Стив Бери
Заплахата на патриота (54)

53

Ким се обърна към американеца.

— Няма да ти кажа нищо, докато не видя Йелена — заяви Хауъл с дрезгав гневен глас.

— Едва ли и сам си вярваш, че си в положение да поставяш условия. Ще разговаряме. После, след като чуя онова, което ми е нужно, ще си получиш жената.

Той забеляза, че Хауъл не е доволен, но разбира, че няма избор.

— Какво искаш да знаеш?

— Какви са тия числа? — Ким размаха под носа му смачкания лист.

— Код, съставен от Андрю Мелън.

— Знаеш ли решението?

Хауъл поклати глава.

— Аз не, но Котън Малоун го знае. Поне така ми каза на ферибота.

— И за какво му е трябвало да ти го казва?

— Може би е искал да провери дали е прав.

— И прав ли беше?

— Абсолютно. Неговото решение е абсолютно логично. — Хауъл помълча, после добави: — Бих желал да знам какво смяташ да правиш сега.

— Смятам да сложа край на подоходния данък.

— Което ще довърши Америка.

Ким вдигна рамене.

— Семената на нейната гибел са били посети още през хиляда деветстотин и тринайсета година, когато поправката е била обявена с измама за действителна. Ти самият бе осъден заради този незаконен акт. Аз искам само да поправя стореното зло.

— И все пак това ще разруши държавата.

Следващият коментар на Ким го свари неподготвен:

— Което явно не те е смущавало кой знае колко, докато си писал книгата си и си споделял своята теория със света. Сега аз съм виновен, че се оказа прав, така ли? Ти започна всичко.

— Борех се за оцеляването си.

— Като мен сега.

— И какво ще направиш? Ще подадеш всичко, с което разполагаш, на някоя анархистка организация или на кабелните новинарски мрежи? Ще предизвика такава сензация, че няма да е лесно да се смете под килима.

Ким се ухили.

— За моя радост, Америка е пълна с хора, готови да прегърнат всякаква кауза. Аз просто ще им я дам наготово. Не се съмнявам, че ще се намерят достатъчно конгресмени, които ще се обявят за нейни поддръжници. Страната ще бъде удавена в съдебни дела, които ще се влачат до безкрай.

— Подоходният данък формира около деветдесет процента от приходите в хазната. Ако бъде отменен, страната просто ще банкрутира. Ти даваш ли си сметка какви последици ще има това в глобален мащаб?

— Допускам, че катастрофални. Но да се живее в затворено общество, каквото е Северна Корея, тогава ще бъде предимство. Ние не зависим практически за нищо от външния свят. Най-малко от Съединените щати. Така че тяхното рухване няма да има никакви последици за нас. Изолацията ще се превърне в основния ни капитал.

— Ами Китай?

Ким сви рамене.

— Ще ги позаболи, но ще свикнат. Едно е сигурно: китайците ще започнат да уважават Северна Корея и нейния нов лидер. Няма да си позволяват повече да ме игнорират или да ми се присмиват. Ако искаш, мога да ти дам гражданство и да живееш при нас.

— Тоест не само ще ме оставиш жив, ами ще споделиш с мен заслугите си? Защо ли не ти вярвам?

— Тук грешиш. Не бих имал нищо против да споделя с теб заслугите си. Все пак идеята беше твоя, аз само я усъвършенствах. Ти нямаш ли основания да презираш правителството си? Та то е измамило и мами милиони и милиони американци, събирайки от тях пари, които не са негови. Теб дори те осъдиха на затвор. Америка обича да се обявява за правова държава. Заклеймява правителства по света, които не спазват върховенството на закона. Ще видим как ще реагира Америка обаче, когато собствените й закони се обърнат против нея.

Ким видимо се наслаждаваше на триумфа си. Последното десетилетие от живота му бе белязано с провали, които следваха един след друг. Едва от няколко месеца насам съдбата бе започнала да му се усмихва. А сега вече му се струваше, че е на прага на величието. С усилие на волята си наложи да не мисли за грандиозните си планове и да се съсредоточи върху по-непосредствените проблеми. Той отново размаха смачкания лист във въздуха.

