Стив Бери
Заплахата на патриота (3)

2

Пристанището на Венеция

23:15 ч.

Ким Чен Ин беше застанал от едната страна на леглото и държеше в ръка банката с течност. Дъщеря му Хана го наблюдаваше от другата страна.

— Предполагам, че и преди си виждала това? — попита я тихо той.

Под това имаше предвид налагането на силните над безкрайно слабите. И, да, тя го бе виждала безброй пъти с очите си.

— Нямаш коментар, а? — рече той.

Тя го гледаше втренчено.

— Така и предполагах. Рибата никога няма да си навлече неприятности, защото си мълчи. Така ли е?

Тя кимна.

Той се усмихна на реакцията й, после насочи вниманието си обратно към леглото и попита:

— Удобно ли ти е?

Възрастният мъж не отговори. Как би могъл? Наркотикът бе парализирал всичките му мускули и бе притъпил чувствителността на нервите, освобождавайки съзнанието. От банката, която Ким държеше в ръка, до вената на мъжа се спускаше тръбичка. На нея имаше вентил, който му позволяваше да контролира дебита. Нямаше опасност някой да разбере какво вършат, понеже пленникът им беше диабетик и ръцете му бяха целите на дупки от игли.

— Едва ли има значение дали му е удобно, или не — каза той. — Какъв глупав въпрос! Та той няма къде да ходи.

Безразличието пред превъзходството със сила беше черта, която бе наследил от баща си — заедно с рядката коса, наднорменото тегло, едрата кръгла глава и тайната склонност към декадентски развлечения. За разлика от баща си обаче, който бе успял да наследи своя баща и да управлява Северна Корея в продължение на близо четвърт век, Ким беше лишен от тази възможност.

И за какво?

Защото бе посетил токийския Дисниленд.

Две от деветте му деца бяха пожелали да го видят. Затова той се бе сдобил с фалшиви португалски паспорти и се бе опитал да влезе инкогнито в страната. Но един наблюдателен граничен служител на летище „Нарита“ бе засякъл измамата и Ким бе арестуван. За да уреди освобождаването му, неговият баща трябваше да се намеси лично пред японските власти.

Което му струваше скъпо. Той бе изгонен и лишен от възможността да наследи баща си. Докато преди, като най-голям син, се смяташе за правоприемник на бащината си власт, изведнъж, изпаднал в немилост, той стана никой. Затова, когато преди дванайсет години баща му най-после почина, неговият незаконороден полубрат зае мястото му на главнокомандващ въоръжените сили, председател на Националната комисия по отбрана и върховен лидер на Работническата партия, съсредоточил в ръцете си цялата власт в Корейската народнодемократична република.

Каква беше поуката?

Само лошият орач се кара с вола си.

Той се огледа. Не толкова луксозен, колкото собствения му пентхаус през две палуби нагоре, апартаментът все пак бе далеч над средното равнище. Двамата с Хана се връщаха от десетдневна обиколка на Средиземноморието и Адриатика, при която се бяха отбивали в Хърватия, Черна гора, Сицилия и континентална Италия, очаквайки старецът, който лежеше сега пред тях, да направи своя ход. Но нищо особено не се бе случило.

Затова сега, през последната вечер от пътуването, докато корабът беше на пристан във Венеция, а няколкото хиляди туристи разглеждаха забележителностите, те бяха решили да посетят Пол Ларкс. Едно почукване на вратата и Ларкс беше паднал в ръцете им.

— Господин Ларкс — започна свойски Ким, — защо се записахте за тази екскурзия?

— За да поправя една неправда.

Гласът му беше слаб, но отговорът не оставяше никакво съмнение. Това беше ефектът от наркотика. Мозъкът не беше в състояние да произведе друго освен истината. Способността му да лъже беше напълно елиминирана.

— Каква неправда?

— Извършената от страната ми.

Дразнещото в случая бе, че отговорът се ограничаваше само до зададения въпрос, без да съдържа каквато и да било допълнителна информация.

— Откога притежавате документите, поправящи тази неправда?

— Откакто работих за правителството. Тогава ги открих.

Мъжът беше служил като помощник-министър на финансите на САЩ, но преди по-малко от три месеца бе тихомълком пенсиониран.

— Кога беше това: преди или след като прочетохте книгата?

— Преди.

Той също бе чел „Заплахата на патриота“ от Анан Уейн Хауъл. Книгата бе публикувана за сметка на автора преди две години без шумно разгласяване и сензационност.

— Прав ли е Хауъл?

— Да.

— Къде е той?

— Ще се видя утре с него.

— Къде?

— Казаха ми, че той щял да ме открие, след като сляза от кораба.

