Стив Бери
Заплахата на патриота (45)

44

Хана стоеше под душа, обгърната в пара; горещите струи плющяха по кожата й. За нея банята си оставаше лукс. Всеки път, когато завърташе крана, си спомняше лагера. Там никой не се къпеше освен със специално разрешение, и то само когато завалеше дъжд или пък в близката ледена река. Тя дори не осъзнаваше колко ужасен е бил животът й, докато не излезе на свобода. Родените между телените мрежи не познаваха друго. Лагерът беше техният свят. Като дете тя беше ниска и слабичка, с късо остригана коса, стърчаща като бодли на таралеж; главата й беше вечно покрита с мръсно парче белезникав плат, завързано на шията. Още преди да навърши шест години, побоите от майка й се бяха превърнали в ежедневие. И все за храна. Всеки ден майка й ходеше на работа в полето и я оставяше сама. Няколкото залъка, предназначени да им стигнат за цял ден, рядко оцеляваха до обед. Още когато й видеше гърба, тя изгълтваше не само собствената си дажба, но и нейната, без да си дава сметка, че така обрича майка си на глад. И защо да й пука? Единствено важно беше да се наяде. Надзирателите насърчаваха такива конфликти и никога не се намесваха, когато затворниците се биеха помежду си. Така само им спестяваха труда, а пък и без това скоро щяха да умрат.

Тя се запита дали е имало момент в живота й, когато не е мислила за лагера. Едва ли. Бяха минали четиринайсет години от тогава, но спомените й не избледняваха.

Тя си припомни деня, в който Сън Хи бе убита. На този ден тя за пръв път се обърна към майка си. Преди това двете почти не бяха разговаряли. Животът им преминаваше в почти пълно мълчание.

— Защо съм тук? — попита отново тя.

Майка й, както винаги, не отговори.

Двете почти не се различаваха по ръст и тегло. Хана бе пораснала, а майка й се бе смалила. Тя никога не бе усетила в себе си и капка топлина към жената, която я бе дарила с живот. Напротив — мразеше я. И то не толкова заради нещата извън оградата, от които бе лишена, а заради случващото се вътре. Сън Хи я нямаше вече. И Хана едва сега разбираше какво означава за нея тази загуба. Някакво странно чувство на страх се надигаше в нея след вчерашния ден. Бе наблюдавала как Сън Хи издъхва на пода и за пръв път през живота си се бе почувствала напълно сама.

До стената от сгуробетон имаше подпряна лопата. Майка й всеки ден я вземаше и отиваше с нея на работа. Хана я сграбчи за дървената дръжка и замахна; металната част попадна право в стомаха на майка й. Тя нарочно я бе хванала така, че първият удар да е с тъпата страна. Майка й се хвана за корема и залитна напред. Втори, още по-силен удар с тъпото на лопатата я запрати на пода. Хана остави лопатата и се нахвърли върху майка си, като я сграбчи за косата.

— Да не си посмяла да ме биеш повече! — По гласа й личеше, че не се шегува. — Попитах те защо съм тук? Отговаряй!

Насилието беше единственото нещо в лагера, от което имаше някакъв ефект. Надзирателите редовно прибягваха до него. Убийството на Сън Хи бе доставило на Учителя очевидно удоволствие. По-големите деца тормозеха по-малките. А веднъж, не толкова отдавна, Хана бе принудена да гледа, докато майка й доставяше плътска наслада на един от надзирателите в акт, лишен дори от намек за емоция. След като приключи с майка й, надзирателят я прогони с ритници и тя се отдалечи пълзешком от него като пребито куче.

Постепенно дишането на майка й се възстанови. Очите й блестяха — не от страх, а този път от нещо друго. Нещо, което не бе забелязвала преди.

— Ти си… Ким.

— Какво е това?

— Това… си ти.

— Обясними или отново ще те ударя.

Майка й се усмихна.

— Ето това е… да си Ким.

Тогава тя не я бе разбрала. После изведнъж всичко се бе променило.

