Стив Бери
Заплахата на патриота (60)

59

Хърватия

Малоун реши, че най-напред трябва да обезвреди мъжа в колата. Надяваше се, че тези двамата са единствените, за които трябва да се притеснява. Улицата беше пуста, не се виждаха почти никакви хора, всички магазини и заведения бяха затворени. Влакът щеше да пристигне всеки момент, следователно той трябваше да е заел позиция и да е готов за действие. Освен това се питаше какво ли става във Вашингтон, защото сега всичко зависеше от Стефани.

Трябваше да вземе решение. Най-добрият подход обикновено беше директният. Той излезе от сенките и прекоси уличното платно. Спря се пред шофьорската врата и почука с юмрук по стъклото.

— Такси! Свободен ли сте? — извика той.

Мъжът зад волана го погледна стреснато. Той отново почука по стъклото.

— Трябва ми превоз. Свободен ли сте?

Вратата се отвори и шофьорът излезе от колата. Беше също азиатец, а на лицето му бе изписано раздразнение. Беше с дълго палто и ръкавици. Голяма грешка. Без да му даде възможност да се опомни, Малоун заби юмрук в челюстта му. Ударът го зашемети и Малоун използва това, за да го сграбчи за косата, и блъсна главата му в покрива на колата. Докато го държеше, усети как мускулите на мъжа омекват, а съзнанието му се замъглява. Без да отпуска хватката, той го блъсна обратно в колата, напреки върху двете предни седалки. На пода се търкаляше найлонова торбичка; той я взе, разкъса я по дължина и върза ръцете му на гърба с импровизираното въже. После за всеки случай извади ключовете на колата и ги пусна в джоба си, след което прибра и пистолета на корееца, за да не попадне в чужди ръце.

Един обезвреден. Малоун погледна часовника си. До пристигането на влака оставаха по-малко от пет минути. Той затвори и заключи шофьорската врата и влезе в гарата.

Изабела скочи от седалката, извади пистолета си и пристъпи към вратата между вагоните. Дръпна се за момент встрани, между редовете празни седалки, за да направи път на последните трима души от вагона, които панически бягаха. Ким бе изчезнал от полезрението й, някъде вдясно, а през прозореца се виждаше само гърбът на единия от азиатците.

Чуха се още два приглушени изстрела. Само че този път по-отчетливо. Тя инстинктивно се наведе за миг, после пристъпи към вратата. Нечия ръка я сграбчи изотзад.

— Какво правиш? — попита Люк.

— Върша си работата.

— Разбирам. Какво ще кажеш да пробваме заедно?

Тя кимна. Люк вдигна пистолета си. От вагона пред тях се чу нов изстрел, който прикова вниманието им.

Хана чу изстрелите и си каза, че баща й убива още хора. Неслучайно бе оставил пистолета в черната кожена чанта. Преброи шест изстрела и се запита колко ли от четиримата бяха още живи. Хауъл също бе усетил, че става нещо.

— Няма да слезеш жива от този влак — каза й той.

Но какво знаеше този човек, което тя не знаеше? Нямаше как да е научил за корейците, понеже беше тук, в купето при баща й, когато четиримата се бяха качили.

Американците. И те бяха наблизо.

Ким стреля по последния останал проблем, но мъжът вече не беше на пода. Отне му секунда, за да установи, че жертвата му се бе скрила на първите седалки. Между редовете имаше прегради от пода до горния ръб на облегалката, което означаваше, че Ким не можеше да види краката на мъжа отдолу. А да надникне отгоре означаваше да му се разкрие.

Вратата към предния вагон се плъзна встрани. Той рискува да хвърли поглед. Мъжът бягаше. И той го последва.

Изабела усети, че влакът забавя ход.

— Пристигаме в Соларис — каза Люк.

— Трябва да се доберем до Хауъл.

Той кимна в знак на съгласие. Положително някои от пътниците, обхванати от паника, вече бяха алармирали персонала. Но влакът беше дълъг, с много вагони, и щяха да минат няколко минути, преди да се появи някой, за да види какво става. През стъклените прозорци забелязаха как Ким преминава през свързващата врата.

Люк й направи знак. Бяха минали три четвърти от дължината на вагона, когато видяха труповете на тримата мъртви азиатци.

— Остават двама, ако броим и Ким — извика Люк.

— Забравяш дъщерята.

Той кимна, признавайки грешката си.

— Която вероятно държи Хауъл.

Хана се готвеше за този момент от доста време, още откакто си бе дала сметка, че баща й е завършен злодей. Ако майка й беше права, той бе изцяло виновен за нещастната й съдба, за преживяното от нея през първите девет години от живота си. Никакви надзиратели, никакъв Учител, никой не би могъл да я пипне с пръст, ако той не бе изпратил майка й в лагер. И макар да презираше майка си, за това конкретно тя й вярваше. Семейство Ким бяха създали лагерите и семейство Ким ги захранваха с човешки материал. Сън Хи се бе родила в лагер заради семейство Ким. И бе умряла в лагера по същата причина. Един следобед преди няколко месеца баща й я бе накарал да седне срещу него и й бе разказал за една книга, „Заплахата на патриота“, която бе написана от мъжа, който сега седеше насреща й. В нея се описвал един възможен начин да бъдат унищожени Съединените щати, а евентуално и Китай. Баща й беше много ентусиазиран от тази възможност, от перспективата да си отмъсти на своя по-млад полубрат. Оттогава бе посветил живота си на реализирането на тази своя мечта. Бяха пътували по целия свят. Той кроеше планове, а тя го наблюдаваше и чакаше. Той никога не я бе питал, а и тя самата рядко бе споделяла каквото и да било за себе си. За хора като него — самовлюбени, маниакални егоцентрици — нямаше никакво значение какво мислят другите. Доколкото тя беше готова да се подчини на волята му, изглеждаше лоялна и не оспорваше нищо от онова, което й нареждаше, той я смяташе за свой съюзник.

Бе научила този трик в лагера. Но за разлика от баща й надзирателите рядко се оставяха да бъдат измамени. Разбира се, тяхната задача се улесняваше много от възможността да бият, изтезават и убиват на воля. Докато нейният баща все пак трябваше да спазва някои правила. Не много. Но достатъчно, за да му вържат ръцете и да замъглят способността за преценка. Наистина, той я бе извел от лагера. Тя означаваше нещо за него. Макар и да не беше сигурна точно какво.

Това бе единственият въпрос, на който още не бе намерила отговора. Всичко останало беше ясно. Особено какво трябваше да направи сега.

Колко ли хора бяха убити в лагера? Веднъж се опита да ги преброи, но не успя. Което я натъжи. Бяха толкова много, че им се губеше бройката. Толкова много погубени човешки животи. Всички заради семейство Ким.

Дълго време тя бе просто твърде млада, за да предприеме нещо. Едва през последните години бе започнала да се оглежда за възможности. За жалост, съзнаваше, че никога няма да бъде щастлива, доволна от живота, освободена от ужасните спомени. Всякакво подобие на нормалност й бе отнето веднъж завинаги. За щастие обаче, инстинктът й за оцеляване, какъвто развиваха всички родени вътре, не я бе напуснал. В много отношения тя си оставаше същият затворник, който не означаваше нищо за никого. Но освен това беше Хана Сен. Първа победа.

Хауъл се въртеше нервно на седалката си, видимо разтревожен. Може би нямаше да й се яви друга възможност. И тя вдигна пистолета.