливо подредени папки, но тук-там се въргаляха и отделни листа хартия. До масата имаше шредер.

— Ето го сегашното ми работно място — каза той. — Тук съм още откакто Ларкс пусна котката от чувала. Тук се намира всеки лист хартия от нашите архиви, който има дори най-бегло отношение към проблема. Всичко това е събрано от моята агентка Изабела Шефър, която сега е в Италия.

Тя пристъпи към масата. Той затвори вратата и я заключи отвътре.

— Проблемът е, че не разполагаме с копие от оригиналния лист хартия, който е задигнал Ларкс. След като замина за Европа, ние иззехме домашния му компютър и преровихме пощата му. Не открихме нищо. Три седмици подслушвахме телефонните му разговори. Знам, че е имал обширна кореспонденция с Хауъл преди това. За важността на този смачкан лист знаем единствено от един доклад на Хенри Моргентау до Рузвелт. Него поне го имаме. Открихме го в едни папки с класифицирани документи, които Ларкс не бе преглеждал. И слава богу! Ако се бе сетил да надникне и там, сега нямаше да знаем нищо.

— Агентката ти обаждала ли се е скоро?

Той поклати глава. Тогава Стефани му разказа за случилото се в Хърватия и как лично бе помолила Белия дом да се намеси. Едуин Дейвис бе договорил нещата с хърватското правителство, а държавният секретар бе изпратил свой представител в Задар, за да уреди освобождаването на двамата агенти.

— Госпожица Шефър е имала премеждие — продължи тя. — Помолих Белия дом да й нареди да не се отделя от нашия човек. Надявам се, че нямаш нищо против. Стори ми се по-разумно да ги държим заедно.

— Естествено — кимна той. — Разбирам те. Сега ти командваш парада.

— Не напълно. Все още не знам какво знаеш ти.

— А сигурна ли си, че искаш да го знаеш?

Тя нямаше избор.

— Разкажи ми.

Той се пресегна, вдигна един лист от масата и й го подаде. Тя видя, че е доклад от министъра на финансите Хенри Моргентау до Франклин Рузвелт с дата 5 декември 1944 г. Най-отгоре с големи букви пишеше:

СТРОГО СЕКРЕТНО! ДА СЕ ДОСТАВИ ЛИЧНО НА ПРЕЗИДЕНТА!

Открих отговора на въпросите, които ми поставихте предишната седмица. Мои агенти разпитаха сегашни и бивши служители на Министерството на финансите — хора, работили там през 20-те години. Открихме, че през 1925 г. бившият министър Мелън се заинтересувал от възможността да бъде заведен финансов иск от наследниците на Хаим Саломон срещу Съединените щати. По онова време Конгресът обсъждал някаква форма на изплащане на дълга и отправил официално запитване до Министерството на финансите относно всякаква документация по случая, която би могла да се съхранява в неговите архиви. Оказало се, че такива документи има. Те били извадени от архива и връчени лично на министър Мелън, след което не били върнати и местонахождението им остава неизвестно до ден-днешен. Ако желаете, бих могъл да Ви информирам лично относно иска на семейство Саломон. С оглед деликатното естество на материята предпочитам да не изказвам нищо в писмен вид.

Оставам дълбоко обезпокоен относно онова, което ми споделихте за действията на министър Мелън на 31 декември 1936 г. Задачата, която Ви е поставил, не е само обидна, а граничи с държавна измяна. Страната ни е във война и ние не можем да допуснем нищо да застраши нормалното функциониране на държавната власт. Жизненоважно е в момент като този да изглеждаме силни и решителни. Забележката на Мелън, че Ви оставя нещо, което може да Ви „донесе гибел“, буди тревога. Особено смущаваща е анаграмата от пет букви върху доларовата банкнота, която ми показахте. Дали е съвпадение? Ако да, изглежда, че Мелън е единственият, който го е забелязал. Но споменаването на „аристократа тиранин“ не е никак трудно за дешифриране. Аз съм учил история и знам, че тези думи за пръв път са изречени от Джордж Мейсън, делегата от Вирджиния, един от малкото, отказали да подпишат Конституцията във Филаделфия. Което обяснява и думата масон — или „Мейсън“, изписана от шестолъчната звезда. Смачканият лист хартия с числа, който ми показахте, определено е някакъв код. Бих Ви предложил да го дадем за анализ на нашите криптографи. Възможно е липсващите документи по случая „Саломон“ да са онова, което министър Мелън е искал да откриете. Чувал съм, че те може да причинят на Америка не само финансови щети, но и огромно неудобство. Както вече споменахте, Мелън Ви е казал, че онзи лист засяга „две“ държавни тайни. Каква би могла да бъде другата, аз не знам. Моят съвет е да тръгнем по следите и да видим къде ще ни отведат.