— Какво означава това?

Хана обходи един след друг вагоните първа и втора класа, като оглеждаше внимателно лицата на пътниците. Не бяха толкова много, влакът беше три четвърти празен. Пистолетът на мъжа от хотела беше скрит отзад на гърба й под сакото. При качването на влака не се бе наложило да минават проверки за сигурност, за което беше благодарна. Преди две години по настояване на баща си тя бе минала курс по стрелба. Светът е недружелюбно място, бе й казал той, затова трябва да си в състояние да се пазиш сама. Тя не бе възразила — усещането за по-голяма сигурност беше винаги добре дошло. Основното предназначение на лагерите беше да се отнеме на затворниците всякакво самоуважение и да бъдат държани в постоянно състояние на паника. Това бе форма на контрол, която тя познаваше отлично и ненавиждаше от дъното на душата си. Хана Сен беше личност. Човек. Тя не се казваше кучка. Беше уникална, като всяка от песъчинките на плажа. И греховете на майка й не бяха нейни.

До момента разузнавателната й операция не бе открила нищо тревожно. Влакът забави ход. Наближаваха първата гара. Тя се запъти към междинната врата, свързваща вагоните. Още неколцина пътници бяха станали от седалките си и вървяха след нея по пътеката. Очевидно това беше тяхната гара. Влакът спря. Хора слизаха и се качваха.

Тя застана на перона и се огледа и в двете посоки. През два вагона забеляза мъж, който беше сложил крак на стъпалото. Млад, с тъмна коса и азиатски черти. Не носеше багаж, ръцете му бяха в джобовете на палтото, лактите му стърчаха встрани. Изгледа я победоносно, явно никак не го интересуваше, че е разпознат. По-скоро държеше тя да знае за присъствието му, сякаш я предизвикваше да направи нещо по въпроса.

Звънец обяви края на престоя. Тя се качи обратно във влака.

* * *

Изабела следваше Хана от няколко вагона дистанция. Докато целта й беше слязла на перона, тя я наблюдаваше през един прозорец. И забеляза азиатеца, който се качи във влака, влезе в нейния вагон и седна на една от седалките, без да изважда ръце от джобовете си.

Неприятности. Хана Сен си бе помислила същото. Изабела бе доловила тревогата, изписана за миг по лицето на младата жена.

Чу се звънец — сигнал за тръгване. Тя стана и тръгна към един от задните вагони, където я чакаше Люк Даниълс. Откри го да разговаря с по-възрастен мъж. Когато я видя, той му се извини и отиде да седне при нея.

— Нов приятел ли си намери? — попита шепнешком тя.

— Реших, че това ще ми помогне да се слея с фона. Да се изгубя сред тълпата, така да се каже.

— Хауъл е при Ким. Хана е в движение. Освен това имаме компания.

Тя описа потенциалната заплаха, заела позиция през три вагона напред.

— До Соларис има още една гара — каза тя.

— И нашата задача е да стигнем до там живи и здрави. Само дето никой не знае какво са ни намислили от отсрещната страна.

По-вълнуващо е от гоненето на данъчни измамници, помисли си тя. Усети лек страх. При всичките й досегашни хвалби това се очертаваше да бъде първият й боксов мач без ръкавици.

— Шегата настрана — каза й той. — Бъди нащрек. Гледай да не пострадаш. Окей?

— Ще гледам, но и ти гледай.

— Пак този чар… — Той се засмя и вдигна ръце. — Ще почне да ми харесва.

В Задар тя го бе скастрила за безразсъдството му, но сега, ако трябваше да бъде честна пред себе си, се чувстваше спокойна, защото Люк запазваше самообладание в трудни моменти. Никой не можеше да каже какво ги очаква. И тази неизвестност беше най-гадна от всичко. Но тя не се съмняваше, че все някак ще се оправят. Влакът бавно потегли и излезе от гарата.

— А сега какво? — попита тя.

— Да дадем на Хауъл колкото време му е нужно.