Стив Бери
Заплахата на патриота (24)

23

Венеция

Моторницата с Малоун и Люк се носеше през лагуната. Малоун се бе обадил на своя по-млад колега от каютата си, за да го осведоми за смъртта на Ларкс, за присъствието на Изабела Шефър и за жената с кожената чанта.

— Планирали са добре бягството си — каза Люк. — Здравата изпързаляха финансите.

— Успя ли да откриеш нещо за тази Шефър?

— Двамата с теб си приличаме по нещо. И на двамата ни се носи славата на лоши момчета. Изабела играе по правилата. За нея всяко нещо е или добро, или лошо. Вижда нещата в черно и бяло, в живота й няма място за сиво. Толкова е перфектна, че ти лази по нервите. При нас в специалните части имахме няколко такива. Ужасни досадници. Заради тях човек може спокойно да си умре.

— Нещо повече за Шефър?

— Дочух, че малко агенти я искали за партньор. Проблеми с характера.

— Този, който я бутна във водата, беше Хауъл.

— И аз го зърнах за момент, докато бягаше. Нагло копеленце. Явно е знаел за жената чудо.

— Лесно измисляш прякори.

— Този не съм й го измислил аз. Така я наричат във Вашингтон. Зад гърба й, разбира се.

— Нали разбираш, че Хауъл е знаел повече от нас?

— Да, това е ясно. Но хубавото в цялата история е, че май за нас не знае нищо.

— Искам така да си остане. Не се доближавай прекалено много до него.

Бяха на двеста-триста метра от брега, от южната страна, на път към Канале Гранде и площад „Сан Марко“. Плитък пролив със скалисто дъно отделя Венеция от Джудека — тясната ивица земя с форма на банан на няколкостотин метра от главния остров. Трафикът беше натоварен. Моторници и по-тромавите вапорети кръстосваха във всички посоки, въздухът ехтеше от рев на двигатели и плясък на разбиваща се в корпусите вода. Преди десет дни круизният кораб бе минал оттук, а пътниците се бяха наслаждавали на спиращата дъха гледка. Осем дни по-късно той се бе върнал обратно по същия път.

Вляво бароковата грамада на „Санта Мария делла Салюте“ се извисяваше над входа на Канале Гранде. Но лодката на Хауъл не взе острия завой към канала. Вместо това продължи право на изток, подминавайки импозантните кули и камбанарии на Венеция. Примижал на ярката слънчева светлина, Хауъл видя Двореца на дожите с двете знаменити колони от червен и сив гранит пред него. Върху едната беше стъпил крилатият лъв на евангелиста свети Марко, сегашния покровител на града; върху другата бе статуята на свети Теодор, неговия предшественик. Зад тях площад „Сан Марко“ гъмжеше от безброй посетители. Други се разхождаха покрай брега в непрестанна процесия.

Лодката на Хауъл зави наляво и забави ход. Люк повтори маневрата, като се държеше на дистанция.

— Ще хванат някой от каналите — каза той.

Навлязоха в канала, който излизаше на Канале Гранде точно под Моста на въздишките и водеше право на север, към вътрешността на града.

— Трябва да внимаваме — каза Люк. — Може да ни забележат.

Каналът нямаше и десет метра на ширина; от двете страни се издигаха високи каменни сгради, белязани от патината на времето. Някога дворци на привилегирования венециански елит, сега те бяха разделени на апартаменти, преустроени в хотели, музеи и магазини, което не им пречеше да си остават сред най-скъпите имоти на планетата. Венеция не беше гора от небостъргачи, кранове, надлези и тунели. Времето и историята владееха този град.

— Знам, че не си от приказливите — каза Люк, докато бавно се придвижваха напред. — Но съм длъжен да те попитам. Какво стана с Касиопея? Успокои ли се?

На Малоун наистина не му се говореше по въпроса. Но Люк бе видял всичко с очите си в Юта и беше наясно с отношенията им.

Затова той му каза истината:

— Касиопея я няма вече.

— Съжалявам. Знам колко боли.

Малоун сви примирено рамене. Може би единственото хубаво нещо, излязло от тази история, беше съзнанието, че чувствата му са още живи. Бе изпитал привличане, жажда за интимност, дори любов. А сега? На тяхно място бяха дошли разкаяние и копнеж.

— Защо просто не го закопчаем този тип? — попита Люк, като сочеше с пръст напред. — И да приключваме?

— И това ще стане. Но първо искам да погледам малко.

— Май си намислил нещо, а?

— Ларкс не умря случайно. Снощният обир не беше случаен. Нещо ми казва, че между двете има връзка.

— И как стигна до това логическо заключение?

— След много години ровене в подобни лайна.

— Нашата мисия има за цел единствено залавянето на Хауъл.

— От къде на къде? Ще трябва да разбереш, новобранец, че на терена можеш да вършиш каквото си искаш. За разлика от госпожица Шефър аз направих кариерата си, нарушавайки правилата.

— Харесва ми начинът ти на мислене — усмихна се Люк.

Лодката на Хауъл се скри зад завоя. Люк и Малоун продължиха бавно след нея. Насочваха се право на запад, към края на острова, където се намираше круизният терминал. Защо ли никой не се изненада?

Ким пресече улицата и закрачи към фериботния терминал. От там тръгваха кораби за други части на Италия, за Гърция и Хърватия. Фериботите приличаха повече на круизни кораби, предлагащи всички удобства, включително самостоятелни каюти за пътниците.

