Стив Бери
Заплахата на патриота (26)

25

Венеция

Изабела беше застанала до гишетата за паспортна проверка. Тълпи от пътници продължаваха да се точат от терминала, влачещи куфари след себе си. От нея капеше вода, беше едновременно засрамена и гневна. За щастие, мобилният й телефон беше специален водоустойчив модел. Не бе успяла да зърне лицето на мъжа, който я блъсна във водата, само дрехите му. Не изгаряше от желание да провежда разговора с Америка, но се налагаше. Министърът на финансите очакваше доклада й, след като й бе дал да разбере, че очаква от нея единствено пълен успех.

— Документите са изчезнали, така ли? — попита той, когато тя свърши да говори. — Това ли искаш да ми кажеш?

— Допускам, че сме били разпознати и този, който ме блъсна от кея, е работил в екип с жената.

— И ние дори не знаем коя е тя?

— Появи се едва през последните няколко часа. Но ако трябва да правя догадки, бих казала, че е приятелка на Анан Уейн Хауъл.

Тя бе чела транскрипциите на засечените телефонни разговори между Ларкс, Хауъл и Ким. Макар Ким да се бе представял под чуждо име в контактите си с двамата американци, от АНС го бяха идентифицирали по гласа. Първоначалният план на министъра беше да използват пътуването като перфектна възможност да приключат с тази история, без да се притесняват от защитните механизми на американската Конституция. Разузнавателните операции в чужбина не се интересуват от правила, а само от резултати.

— Това не е добре, Изабела. Надявам се, че го разбираш.

Тя също мразеше провалите.

— Ларкс не е убит без причина. Най-вероятно Ким го е направил. Малоун се е натъкнал случайно на трупа и Ким се е опитал да го отстрани, като същевременно го изкара виновен за смъртта на Ларкс. Хубавото в цялата история е, че според мен документите не са и у Ким. Така че вероятно той сега е в безизходица.

— Документите, Изабела, са причината да си там. Те са единственото нещо, което ни интересува. Съжалявам за смъртта на Ларкс, но той сам си избра съдбата. Получи това, за което се бе спазарил. От нас се иска да открием документите и да ги приберем на сигурно място.

Тя беше единственият агент, на когото бе възложена мисията. Всичко зависеше от нея.

— След като веднъж открих следата, ще я открия отново.

Няколко секунди в слушалката се чуваше само мълчание.

— Е, добре, действай. Но имай предвид, че скоро в играта ще се включи и друга агенция.

Тя веднага се сети коя.

— Отряд „Магелан“?

— Именно. Ти си нашият единствен агент на терен, Изабела. Положението трябва да бъде овладяно. Постъпи, както прецениш за нужно.

Връзката прекъсна.

Дявол да го вземе, каква бъркотия! Докато преди трябваше да мисли само за Ларкс и Ким, сега около нея се беше оформила цяла менажерия. Как би могла да знае със сигурност кой кой е и кое какво?! Трябваше да се ориентира слепешком, а това никога не е добре за крайния резултат. Който можеше да бъде само един: успешен. Това очакваше от нея шефът, това трябваше да получи.

Баща й и дядо й бяха работили за ФБР; тя знаеше, че дядо й е бил сред най-доверените сътрудници на Хувър. Във вените й течеше полицейска кръв. Не можеше дори да си представи, че би могла да се занимава с нещо друго. Това беше една от причините да е все още сама. Мъжете никога не я бяха вълнували и понякога тя дори се питаше дали това не означава и още нещо. Но и жени не я вълнуваха. Единствено работата й, тя беше нейният афродизиак. В служебното си досие нямаше нито една забележка; извършила бе безброй арести, повечето от които бяха довели до осъдителна присъда. Разследвала бе крупни банкови измами, присвоявания, корупция в държавната администрация, безброй случаи на укриване на доходи.

Беше на трийсет и шест, но изглеждаше по-възрастна, което само я радваше. Работила бе много през живота си, но бе имала и доста късмет. Някои хора й завиждаха, това го знаеше със сигурност. Още от първия ден се бе амбицирала да успее и резултатите говореха сами за себе си. Някои от най-големите данъчни измамници в историята на САЩ сега се намираха зад решетките благодарение на нея. Само преди няколко години тя бе събрала лично повечето от доказателствата за гигантския скандал с Обединената швейцарска банка, който доведе до мащабни проблеми в швейцарските правила за банковата тайна. Там не бе допуснала грешка. Операцията бе преминала перфектно. Тя мразеше хора, които мамеха правителството. За нея укриването на данъци беше вид държавна измяна. Правителствата съществуваха, за да дават закрила на хората, а хората бяха длъжни да им се отплащат с лоялност. Нарушаването на това взаимно доверие, кражбата от държавата беше равносилна на обявяване на война.