За разлика от майка си тя сравнително рядко бе излизала на полето и нито веднъж не бе пратена в мините. Вместо това започна работа в един от стъкларските цехове. В лагера се произвеждаха и цимент, керамични съдове и военни униформи. Животът й щеше да бъде също толкова изпразнен от съдържание, колкото този на майка й. Но седмица след смъртта на Сън Хи, докато се връщаше от работа, надзирателите я хванаха, сложиха й белезници и превръзка на очите и я хвърлиха в един джип, който заподскача по неравен път. Въведоха я в някаква сграда и свалиха превръзката от очите й. Намираше се в помещение без прозорци, празно, ако не се смята столът, върху който я бяха сложили да седне. Чувала бе за такива стаи и се запита дали най-после бе дошъл денят, в който щеше да послужи за играчка на надзирателите.

Вратата се отвори и при нея влезе нисък набит мъж с подпухнало лице и черен костюм, приличащ на униформа. Косата му беше късо подстригана, без бакенбарди. Но вместо да я изгледа с каменно лице, мъжът й се усмихна.

— Аз съм баща ти — каза той.

Тя го гледаше изумено, без да знае как да реагира. Дали това не беше номер?

— С майка ти навремето се познавахме. Бяхме влюбени. Но баща ми я прати тук. Аз самият не го знаех до неотдавна. Нито пък подозирах за съществуването ти.

Тя го гледаше объркано.

— Поисках да те доведат при мен — каза той. — Как се казваш?

— Хана Сен.

— Майка ти ли ти даде това име? — усмихна се той.

— Не, друг ми го измисли. Но на мен ми харесва.

— Ами тогава да бъде Хана Сен.

— Ти познаваш майка ми?

— С нея бяхме близки — кимна той. — Но това беше преди много години.

— Аз съм родена тук.

— Знам. Но повече няма да живееш на това място.

— Кой си ти?

— Ким Чен Ин.

Тя наистина беше Ким.

Онзи ден баща й я спаси от лагера, но самата идея за благодарност й беше чужда както тогава, така и сега. При тази тяхна първа среща единствената й мисъл бе, че никога повече няма да й се налага да яде изгнило зеле и мухлясала царевица. Нито пък бръмбари, скакалци и водни кончета. Никога повече няма да повръща изяденото и да си го яде повторно в наивен опит да залъже глада. Щяха да й липсват дивото грозде, къпините и другите горски плодове, които откриваше понякога в гъсталаците, но не и плъховете, змиите и жабите, каквито също бе ловувала, за да се нахрани.

— Ами майка ми? — попита тя.

— На нея не мога да й помогна.

Което всъщност я зарадва. Откакто я бе нападнала с лопатата, двете не бяха разменили и дума, макар да продължаваха да живеят заедно. Държаха се на разстояние една от друга и бяха особено предпазливи, защото нямаше съмнение, че по всеки повод са готови да се наклеветят взаимно пред надзирателите.

— Аз съм важен човек — каза баща й.

— Можеш ли да командваш хора? Като надзирателите?

Той кимна.

— Никой тук не би дръзнал да оспори нещо, казано от мен.

— В такъв случай искам да направиш нещо за мен.

Той изглеждаше доволен, че го моли за услуга.

— Искам един човек да бъде наказан, задето причини зло на приятелката ми.

— Какво е направил?

Тя му разказа за Сън Хи и добави:

— Искам да си изпати за това. Ако си толкова важен, колкото казваш, ще го направиш.

Два часа по-късно тя бе въведена в друга стая без прозорци. Учителят висеше надолу с главата, окован за глезените, а протегнатите му ръце едва докосваха пода. Всичката му кръв се бе стекла в главата, дрехите му миришеха на урина.

— Какво искаш да направя с него? — попита баща й.

— Убий го, както той уби Сън Хи.

— Така и предполагах, затова помолих за още нещо.

В стаята влезе надзирател с дървена показалка в ръка.

