Стив Бери
Заплахата на патриота (23)

22

Вашингтон, окръг Колумбия

Стефани беше изумена от лекотата, с която президентът си служеше с компютъра. Дани Даниълс не се славеше като особено сведущ по техническите въпроси.

— Уроци ли вземате? — попита го тя.

Той бе включил лаптопа, бе отворил нужните му програми, след което бе извадил от джоба си флашка и я бе поставил в порта.

— Не съм чак дотам невеж — отвърна той. — Скоро ще бъда бивш президент. Никой няма да се интересува от мен. Ще трябва да се грижа сам за себе си.

— Нали получавате доживотна охрана от Тайните служби? — попита Хариет. — Сигурна съм, че и те ще помагат.

Тя се надигна да си върви, но Дани я помоли да остане още няколко минути.

— Няма да имам охрана — отвърна той. — Ще последвам примера на Буш-старши и ще откажа. Чакам с нетърпение да бъда оставен на спокойствие.

Стефани се съмняваше в това. Този човек не беше роден за пенсионер. Целия си живот бе прекарал в светлините на прожекторите. Беше навлязъл в политиката на местно равнище в селските райони на Тенеси, от там се бе преместил в губернаторската резиденция, в Сената и накрая в Белия дом. За десетилетията, прекарани в служба на обществото, бе преодолял безброй кризи, една след друга. Беше блестящ именно в моменти на криза, както Стефани нееднократно бе имала възможност да се убеди. И обичаше да взема решения. Добри или лоши. Правилни или погрешни. Но ги вземаше. И то сам.

— Всички знаем за записите на Никсън в Белия дом — каза той. — Но по времето на Никсън номерът бил вече остарял. Защото всичко започва с Франклин Делано Рузвелт.

Той им разказа за президентската кампания през 1940 г. Рузвелт искал безпрецедентен трети мандат, но популярността му спадала и републиканският кандидат Уелнър Уилки сякаш бил на път да го изпревари. Имало проблеми с преиначени цитати във вестниците, главно на хора, присъствали на безбройните съвещания в Овалния кабинет. Затова един от стенографите предложил идея: помещението да се оборудва с микрофони, които да записват всичко. Така нямало после да има спорове кой какво точно е казал. По онова време се експериментирало с ново записващо устройство с безкрайна лента, което можело да запамети цял ден разговори, така че да може да се възпроизведат незабавно.

— Прадядото на съвременния диктофон — каза президентът. — Една такава машина била подарена на Белия дом. Инсталирали я в заключено с катинар помещение до Овалния кабинет. Микрофонът бил скрит в настолната лампа върху бюрото на Рузвелт. Той използвал системата в продължение на четири месеца, от август до ноември четирийсета. Записвал пресконференции, лични срещи, случайни разговори. Тези записи останали скрити за широката публика чак до седемдесетте.

Стефани не пропусна уточнението. За широката публика.

— Но някои хора са знаели.

Даниълс кимна.

— Записите се съхранявали в библиотеката „Франклин Рузвелт“ в Хайд Парк, щата Ню Йорк. Пратих там един човек и той откри нещо интересно. Качил съм информацията на флашка.

— И защо го направихте?

— Защото едно и едно винаги прави две. Тази доларова банкнота ме предизвика да се поровя малко. Приемете, че съм любопитен човек, и слава богу. Това любопитство е спасявало кожата ми повече пъти, отколкото мога да преброя.

Тримата бяха сами.

— На двайсет и трети септември хиляда деветстотин и четирийсета Рузвелт си поприказвал в Овалния кабинет с един от агентите на Тайните служби. Казвал се Марк Типтън. Бил един от тримата, които охранявали денонощно президента на осемчасови смени. Типтън и Рузвелт били станали много близки. Толкова близки, че президентът му поверил специална задача.

Дани почука с пръст по тъчпада.

— Чуйте това.

Ф. Д. Р.: Трябва ми помощта ти. Ако можех да се справя сам, щях да го направя, но не мога.

Типтън: Разбира се, господин президент. Каквото наредите.

Ф. Д. Р.: Става дума за нещо, което онзи проклетник Андрю Мелън остави при мен навръх Нова година през трийсет и шеста. Бях забравил за него, но Миси ми напомни онзи ден. Тогава аз го смачках на топка и захвърлих, но тя го намерила и запазила заедно с това…

Кратка пауза.

Типтън: Кой е начертал линиите върху банкнотата?

Ф. Д. Р.: Господин Мелън сметна за нужно да го направи. Виждаш ли чертите, които пресичат пирамидата? Образуват шестолъчна звезда. Буквите на върховете са анаграма на думата масон. Искам да откриеш какво означава това.

Типтън: Ще бъде изпълнено.

Ф. Д. Р.: Мелън ми каза, че думата е препратка към исторически факт. Каза ми, че хората в миналото са знаели, че един ден ще се появи такъв като мен, аристократ тиранин. Как ненавиждам такива гатанки! Би трябвало да не обръщам внимание на тази тук, но не мога. И Мелън го знаеше. Затова ми я остави, за да ме побърка. Наредих на Министерството на финансите да разследва значението на този символ и на буквите около печата, но никой не можа да измисли обяснение. Исках да знам дали буквите са били подредени съзнателно по този начин, когато печатът е направен през хиляда седемстотин осемдесет и девета. И това никой не може да каже. Знаеш ли какво си мисля? Мелън случайно е забелязал разположението на тия букви и се е възползвал от това за целите си. Той си беше такъв. „Най-хитрият богат злодей“. Така му викаха. И бяха прави.