Правото си е право, казвал дядо й. Когато излязъл в пенсия, лично Дж. Едгар Хувър дошъл да стисне ръката му. Снимка от тази среща висеше на стената на кабинета й във Вашингтон. Един ден, когато дойдеше нейното време да се пенсионира, може би президентът на САЩ щеше да я почете по същия начин.

— Съжалявам, че те разочаровах — прошепна тя, обръщайки се мислено към дядо си, който бе починал още преди раждането й.

После се опомни и с усилие на волята се опита да потисне обзелото я вълнение.

В отсрещния край на залата забеляза млад мъж с джинси, черна тениска и светло яке. Движеше се с пружинираща стъпка на атлет и когато се приближи до италианския паспортен контрол, показа служебна значка. Нямаше и трийсет години. Беше с късо подстригана руса коса и широка блестяща усмивка върху гладко избръснатото лице. Приличаше на военен и се опитваше да влезе в терминала, но служителят на гишето не го пускаше.

След кратка препирня мъжът най-после надделя и продължи пътя си навътре. Определено беше американец, а по наперената походка и каубойските ботуши можеше да се предположи, че е от южняшката разновидност. Тя познаваше този тип, представители на класическия американски мъжкар.

Новодошлият пристъпи право към нея.

— Госпожица Шефър? — провикна се той. — Аз съм Люк Даниълс.

— Това трябва ли да ми говори нещо?

Той се разсмя.

— Виждам, че докладите не лъжат. Доста си намахана.

Тя бе чувала какво се говори за нея. Двайсет и двама партньори за единайсет години. Нито един не се задържа дълго, но и нито един не си бе вършил работата така, както тя.

— Що за значка показа там?

— Такава, дето може да ти спаси задника.

Интересен отговор. Е, добре, успя да задържи част от вниманието й.

— Видях днес как падна като гюле във водата — каза той. — Анан Уейн Хауъл те блъсна.

Сега вече мъжът разполагаше с цялото й внимание.

— И знам къде се намира Анан Уейн Хауъл в момента.

— Хауъл е най-малкият ми проблем — заяви тя.

— Всъщност той е единствената ти следа. Всички останали ги няма вече.

Имаше интуиция, това поне трябваше да му се признае. Или блъфираше.

— Мога да ти покажа верния път — заяви той. — Но ще си платиш.

Към южняшкия му чар се прибави широка усмивка, която я раздразни. Но тя запази това за себе си и попита:

— Чие е удоволствието да бъде твой работодател?

— Това опит за любезност ли е? Не го очаквах. Чувал съм, че не си особено симпатична личност.

— Или съм просто придирчива.

— Може да се каже и по друг начин, но не ми се иска да си разваляме отношенията от самото начало. Аз самият никога не купувам прасковите най-отгоре на сергията. Твърде много хора са ги опипвали. Онези отдолу са по-твърди.

Хареса й, че младежът не си придава важност. Очевидно беше в по-добра позиция и явно си даваше сметка за проблемите й. Но това не го караше да се държи предизвикателно или надменно с нея. Нещо повече: изглеждаше искрено заинтересован да сключат сделка. Колко ли знаеше? И дали в задълженията му влизаше да изкопчи колкото се може повече информация от нея?

— Все още не си отговорил на въпроса ми — настоя тя. — За кого работиш?

— За отряд „Магелан“.

В което нямаше нищо изненадващо. Освен че действаха бързо.

— С Малоун ли си?

— Боя се, че трябва да си го прибера обратно.

— Не си е отишъл сам, така ли?

Той поклати глава.

— Старото куче не се подчинява на команди.

— Каква е цената, която трябва да платя, за да науча местоположението на Хауъл?

— Искам да знам какво става. Но точно, без шикалкавене. Иначе се оправяй сама. Но знай, че никога нищо няма да откриеш без мен. Кокошките избягаха от курника.

Тя си помисли, че може да разкрие достатъчно, за да погали самочувствието на този каубой, без да застраши каквото и да било.

— Чувал ли си името Хаим Саломон?

Той поклати глава. И тя му разказа за дълга, междувременно набъбнал на стотици милиарди долари.

— Значи това се съдържало в онази черна чанта? — попита я той, когато свърши. — Доказателство за стар борч?

Тя кимна.

— Сериозен при това.

И зачака. Беше негов ред да говори.