Стив Бери
Заплахата на патриота (18)

17

Венеция

Малоун отвори очи. Пулсираща болка разцепваше главата му. Той не пиеше и никога през живота си не бе изпадал в махмурлук, но по описанията на свои познати предположи, че усещането е нещо подобно. Но къде беше той? И тогава си спомни. В каютата на Ларкс. В дясната си ръка държеше нещо. Той примигна, за да отърси паяжините от клепачите си, и видя спринцовката.

Лежеше на килима, а Ларкс беше все така в леглото си. Мъртъв. От съседната стая се процеждаше светлина. Десният крак го болеше. Нещо остро бе пробило кожата, и той предположи, че е иглата от същата спринцовка. Левият му крак беше натъртен след падането от хеликоптера. Той разтърка слепоочията си и се надигна от пода. Каквото и да го бе повалило, беше бързодействащо и оставяше неприятни следи в организма. Погледна часовника си. 5:20 сутринта. Беше прекарал няколко часа в безсъзнание.

Изправи се на крака, като се подпираше на стената. Дрехите му бяха изсъхнали, но още воняха на тиня от лагуната. Определено беше успял да се забърка в нещо доста неприятно. А на всичкото отгоре сам си го бе изпросил, приемайки предложението на Стефани. Разтърси глава, опитвайки се да разпръсне мъглата в мозъка си, и си позволи една минута почивка от усилието.

После долови някакво движение зад отворената врата. Нечия сянка премина по пода, предшествайки появата на собственика си. Който се оказа жена. Слаба, с тънка талия и дълга права златисточервеникава коса, обрамчваща лице на средна възраст. Три тъмни лунички образуваха триъгълник върху иначе безупречно гладката кожа на бузата. Сините й очи бяха замъглени от недоспиване — разбираемо, предвид на ранния час — но иначе изглеждаше съсредоточена и нащрек. Изражението на лицето й, цялото й излъчване беше на човек, когото Малоун бе срещал толкова много пъти, че сам не можеше да ги преброи. На служител от правоохранителните органи.

— Казвам се Изабела Шефър — каза тя. — От Министерството на финансите.

— Имаш ли значка?

— А ти?

Той бръкна в джобовете си и се престори, че търси.

— Ами… май не. Но предполагам, че знаеш кой съм.

— Котън Малоун. Навремето си бил в правосъдието, в прословутия отряд „Магелан“. А сега си пенсионер.

Той долови сарказма й.

— Нещо против?

— Просто искам да знам какво прави тук книжар от Копенхаген, освен че съсипва всичко, което съм успяла да свърша от три месеца насам.

И това беше ново. Нито Стефани, нито Люк бяха споменали каквото и да било за други участници в забавлението. Той се запита дали изобщо знаеха. Нямаше да е първият случай, в който лявата ръка няма представа какво върши дясната. Той посочи леглото със спринцовката.

— Кой го уби?

— По всичко изглежда, че ти.

— Да бе, тъй да бъде.

— А кой казва, че е убит?

— Това също не е зле. Приемаме, че е така. Човекът просто си е умрял.

— Ти май не разбираш, а? Тук аз задавам въпросите, а ти отговаряш.

— Шегуваш ли се? На старшинство ли ще си играем? Ти си просто министерски служител далече от дома и далече извън обсега на вашата юрисдикция.

— А ти кой си, по дяволите? Някакъв жалък книжар. Ти пък каква юрисдикция имаш тук?

— Член съм на Международната асоциация на антикварите.

— Виждам, че наистина нищо не ти е ясно. Аз те заварвам тук в компанията на труп, хванал в ръка спринцовка, която, не се съмнявам, е причинила смъртта му.

— А ти се случи наблизо и реши да наминеш?

— Върша си работата. Освен това видях, че вратата е открехната и подпряна с резето.

— Сигурно разбираш, че всичко е нагласено. Който и да е убиецът на Ларкс, е искал да бъда заварен при него. — Той подхвърли спринцовката върху леглото. — Явно си ме чакала да се събудя. Бас държа, че съм приспан със същото вещество, с което е убит Ларкс. Вероятно някакъв вид приспивателно. В крака ми има дупка, през която убиецът ме инжектира с него.

