Стив Бери
Заплахата на патриота (59)

58

Вашингтон, окръг Колумбия

Стефани седеше на пейката, без да помръдва, и фиксираше с поглед китайския посланик.

— Ние ви следим и подслушваме — каза той. — Но и вашите агенти в Китай правят същото. — Той вдигна рамене. — Така е било, откакто свят светува.

Тя не беше изненадана и реагира съвсем спокойно:

— Когато си тръгвахте снощи от Вирджиния, вие вече знаехте, че аз ръководя от тук операцията. Разбира се, Китай никога не би рискувал да предизвика международен инцидент. Все пак ние се водим приятелски държави. Но Северна Корея също ви е приятел и вие сте се договорили със севернокорейците още преди да дойдете и да разговаряте с мен и президента.

— Те разчитат на нашата помощ. И ние им я предоставяме…

— В замяна на добивните концесии, за които спомена и президентът. При всичките си проблеми Северна Корея има доста полезни изкопаеми в планините си.

— Така е. Но нека не бъдем лицемери. Вашата страна също има съюзници, които й помагат. Понякога, убеден съм, във вреда на трети страни. Ще се съгласите с мен, че сегашната ситуация е, да го кажем най-меко, извънредна.

Той протегна ръка за плика.

Тя се поколеба за момент, после му го подаде.

— Даваш му го просто така? — попита Леви.

— Би ли ми казал какъв друг избор имам?

Мълчанието му потвърди, че такъв нямаше. Но тя държеше да получи информация и се обърна отново към посланика.

— Очевидно и днес сте ме следили. Имате очи и уши и в Националната галерия, така ли?

Посланикът кимна.

— Наш човек в Зимната градина записваше всичко, докато разговаряхте с госпожица Уилямс, а после и с агента от Министерството на финансите. Изумително е на какво са способни модерните технологии.

Ами да, помисли си тя. Дистанционните подслушвателни устройства бяха станали обичайна практика. Вече не беше нужно да се поставят скрити микрофони. Достатъчно бе да насочиш лазерния приемник от петдесетина метра и да си слушаш на воля.

— И от разговора ни научихте точно къде се намира Ким в Хърватия.

— Именно. Севернокорейците са вече там. Дори са се опитали да го убият, но не са успели. Чувам, че сега го притиснали във влака.

Тя посочи с пръст плика в ръката му.

— А ще научат ли какво пише вътре?

— Това беше част от сделката.

— Поемате сериозен риск, нападайки двама висши правителствени служители насред Националния мол.

— Не мисля, че е голям проблем. Никой не ни обръща внимание. В края на краищата това трябваше да бъде направено.

Разбира се.

— Вие едва ли ще допуснете Пхенян да поеме инициативата. Те много лесно биха могли да ви измамят с някаква двойна игра. Искате документите за себе си, а сте ги пратили да ви свършат черната работа в Европа.

— Нещо, в което са изключително добри. А аз правя това колкото за нас, толкова и за вас. Така поне можем да ограничим пораженията — нещо, с което сами никога не бихте могли да се справите. Снощи дойдох при президента, за да се убедя, че това е истина. И си тръгнах убеден.

— А пък никой не може да каже как би постъпил Любимият вожд, нали?

— Понякога той е леко… непредвидим.

— И в „Смитсониън“ ли ни наблюдавахте? — попита Леви.

Посланикът кимна.

— Гледах ви на живо благодарение на скрита камера, с която предаваше наш агент от залата с експонатите. Това писалище е нещо изумително. Подобни неща имаме и в Китай, от отдавна отминали епохи. Андрю Мелън очевидно е положил големи усилия, за да изтормози президента Рузвелт.

— Вашият премиер наистина ли знае за тази операция? — попита Стефани.

— Да. И си остава ваш приятел, благодарен за помощта, която му предоставихте. Но това е въпрос, който предизвиква загриженост в моята страна. Един потенциален срив на вашата икономика би навредил сериозно и на нашата.

— Тоест смятате да запазите в тайна съдържанието на този плик и да ни го размахвате като тояга, за да ви ходим по свирката.

— Какво беше казал президентът Рейгън? Доверявай се, но проверявай. Ние вярваме в същото. Може да бъдете убедени, че ако това тук наистина има потенциала да предизвика срив, ние сме последните, които бихме го използвали. Както казах, нашите и вашите интереси са близки. Както и севернокорейските впрочем. Любимият вожд няма интерес неговият полубрат да успее.

— Но пък не би имал нищо против лично той да ни унищожи.

— Уверявам ви, че това няма да се случи.

— И честната ви дума е достатъчна, за да се почувстваме по-добре? — попита ехидно Леви.

Посланикът се усмихна.

— Разбирам песимизма ви. Но за момента единственото, което иска Любимият вожд, е смъртта на своя полубрат. Като се има предвид, че току-що е премахнал и другия заедно с цялото му семейство, това само би укрепило властта му. Няма да остане никой, който да го застрашава. Ще може да се върне към своята самоизолация и да продължи с биенето в гърдите, на което никой не обръща сериозно внимание. Така че от факта, че ние контролираме съдържанието на този плик, не произтичат никакви проблеми за Съединените щати.

— Но нашата мръсна малка тайна няма вече да е тайна.

Посланикът пъхна плика в джоба си.

— Това е цената, която трябва да се плати, но би могло да е и много по-лошо. Можеше информацията да попадне и у севернокорейците. За ваш късмет, ние решихме да не допуснем това да се случи.

Официално Съединените щати не поддържаха дипломатически отношения с Пхенян. В миналото всички важни контакти минаваха през Швеция. Разбира се, в случая това нямаше как да стане. Тя реши да сложи край на разговора. А и посланикът едва ли имаше намерение да се задържа още дълго на това място. Наоколо беше тихо, навсякъде имаше камери.

— Е, аз ще тръгвам — каза той. — Мъжете зад вас ще поостанат още малко, после също ще си тръгнат. След което ще можем да смятаме въпроса за приключен.

Посланикът едва забележимо се поклони, после закрачи към Историческия музей, където го чакаше кола. Тя го проследи с поглед. Той се качи и колата потегли. След около минута и двамата мъже зад тях си тръгнаха.

Стефани и Джо Леви останаха да седят на пейката. Стъмваше се, беше станало студено. Тя се обърна към Леви и се усмихна. Той отвърна на усмивката й. Номерът бе минал.