Стефани попълваше тихомълком белите полета в онова, което вече знаеше. Очевидно Рузвелт бе обсъждал случая „Мелън“ и с други хора освен своя доверен агент от Тайните служби Марк Типтън. Това не я изненадваше. Тя знаеше, че Рузвелт бе имал навика да възлага една и съща задача на няколко души, забранявайки на всеки от тях да я обсъжда с когото и да било. Това му бе давало възможност да види проблема от различни гледни точки. Онази вечер Ед Типтън бе споменал, че Рузвелт бил насочил вниманието си към Джордж Мейсън. И действително, дървеният сандък се бе оказал пълен с книги за Мейсън. Сега тя разбираше какво бе предопределило интереса на президента към делегата от Вирджиния.

— Хенри Моргентау мразел Мелън — каза Леви. — И с цялото си сърце и душа подкрепял Рузвелт в неговата данъчна война срещу бившия министър на финансите. Разбира се, накрая това излязло солено и на двамата.

— Урок, че така не бива да се прави.

— Знам, Стефани. Аз също обичам игрите. Но сега не сме четирийсет и четвърта година. Светът е различен. Страната не е същата. Рузвелт е имал война на главата си, но починал само шест месеца след този доклад. После историята била забравена.

Тя обаче усещаше, че това не е всичко.

— Какво има, Джо?

Той й подаде лист кафеникава хартия. Оригиналният доклад до държавния секретар с дата 24 февруари 1913 г.

— Ларкс го е открил и е направил копие. Той не фигурира сред документите, които представих вчера на президента, нито сред онези, които ти бях показал на теб. Случаят „Саломон“ е едно, това тук е съвсем различна история. Втората тайна, за която намеквал Мелън.

Тя прочете написаното на листа.

— Тук става дума за притеснения около Шестнайсетата поправка. Конкретно се споменава щатът Кентъки.

— Който Ларкс посетил. И открил, че Кентъки може би изобщо не бил ратифицирал поправката, но въпреки това Нокс издал удостоверение за ратификация от името на този щат.

Тя размаха листа във въздуха.

— А другия доклад? Онзи, който бил изпратен единайсет дни преди това и в който се изказвали още по-сериозни опасения?

— Не е тук — поклати глава той. — И това е самата истина.

Тя отново размаха листа.

— Имаме ли някакви доказателства, че Моргентау изобщо е виждал този доклад?

— Дори да го е виждал, той не споменава нищо за него в който и да било от документите, достигнали до наши дни. Но в онази епоха откриването на каквото и да било в държавния архив е отнемало седмици ровене на ръка. Лесно е било да се загуби това или онова.

— Може би не е искал да знае.

— Възможно е. Но няма сведения, че изобщо е търсил. Вниманието му е било насочено главно към историята със Саломон; може би си е давал сметка, че има и друго, но нищо не показва, че е проявил интерес. Пак повтарям: те са били заети изцяло с войната, а после Рузвелт е починал. Аз проверих и някои други неща. Юристът, написал този доклад през хиляда деветстотин и тринайсета година, е подал оставка и е починал три месеца след изпращането му.

— Сега ми кажи какво е онова толкова ужасно нещо, заради което си готов да рискуваш длъжността и кариерата си?