Типтън: Някаква заплаха ли виждате тук, сър?

Ф. Д. Р.: Точно това си помислих в началото. Но минаха четири години, а нищо не се случи. Затова се питам дали Мелън просто не е блъфирал.

Типтън: Защо изобщо да си губим времето?

Ф. Д. Р.: Миси казва, че не бива да си затваряме очите. Мелън не беше празен блъфьор. Може и да е права. Тя обикновено е права, знаеш, само да не ни чуе, че й го признаваме. Хартийката, дето я смачках, е у нея. Въпросния ден, след като Мелън си тръгна, тя дошла в кабинета ми и я вдигнала от пода. Господ здраве да й дава. Добра секретарка е. Хвърли й един поглед, Марк, и ми кажи какво мислиш. Смята се, че написаното било свързано с две тайни от миналото на тази страна. Които щели да доведат до моята гибел. Така рече Мелън. Знаеш ли кое беше последното, което ми каза тоя дърт пръч? Че щял да ме чака. Представяш ли си каква наглост? Да каже на президента на Съединените щати, че щял да го чака.

Типтън: Да чака какво точно?

Ф. Д. Р.: Това трябва да разберем.

Няколко секунди и двамата мълчаха.

Ф. Д. Р.: Цитира ми и лорд Джордж Байрон: „Съвпадение с фактите, макар без обяснение“. От „Дон Жуан“. Искам от теб да разбереш какво значи всичко това.

Типтън: Ще се постарая.

Ф. Д. Р.: Знам, че ще направиш всичко възможно. Искам да си остане между нас. Проучи въпроса, но за всичко докладвай само на мен.

Дани извади флашката.

— Има и други записи, от различни дати, подобни на този. Повечето са на случайни разговори със сътрудници, нищо интересно от историческа гледна точка. Не е имало никаква причина да ги записва. Уредниците на библиотеката ми казаха, че непосредствено преди този разговор в Овалния кабинет се провела пресконференция. А пресконференциите се записвали задължително. Те предполагат, че след това служителите просто са забравили да изключат уредбата и този разговор наред с много други е бил записан случайно.

— А защо го е крил? — попита Хариет.

— Всъщност нищо не е било скрито. Записите са намерени случайно в библиотеката през седемдесет и осма. Там ги съхраняват в архиви с ограничен достъп, недостъпни за широката публика. Този запис сам по себе си нищо не значи, ако човек не знае това, което знаем ние.

Стефани бе изслушала записа с подчертано внимание. Гласът на Рузвелт беше звучен, с богат тембър и перфектна артикулация. В частните си срещи той говореше практически по същия начин, както и при официалните си речи. Това, което току-що бе чула, беше непринуден, приятелски разговор с близък сътрудник. Но тук определено имаше съзаклятнически привкус. Мозъкът й трескаво обработваше информацията.

— Всичко започна — заговори Даниълс — с желанието ми да поправя една несправедливост. Тази история със Саломон не ми даваше покой. Възложих на Пол Ларкс да проучи нещата. Той беше дългогодишен служител в държавната администрация, нямах причина да не му вярвам. Само че изведнъж нещо му стана. Почна да фантазира за някакви конспирации, как Саломон бил измамен, данъкоплатците били измамени. Стана неуправляем, накрая Джо се принуди да го пенсионира. Докато разберем какво става, той вече си пишеше с Ким Чен Ин и онези в Пхенян пощръкляваха. После се намесихте вие двете да търсите Хауъл, който също е свързан с Ларкс. Абсолютен цирк!

— Който стигна до вниманието на президента на Съединените щати — каза Стефани.

— Именно. Но ние не сме съвсем на тъмно. Ако свържем този запис и книгата на Хауъл, стигаме до извода, че през декември трийсет и шеста, в навечерието на Нова година, Мелън е оставил на Рузвелт смачкан лист хартия и банкнота от един долар. Знаем също, че малко след това Министерството на финансите е започнало цялостно разследване на промяната в дизайна на банкнотите от хиляда деветстотин трийсет и пета година. Преди това върху доларовите банкноти не е фигурирал държавният печат на САЩ. Той е добавен през трийсет и пета по личното нареждане на Рузвелт. Както изглежда обаче, Мелън се е възползвал от това решение на президента. Безспорен факт е, че линиите, начертани върху пирамидата, изписват думата масон.

Имаше и още нещо. Стефани го усещаше по гласа му. Очите им се срещнаха; тя се бе научила да разбира погледа му, който в случая казваше: Не сега. Не тук. В същото време той каза:

— Държа да знам как ще се развият нещата във Венеция. Междувременно обаче имам да ви съобщя една хубава новина. Човекът на записа, който току-що чухте, Марк Типтън, отдавна е покойник. Но синът му е жив. На седемдесет и четири години е, вчера го открихме. Казва се Едуард и двамата с теб отиваме при него. Да си поговорим.

Стефани реши да попита:

— Къде?

— У тях.

— И защо се съгласихте?

— Защото е единственият начин да чуем онова, което има да ни каже.