— Не дойдохте ли тук именно за да се видите с Хауъл по време на круиза?

— Това беше първоначалният план.

Странен отговор.

— А трябваше ли да се срещнете и с още някого?

— С корееца. Но си казахме, че е по-добре да не го правим.

— Кои вие?

— Аз и Хауъл.

Колко странно.

— Защо?

— По-добре е това да си остане между американци.

Обзе го вълнение. Кореецът беше той.

— Къде са документите, които поправят неправдата?

Ларкс беше носил със себе си неголяма кожена чанта през цялото време на пътуването. На палубата. На закуска, обяд и вечеря. Не я пускаше от ръка. Но сега я нямаше в апартамента. Хана вече го бе претърсила.

— Предадох ги на Йелена. Тя ми каза вярната парола.

Непознато име. Нов участник. Но той държеше да знае.

— Каква е паролата?

— Мелън.

— Какво е това? Пъпеш на английски?

— Не. Андрю Мелън.

Той схвана иронията, но все пак попита защо се бяха спрели на това име.

— Той беше пазителят на истината.

Само някой, прочел книгата на Хауъл, би разбрал тази констатация.

— Кога дадохте документите на Йелена?

— Преди няколко часа.

Което беше проблем, разбира се, защото спасяването на въпросните документи беше част от причината да е тук. Преди седмици се бе опитал да придума Ларкс от разстояние да му ги предаде, но без успех. И тогава му бе хрумнала идеята да се срещнат в чужбина. Тази среща не само щеше да му донесе писмените доказателства, които търсеше, но и да го отведе до подбудителя на цялата тази история. До Анан Уейн Хауъл. Авторът на „Заплахата на патриота“.

— Йелена познава ли Хауъл?

— Да.

— И как ще му предаде документите?

— Ще се срещне с него утре, след като слезе от кораба.

Очевидно нещата не се развиваха по план. Но той бе очаквал дупки и неравности по този коварен път. Да се занимаваш с особняци и отчаяни индивиди си носи своите рискове.

— Кой сте вие? — попита внезапно Ларкс.

Ким погледна надолу към леглото. Ефектът от наркотика бе преминал по-бързо, отколкото очакваше, но той бе внимавал да не превиши дозата, за да може да общува свободно със стареца.

— Аз съм вашият благодетел — каза той. — Кореецът.

Ларкс понечи да се надигне, но Хана го възпря. Не се искаше много сила, за да удържи възрастния човек.

— Разочаровате ме — продължи Ким.

— Нямам какво да ви кажа. Това е проблем на американците. Не ни е необходимо да намесваме хора като вас.

— Но все пак приехте парите ми. Дойдохте на този круиз, не съм чул да се оплаквате.

Той завъртя вентила, за да пусне още една доза от наркотика по тръбичката. Скоро кафявите очи на Ларкс отново се замъглиха.

— Защо се отказахте от корееца? — попита Ким.

— Хауъл прецени, че така е най-добре. Имаше съмнения.

— За какво? Не беше ли кореецът ваш приятел?

— Тези неправди не засягат чужденци.

— Какви неправди?

— Извършените към Саломон, Мелън, Хауъл, към всички. Те са наш проблем, който ние трябва да решим. За жалост, всичко е истина.

Ким увеличи притока по тръбичката, за да накара съзнанието на Ларкс напълно да се подчини на волята му.

— Кое е истина?

— Заплахата на патриота.

Понятието му беше известно от книгата, но въпросът беше истина ли бе то, или плод на фантазията на някакъв маргинален автор, обсебен от мания за конспирации. Сега буквално залагаше живота си, че е истина.

Телефонът в джоба му избръмча. Той подаде през леглото банката на Хана и бръкна да извади апарата.

— Хеликоптерът се взриви над лагуната — докладва мъжки глас. — Бяхме твърде далече, за да разберем какво става, но видяхме някакъв мъж да скача на плаза, докато машината се издигаше. Сега отиваме с моторница до мястото на взрива.

— Загубили сте двайсет милиона долара? — попита Ким.

— Така изглежда.

— Това не е добре.

— Не е нужно да го казваш. Възнаграждението ни изгоря.

Хората му бяха наети срещу 50 процента комисиона.

— Изяснете какво се е случило — нареди той.

— Отиваме.

Нови проблеми. Не това бе очаквал да чуе. Прекъсна връзката и погледна надолу към леглото, като си мислеше за куриера, който Ларкс бе споменал.

— Може би има начин да открием жената — каза той на Хана. — Въпросната Йелена.

Тя му подаде обратно банката с течност.

— Утре — промърмори той. — Когато Хауъл се появи.

Което означаваше, че Ларкс не им е нужен повече. И той отвори докрай вентила.