Жената с черната чанта влезе в терминала и Хана забърза напред. Ким продължи да крачи невъзмутимо, без да показва никакви признаци на нетърпение. На два-три пъти погледна през рамо, но не забеляза някой да ги следи. Единствено го притесняваше Малоун. Бе го видял как скача от лодка на лодка. Третата го бе откарала в неизвестна посока. Много му здраве и на добър час. Сега Ким можеше да се съсредоточи върху непосредствената си задача.

Багажът им беше останал в круизния терминал и трябваше да си го приберат. Но най-напред трябваше да определят следващата си дестинация. За щастие, в багажа нямаше нищо незаменимо. Личните вещи бяха последната му грижа. Той се бе заел да промени собствения си живот и света. Да извърши невъзможното, както обичаше да казва Уолт Дисни. За целта бе готов да инвестира толкова време и пари, колкото беше нужно, и по дяволите баща му и дядо му. Един ден повече от петстотин статуи щяха да бъдат издигнати в негова чест. Освен това нямаше да се налага да балсамират тялото му и да го излагат в стъклен саркофаг. В продължение на векове при самото споменаване на името му хората щяха да свеждат глави. Щеше да стане най-великият вожд на Северна Корея. Дядо му, баща му и неговият полубрат щяха отдавна да са забравени. Когато станеше всичко това, обединението с Юга щеше да е детска игра. Нещо повече — Югът щеше да моли за това обединение и той на драго сърце щеше да удовлетвори молбата. Колко щастлив щеше да бъде, когато демилитаризираната зона престанеше да съществува и последният американски войник напуснеше родината му! Което, ако всичко се развиеше според плана му, беше неизбежно.

Той влезе в терминала и веднага забеляза Хана на едно от билетните гишета. Когато приключи, тя се приближи до него и му подаде два билета. За Задар, Хърватия. Фериботът тръгваше в 9:30 ч. Часовникът му показваше 8:50.

— Ще ида да взема багажа — каза той. — А ти не изпускай обекта от поглед.

Малоун веднага се ориентира къде са. Бяха се движили в сравнително права линия през северната част на Венеция, последва лек завой и пред тях се появи Канале Гранде. Хауъл зави рязко вдясно. Люк го последва. Лодките увеличиха скоростта и навлязоха в следващия завой на широкия канал, който се виеше като змия от север на юг и после отново на север; вдясно от тях остана железопътната гара на острова. От отсрещния й край започваше изкуственият провлак към континента, по който минаваха влакове и автомобили. Лодката на Хауъл заобиколи терминала и навлезе в лагуната, но само след стотина метра направи остър ляв завой, после още един. Озоваха се откъм задната страна на главната сграда; няколко ферибота бяха закотвени в редица пред по-малките сгради зад нея.

— Направи голям кръг — каза Люк. — Предполагам, за да се убеди, че няма опашка.

— Именно.

— Явно тия типове не са чак толкова добри. Ние през цялото време сме зад тях.

Люк не последва лодката на Хауъл в лагуната. Нямаше нужда. От мястото си виждаха всичко. Хауъл скочи от лодката на малък пристан.

— Свали ме тук — каза Малоун.

Намираха се на стотина метра от терминала. Трябваше да побърза, за да не го изгуби. И да види кой ферибот ще вземе.

— Пази ми чантата — каза той.

— Искаш ли си пистолета?

Малоун поклати глава.

— Ако се наложи да се кача на някой кораб, ще трябва да мина проверка за сигурност. По-добре да съм без оръжие. Ще ти звънна да ти кажа какво става. Междувременно, опитай се да откриеш агент Шефър и да разбереш какво си е наумила.

— Слушам! — козирува Люк.

Малоун скочи на брега и изтича нагоре. След пет минути беше вече на фериботния терминал. Забави крачка, колкото да успокои дишането си, и влезе вътре. Имаше много хора. Погледът му се местеше от лице на лице. Отвън стояха на котва четири ферибота. И четирите доста големи. И тогава забеляза Хауъл на опашката за билети. Осветена табела над гишето показваше, че това беше фериботът за Задар, Хърватия. Малоун пристъпи напред. Когато Хауъл стигна до гишето, за да си купи билет, той наостри уши, но чу само „Задар“. Фериботът беше директен, без прекачване. На светещата табела отгоре пишеше, че тръгва след двайсет минути. Малоун зае мястото си на опашката. Когато дойде и неговият ред, си купи билет също за Задар.

За дванайсет години служба в отряд „Магелан“ нито веднъж не бе ходил в Хърватия. Ето че и за там му се отвори път.

Ким теглеше куфара с колелца зад себе си. На няколко метра от него Хана правеше същото. Двамата се запътиха към мостчето, за да се качат на ферибота за Задар. Около два следобед щяха да стъпят на сушата. Хана бе съобразила да резервира самостоятелна каюта, макар да нямаше никаква опасност Хауъл да ги разпознае или свърже с каквото и да било. Досега Ким никога не се бе показвал или използвал истинското си име пред него или Ларкс.

Жената с черната кожена чанта вече се беше качила на борда. Ким и Хана се готвеха да направят същото, когато двама мъже привлякоха погледите им. Единият беше Анан Уейн Хауъл. Ким го познаваше от сайта. Другият беше онзи американец. Малоун. И двамата се бяха насочили към кораба.

Ким и Хана забавиха крачка и се скриха зад една от широките колони.

— Това повдига много въпроси — промърмори той.

Хана мълчаливо кимна. Току-що ситуацията се бе променила. Документите и Хауъл бяха отново в играта.

— Хайде, миличка. Късметът май ни се усмихна.