Стив Бери
Заплахата на патриота (30)

29

Адриатическо море

Ким се наслаждаваше на анонимността си. Нито Хауъл, нито приятелката му имаха и най-малка представа за самоличността му. Оживеният ресторант беше пълен с непознати хора, ако не се броеше мъжът, седнал на маса до прозореца в отсрещния край.

Малоун. Американецът бе успял не само да избяга от заложения капан, но и да се добере до тук. Вероятно Хауъл го бе довел, понеже Малоун бе изчезнал при проследяването на жената с черната кожена чанта. Хана беше застанала до един от баровете на двайсетина метра от него и отпиваше от бутилката с минерална вода.

Способността му да се ориентира бързо в обстановката и да различава действащите лица беше наследена от годините, прекарани в едно тоталитарно общество, където никой не се доверяваше на никого. А елементът на изненада, приспаната бдителност на противника си оставаше най-ефективният механизъм за контрол върху ситуацията. Семейството му, заемащо върха на политическата пирамида, бе свикнало да се оглежда за неприятности надолу, под себе си, никога нагоре. Но това не означаваше да забравиш най-близките си. Баща му бе екзекутирал брата на собствения си баща, прачичото на Ким, обявявайки го за враг на народа. Навремето, като младеж, той не проумяваше причините за това. Но с годините мисълта, че най-голямата заплаха може да идва от собственото му семейство, бе придобила все по-ясни очертания.

И неговият полубрат беше живото доказателство.

Най-близките му роднини обаче не бяха лоши хора. Децата му бяха отраснали и всички, с изключение на Хана, бяха създали семейства. Доколкото му бе известно, никой от тях не се занимаваше с политика. Синовете му бяха бизнесмени, дъщерите — майки или учителки. Всички живееха в Северна Корея. Не общуваше с никого от тях, откакто бе напуснал страната. Изпадането му в немилост сякаш бе изчислено така, че да го раздели с децата му. Единствено Хана му бе останала лоялна докрай, без да го съди, винаги на разположение. Тя му напомняше за майка си. Двамата не бяха женени. Беше една от многото му любовници. В това отношение се бе метнал на баща си и дядо си. Жените бяха негова слабост. Не можеше да се сдържа. Беше се запознал с майката на Хана преди двайсет и пет години, още преди да изпадне в немилост; привлякла го бе с красотата си. Съпругата му не се оплакваше от неговите залитания, доволна от богатството и привилегиите, които й носеше бракът с официалния наследник на властта. Което не й попречи да го напусне след скандала и да остане в Корея. За което Ким не й се сърдеше. Животът му с нея беше безумно скучен, погубваше таланта му, отнемаше му енергията.

Докато наблюдаваше Хауъл и жената, която според Ларкс се казвала Йелена, заключи, че двамата имат връзка помежду си. Леките докосвания на ръцете, непринуденият разговор — всичко сочеше интимна близост. Изглеждаха изцяло отдадени един на друг, а и доволни, че нещата се развиват по план. И така, какъв трябваше да бъде следващият му ход? Можеше да постъпи по няколко начина.

Йелена взе решението вместо него. Тя стана, целуна набързо Хауъл по устните и се отдалечи, оставяйки кожената чанта на масата. Може би отиваше до тоалетната? Или някъде другаде? Това нямаше особено значение. За момента двамата не бяха заедно. Той улови погледа на Хана. И видя, че тя знае точно какво се иска от нея.

Малоун наблюдаваше внимателно Ким Чен Ин, чийто интерес явно бе привлечен от Хауъл и жената. Длъжен бе да допусне, че Ким познава както него, така и Хауъл — кой друг от пътниците на круизния кораб би се сетил да го натопи за смъртта на Пол Ларкс?

А сега накъде? Отговорът му се представи от само себе си: жената с кожената чанта стана от масата и с решителна крачка тръгна към тоалетните. След което Ким пристъпи към масата на Хауъл и седна на освободения стол.

— Господин Хауъл, двамата с вас никога не сме се срещали лично, но се познаваме. Аз съм Питър от Европа.

