Стив Бери
Заплахата на патриота (39)

38

Хърватия

Ким поглеждаше през задния прозорец, доволен, че другата лодка бе изостанала далече назад, за да окаже помощ на давещата се жена. Радостта му се допълваше от факта, че неусетно се беше спуснала мъгла, която заедно с продължаващия дъжд щеше да им осигури отлично прикритие. Държаха се на около петстотин метра дистанция от бреговата ивица; лодката им с мъка си пробиваше път през вълните. И той, и Хана бяха сякаш имунизирани срещу морска болест и танцуващата под краката им палуба.

— Трябва да установим къде сме — каза й той.

Определено се намираха някъде северно от Задар. Той бе видял пристанищния град на хоризонта още при бягството им от кораба. Движеха се успоредно на сушата, зад скалистите острови, характерни за адриатическия бряг. Бурята обаче идваше откъм изток и не даваше признаци на отслабване. За щастие, бреговата ивица се виждаше. Покрай плажовете, отвъд разбиващите се вълни, се редуваха курортни комплекси и всевъзможни други сгради.

Черната кожена чанта, все така провесена през рамото му, беше плътно затворена. Не биваше дъждът да повреди каквото и да било вътре. Нужно му бе време, за да прегледа внимателно всичко, без да бърза. Да се насочат право към летището или някоя жп гара вече му се струваше крайно неразумно. Малоун беше наблизо, може би разчиташе и на помощ. Една стая в някой от курортните хотели по крайбрежието щеше да им дойде добре.

Той различи в далечината няколко сгради, скупчени плътно една до друга, а до тях — пристани за лодки. И посочи с пръст.

— Ето къде ще спрем.

Малоун усети как ледената вода се затваря над него; изпита физическа болка, дъхът му спря, силата му го напусна. Изплува на повърхността — вълните наоколо бяха високи по метър и половина — и затърси с поглед Йелена. Но нея я нямаше. Пое си дъх и се гмурна обратно с мощни замахвания на ръцете. Дрехите му се бяха превърнали в опасен баласт, но той не се отказваше. Изплуваше и се гмуркаше, оглеждаше се за най-малката следа. Запита се дали жената не е била предварително упоена. Явно това беше предпочитаното оръжие на Ким. В такъв случай тя не би могла да плува и минута.

Успокой се! — заповяда си Малоун.

— Йелена! Йелена! — Гласът му напразно се опитваше да заглуши вятъра.

Бореше се с паниката. От годините си във военноморския флот познаваше усещането за безнадеждност, което изпитва човек, оставен да се носи без посока насред развълнувано море. Бушуващата буря само усилваше това чувство; от ледената вода краката му бяха започнали да изтръпват и той зарита яростно, за да не замръзне. Отнякъде се появи и мъгла. Видимостта беше едва петнайсетина метра. Надяваше се Хауъл да държи здраво руля и да го следва неотклонно във водата. Ако не, теченията щяха да го отнесат, както бе станало с Йелена. Изведнъж от мъглата, вдясно от него, изплува силуетът на спасителната лодка.

— Тук съм! — извика той с цяло гърло.

Лодката зави и заобленият й нос се насочи към него; чистачките работеха с пълна сила. Една вълна заля лицето му; ледени кинжали го пронизаха през очните ябълки чак в мозъка. Между две загребвания той вдигна ръка във въздуха. Но Хауъл очевидно го бе видял и се приближаваше бавно към него. Нямаше да е лесно. Хауъл се подаде през отворения люк. Очите им се срещнаха. Малоун поклати глава.

— Не… Не! — извика Хауъл.

Вятърът отнесе гласа му встрани. По лицето на младия мъж се изписа ужас. Малоун се издърпа с ръце на борда. Цялото тяло го болеше, дишаше тежко. Хауъл се сви в другия край на тясната кабина и закри очи с ръце; по бузите му се стичаха сълзи.

Малоун поемаше жадно въздух, докато съдържанието на кислород в кръвта му се стабилизира. Мускулите му бяха вцепенени от студа; в устата си още усещаше вкус на солена вода. Под дървените пейки имаше одеяла; той извади едно и се зави с него. Погледна навън през прозорците. Не се виждаше нищо освен мъгла. И нито следа от Ким.

През живота си Изабела бе арестувала много хора, но никога не й се бе случвало да бъде отвеждана от полицията с ръце отзад на гърба. Местните полицаи не бяха никак дружелюбни, докато ги измъкваха от таксито. И двамата с Люк Даниълс благоразумно си бяха държали устите затворени. Каквото имаше да се изяснява, щеше да почака, докато се скрият някъде от дъжда. Тя трябваше да говори с хора доста нагоре в йерархията, и то от двете страни на Атлантика.