— Откакто Ларкс прочете този доклад, сякаш му влезе трън в задника. Отиде в Кентъки и там откри проблема, което не му помогна да се успокои. Аз му казах да забрави за случая и повече да не се занимава, но той не мирясваше. Накрая изпратих Изабела Шефър в Кентъки и в още три щата. Тя откри навсякъде подобни проблеми. Спорни процедури, неспазване на правилата, липсващи оригинални документи. Повече от достатъчно, за да се постави под съмнение ратификацията на поправката от тези три щата. Дотогава Ларкс беше напълно превъртял и настояваше за пълно официално разследване. Нямаше как да стане. Затова аз го разкарах и му запуших устата, като обявих всичко за държавна тайна.

— А без доказателства той би бил поредният хахо, вярващ в конспирации.

— Така си мислех. Но старецът ни е изпреварил и си е извадил копия. После разбрахме, че е задигнал и онзи оригинал, запазвайки най-доброто доказателство за себе си. Лист хартия с написани на него произволни числа…

— Смачкан…

Той вдигна глава и я погледна изненадано.

— Откъде знаеш това?

— В момента е у Ким Чен Ин.

По лицето на Джо Леви се изписа шок.

— Стефани, аз не смятам, че поправката е била надлежно ратифицирана. Може да се окаже невалидна, може изначално да си е била такава. Мисля, че Мелън е знаел това и го е използвал в своя политическа изгода.

А пък тя знаеше останалото.

— Но този факт не е трябвало да види бял свят. Трябвало е да си остане тайна между Мелън и Рузвелт.

Юристът в нея вече пресмяташе последиците. Дани беше прав. Ако човекът, удостоверил ратификацията на Шестнайсетата поправка, е бил предупреден, че процесът може да е опорочен, и въпреки това е издал удостоверението, това би представлявало документна измама. Което на свой ред означаваше, че всеки цент данъци, събран въз основа на неправомерно приетата Шестнайсета поправка към Конституцията, подлежеше на връщане по съдебен ред. Милионите съдебни дела щяха да съсипят американската икономика. Не само това — събирането на приходи в хазната щеше да бъде прекратено, докато не се намереше заместител, определен по съответния законов ред. Да кажем, пряк данък, наложен по пропорционалната система? Или нова поправка, допускаща събирането на законен подоходен данък, различен от пропорционалния? Имаше възможности. Но за да бъдат приети, бе нужно време, а дотогава правителството на Съединените щати щеше да се лиши от 90 процента от приходите си.

— Ким иска да използва това, за да ни атакува — заяви Леви. — И е в състояние да го направи. Да ни унищожи без нито един изстрел. Като на практика обърне срещу нас собствената ни юридическа система. И така ще постигне онова, с което Северна Корея ни заплашва от десетилетия. А ние им се смеем. Какво са те? Някаква незначителна държавица на другия край на света. Но я си представи щетите, които би могъл да причини.

Което обясняваше и внезапния интерес на китайците. Над един трилион долара несъбираеми дългове щяха да навредят сериозно и на тях. Тя бе принудена да си признае, че операцията беше хитро замислена. Находчиво. И те изобщо нямаше да усетят какво им се готви, ако няколко щастливи съвпадения не бяха насочили вниманието им в правилната посока.

— Сега разбираш защо се опитвах да попреча на случая да се разчуе — каза той. — Ако президентът знае каквото и да било, става съучастник в заговора. А сега има възможност да отрича.

— Разбирам, Джо. — Тя посочи с пръст шредера. — Разчистваш архива, значи?

— Всичко трябва да стане на конфети — кимна той. — Трябвало е да стане още отдавна.

— Не още — спря го тя. — Окей? Нека да приключим първо с тази история. Междувременно това си остава между мен и теб.

— Ами Ким? Ако онзи смачкан лист хартия е у него, той би могъл да открие какво е завещал Мелън на Рузвелт.

— Би могъл, но Ким има един проблем. Намира се на шест хиляди километра от тук, в Хърватия, а онова, което търси, не е там. Номерът е да го задържим далече достатъчно дълго, за да го открием преди него.

— Но той държи единствения ключ към загадката.

— Може и да не е точно така — усмихна се тя.

Оставаше и онзи, другият проблем. А нали финансите и правосъдието бяха съюзници…

— Джо, ще ми трябва помощта ти, за да сложим край на това.