— Проверих и я открих — кимна тя.

— По дяволите, чувствам тялото си осквернено. Та ние с теб едва се познаваме. Какво искат финансите от Ларкс?

— Изнесъл е копия от класифицирани документи. Искаме да си ги получим обратно.

— Сигурно са важни. — Малоун хвърляше въдицата напосоки, но жената не клъвна и той я попита: — От самото начало ли си на този круиз?

Не си спомняше да я е виждал. А щеше да я забележи. В интерес на истината, Котън Малоун си падаше по червенокоси.

— Тук бях — отвърна тя. — Чаках удобен момент да арестувам Ларкс. Което щеше да стане утре при слизането му от кораба. За съжаление, сега е мъртъв, а документите са изчезнали.

— Били са в черната кожена чанта, така ли?

— Предполагам — кимна тя. — Старият глупак никъде не мърдаше без нея.

Тя наистина бе пътувала с кораба.

— Трябва да се обадя на шефката ми.

— Не си давай труда — ухили се тя. — Моят шеф вече се е свързал със Стефани Нел. Затова си с мен, а не в следствения арест.

Най-после малко междуведомствено сътрудничество. Финанси и правосъдие. Отново заедно.

— Искам аспирин — заяви Малоун.

Тя си бе свършила работата. Овладяване и контрол на ситуацията. Но той реши да пробва още веднъж.

— Какви са тия документи? Защо са толкова важни?

— Да кажем, че съдържат информация, която правителството на САЩ не иска да бъде публично разгласявана.

— Искаш да кажеш, че Уикилийкс са пропуснали нещо?

— Така изглежда.

— Защо не му ги взе, докато можеше? Защо е трябвало да чакаш?

Но той усещаше, че жената е приключила с отговорите.

— Трябва да си ходиш — каза тя.

— Не споря. Но един душ и нови дрехи ще ми дойдат добре за начало.

И едно бръснене, добави наум той. Лицето и шията го сърбяха от наболата брада.

— Вярно, смърдиш. Къде си бил?

— Имах бурна нощ в града.

— Знам за предаването на парите, както и че си бил изпратен на сушата да наблюдаваш.

Тя действително беше добре информирана. Повече от него дори.

— Да кажем само, че срещата не мина според плана.

— В такъв случай наистина си върви и остави това на нас.

Нелош съвет всъщност.

— Ами Ларкс?

Тя се пресегна и взе спринцовката от леглото.

— Не е наш проблем. Както казах, човекът просто си е умрял.

Той си припомни объркването и тревогата отпреди няколко часа — една жена бе излязла изпод леглото, след като бе забила игла в крака му.

— Между другото, ти така и не ми показа значката си.

Тя стоеше срещу него с прилепналите си тъмни джинси и копринена риза с дълъг ръкав — комбинация, която особено подхождаше на светлата й кожа и червеникавата коса. Беше привлекателна по начин, наподобяващ Катлийн Търнър или Шарън Стоун. Хубава жена, но не и разглезена от съзнанието за красотата си. При това самоуверена. Не смяташе за нужно дори да имитира добронамереност. Той видя неохотата, с която бръкна в задния си джоб и извади значката с щампован надпис: МИНИСТЕРСТВО НА ФИНАНСИТЕ. СПЕЦИАЛЕН АГЕНТ. Отстрани в портфейла имаше и служебна карта с името й: ИЗАБЕЛА ШЕФЪР.

— Доволен ли си? — попита тя.

Той кимна и се усмихна; нито за момент не си бе помислил, че тя е жената, която го бе нападнала. Не. Онази беше друга. Някакъв нов играч.

— Разбира се — продължи Изабела, — в теб няма документ за самоличност освен магнитната карта от каютата, която ти е била нужна, за да те допуснат на борда. Значи си тръгнал без портфейл, без документи, без каквото и да било доказателство кой си и какъв си. Но допускам, че така е трябвало.

— Толкова е освежаващо да си имаш работа с професионалист.

Малоун се провря покрай нея и тръгна към вратата.

— Да не съм те видяла повече — извика тя след него.

Без да се спира, той подхвърли през рамо:

— Не бой се. Няма да ме видиш.