Закараха ги обратно в Задар, до една четириетажна сграда в центъра, чиито прозорци гледаха към полуострова и Стария град. Докато пътуваха нататък, тя забеляза, че фериботът бе пристигнал и вече беше на пристана; от комините не излизаше дим. Двамата с Люк бяха на задната седалка на полицейската кола, отпред имаше двама полицаи.

— Когато се измъкнем от тук — прошепна му тя, — с теб си казваме „довиждане“.

— Тъкмо си помислих, че между нас започва нещо красиво… — изгледа я той.

— С тази твоя пуешка самонадеяност допусна Ким да ни се измъкне под носа.

— Лошият ни късмет му помогна да се измъкне. Аз направих всичко по силите си.

Единствената й надежда беше Малоун да е успял някак да спре Ким. Онези документи не биваше да се загубят.

Колата спря на паркинга, но преди двамата полицаи да слязат, отнякъде тихо иззвъня мобилен телефон. Звънът му наподобяваше далечни църковни камбани. И на двамата им бяха прибрали телефоните при ареста, но този не беше нейният.

— Това е за мен — прошепна Даниълс.

Полицаят на предната седалка вдигна апарата до ухото си.

— Люк? Ти ли си?

Телефонът беше поставен на високоговорител и двамата чуха гласа на Малоун.

— Кой се обажда? — попита полицаят.

— А ти кой си, по дяволите?

— Policija.

Малоун си даде сметка, че гласът по телефона не е на Люк Даниълс, и макар да не бе особено на „ти“ с хърватския, бързо схвана какво му се казва.

Полиция.

Реши да си придаде важност:

— Тук е Котън Малоун, от Министерството на правосъдието на САЩ. При вас ли са агент Даниълс и агент Шефър?

Изабела чу какво казва Малоун и видя, че полицаят разбира всяка дума. Двамата униформени се спогледаха, като явно се питаха какво да отговорят. Накрая този, който държеше телефона, отговори:

— Да, и двамата са тук. Арестувани.

— По какви обвинения?

— Кражба на автомобил. Агресивно шофиране. Заплаха за обществената безопасност.

— Това са американски федерални агенти, изпратени тук със специална мисия. Бих ви посъветвал да се свържете незабавно с посолството на Съединените щати.

— Не сме длъжни да изпълняваме заповедите ви. Освен това откъде да знам кой сте и дали казвате истината?

— Ще видите кой съм, като дойда.

Арогантността му допадна на Изабела. Право в очите, без заобикалки. Даниълс й бе казал, че Котън Малоун е човек с нисък праг на толерантност. Но двамата полицаи не изглеждаха особено впечатлени. И прекъснаха разговора.

Малоун пъхна телефона в джоба си, хвана руля и подаде газ. Казаното от полицая си имаше и обратната страна. Той също не знаеше с кого е разговарял. Тъкмо сега не бе в състояние да мисли и за това.

Мъглата ги обвиваше отвсякъде, поривите на вятъра не отслабваха, дъждовните капки плющяха като шрапнели по предното стъкло. Ако Люк и Изабела бяха изпаднали в беда, това означаваше само едно: документите вече бяха у Ким, а той бе изчезнал безследно. Те също трябваше да изчезнат. Бяха откраднали спасителна лодка, а междувременно фериботът бе хвърлил котва в пристанището и случаят беше предаден в ръцете на полицията. Нямаше време за разправии. Стефани щеше да се оправи впоследствие с местните власти — все пак това й беше работата. А неговата бе да открие Ким и онези документи. На ферибота си бе направил грешно сметката, оставяйки севернокорееца да му се измъкне. Разбира се, тогава нямаше как да знае колко важно щеше да се окаже всичко и колко нагъл щеше да бъде Ким. Сега единственият му шанс бе Хауъл, който седеше като вцепенен на пейката.

Малоун с мъка се ориентираше в падналия мрак; носът на моторницата подскачаше като коркова тапа по вълните.

— Трябва ми помощта ти.

— Той я уби! Просто я изхвърли навън и я остави да се удави.

Нямаше време за упреци и самосъжаление.

— Твой ред е да му отмъстиш. — Тонът му не търпеше възражение и Хауъл схвана това.

— Естествено! Ще го направя. Сега всичко е заложено на карта. Собствената ми свобода се намираше в тази чанта.

— Може и да не ти потрябва.

— Какво искаш да кажеш?