Струите от душа все така обливаха тялото й, а ароматът на сапунена пяна успокояваше нервите й. Религията беше забранена в лагера, а баща й не вярваше в нищо. Същото можеше да се каже и за нея. Родените вътре вярваха единствено в собствените си сили. Този последен ден в лагера тя бе стояла и наблюдавала безучастно как показалката се стоварва по черепа на Учителя. Всеки удар отекваше звънко в празното помещение. За разлика от Сън Хи, която бе мълчала по време на побоя, Учителят квичеше от болка като кученце. По кожата му се появиха цепнатини, от тях по пода капеше кръв. Отначало той се съпротивляваше, после се примири и умря.

— Ти си важен човек — каза тя на баща си.

— Аз ще бъда следващият ръководител на тази страна.

Следващите четиринайсет години тя бе станала свидетел на възхода му, а после и на неговото падение. Той я бе извел от лагера, бе я взел със себе си и когато замина за Макао. Тя получи образованието си най-напред в Северна Корея, после в частни училища в Китай, където се запозна със световната история извън лагерните мрежи. И някои от нещата, които научи, я изпълниха с изумление.

Преди години 2,5 милиона души бяха загинали в битка, която светът наричаше Корейската война. Северът бе нахлул в Юга, като войната бе завършила без победител. Днес милиони севернокорейци гладуваха; страната беше до такава степен изолирана и проядена от корупция, че никоя друга държава не искаше да има нищо общо с нея. Баща й се беше родил комунистически принц, бе израсъл в лукс и бе учил в чужбина, а в същото време десетки хиляди човешки същества бяха умирали всяка година от недохранване. С времето тя бе разбрала, че произходът и кръвните връзки определят всичко в Северна Корея. Както и властта.

Баща й се бе издигнал до генерал с четири звезди в Корейската народна армия, макар да не притежаваше никакъв опит за подобна длъжност. В лагера тя не бе чувала нищо за собствената си страна, за света и неговите лидери. Едва след като я извадиха от там, през краткото време, докато посещаваше държавни училища, тя научи, че Америка била злото. Южна Корея била още по-голямо зло, а Северна Корея — обект на завист за целия свят. За разлика от всяко друго дете извън телените мрежи в лагера тя никога не бе носила в себе си снимка на Любимия вожд, нито на неговия баща или на бащата на бащата. Затворниците бяха толкова маловажни, че не си струваше дори да им се промиват мозъците. Животът й преминаваше в постоянно напомняне за греховете, които бе поела с гените си. След което изведнъж й се каза, че тя всъщност е част от държавното ръководство, част от системата, осъдила толкова много хора на съществуване зад телените мрежи. Дойде й твърде много. Тя така и не забрави лагеристите. Нито за миг.

Пред очите й нейният баща току-що бе убил беззащитен старец, след което бе хвърлил упоена жена в морето, за да се удави. За него чуждият живот нямаше никакво значение. По това династията Ким с нищо не се отличаваше от надзирателите или от Учителя. Нейният прадядо бе създал лагерите, които продължаваха да работят при властта на нейния чичо. Стотици хиляди човешки същества се намираха зад телените мрежи, броят им се увеличаваше всеки ден. Семейството й бе убило Сън Хи; те едва ли биха били по-виновни за смъртта й, ако лично я бяха удряли с показалката. И тя нито за миг не се съмняваше, че ако се докопа до властта, баща й ще продължи да действа така. Сега той твърдеше друго, но Хана знаеше истината. Защото той беше Ким.

Тя се изкъпа и спря водата; тялото й беше чисто и безупречно. Парата я обвиваше отвсякъде, влажните мраморни стени на банята бяха топли. Постоя известно време гола, от кожата й капеше вода. Едно нещо й беше ясно. Тя не беше Ким.

За нея имената съдържаха някаква особена магия, може би защото през първите девет години от живота й не бяха означавали почти нищо. Затова бе положила усилия да проучи името на баща си и бе констатирала, че Чен е „храброст“, а Ин — „скъпоценен камък“. Но баща й нямаше нищо общо и с двете.

Нейното собствено име беше друга работа. Хана Сен. Първа победа. И то й посочи пътя.