Ким видя, че на Хауъл му бяха нужни няколко мига, за да регистрира самоличността му.

— Да, писали сме си имейли — усмихна се накрая той. — Какво правите тук?

— Търся вас.

Хауъл приличаше досущ на снимката си от интернет сайта. Около 35-годишен, добре сложен, с оредяла черна коса. В биографията му от същия сайт се посочваше, че има диплома по политически науки. Не се казваше нищо за трудов стаж и Ким допусна, че човекът не бе постигнал кой знае какво в кариерата си, освен че случайно се бе натъкнал на най-хитроумното оръжие за масово поразяване, съществувало някога.

— Как ме открихте? — попита Хауъл; в гласа му се долавяше безпокойство.

— Пол Ларкс ме улесни. Допускам, че от него ме знаете като Корееца.

В очите на Хауъл проблесна изненада; той посегна към кожената чанта на масата и понечи да се изправи.

— Това не би било много умно.

— Да го духаш — грабна чантата Хауъл.

— Държа Йелена. — Хауъл замръзна на мястото си. — Тя е моя пленница.

Хауъл погледна натам, накъдето бе тръгнала жената.

— Именно. Тя току-що излезе. Но моите сътрудници са я прибрали на сигурно място. Сега животът й е във ваши ръце.

Говореше тихо, като не изпускаше от поглед слушателя си. Назоваването на Йелена по име целеше да покаже на Хауъл, че освен всичко е и добре информиран. Но той не бе забравил и Малоун, който положително ги наблюдаваше от другия край на помещението. Хауъл се отпусна тежко на мястото си.

— Така е по-добре — усмихна се Ким и даде на Хауъл няколко секунди, за да се съвземе от шока. — Трябва да ви кажа, че съм разочарован от двама ви с Ларкс. Платих ви да дойдете тук, като идеята беше, че исках среща и с двама ви. Мислех си, че имаме общи идеали. Но после научих, че ме смятате за човек, незаслужаващ доверие. Някакъв чужденец.

— Това не ви засяга. Аз не съм предател.

— Вие сте просто човек, който си мисли, че правилата не важат за него.

— Те не важат за никого.

— Смятате ли, че сте прав, господин Хауъл? Истина ли е това, което казвате? Трябва да знам със сигурност. Ние наистина имаме общи идеали. Иска ми се да вярвам на това, което ми казвате.

— Вие американски гражданин ли сте? — попита Хауъл. — Плащате ли данъци? Нашите закони важат ли за вас?

Ким поклати глава.

— Не, и на трите. Излъгах ви за проблема си. Но само защото наистина искам да разбера какво точно знаете.

— И какво ви интересува то?

— Според мен всеки, който би желал да помогне на каузата ви, би трябвало да бъде третиран като приятел. Съмнявам се, че имате много съюзници. Доколкото знам, сте осъден престъпник, беглец от американското правосъдие. И си позволявате да съдите мотивите ми?

По-младият мъж се наведе напред и прошепна:

— Нищо няма да ти кажа.

Явно се бе овладял. Предишната му нахаканост се бе възвърнала заедно с дързостта, която със сигурност го бе накарала да предпочете изгнанието. Ким реши да сложи картите на масата.

— В такъв случай тя ще умре.

— Ще поискам помощ от екипажа. Ще те предам на властите.

— И аз теб. Ти обаче подлежиш на арест и екстрадиране в Съединените щати, а Йелена ще се намира на дъното на Адриатика с вързани за краката тежести.

Вече се виждаше, че Хауъл осъзнава сериозността на ситуацията, в която се бе озовал.

— Какво искаш?

Ким посочи с пръст кожената чанта.

— Да прочета, каквото има вътре. После двамата с теб ще си поговорим отново.

Фериботът се плъзгаше на изток по гладките води на Адриатика.

Ким нямаше време за мъките и колебанията, обзели Хауъл. Затова взе решението вместо него: пресегна се и грабна чантата.

— Чакай ме тук.