Стив Бери
Заплахата на патриота (56)

55

Ким погледна часовника си. Наближаваха третата гара по линията — Соларис. И реши да попита:

— Защо всъщност отиваме в този град?

— Там са всичките ми разработки — отвърна Хауъл. — Трябва да ги видиш. Историята е много по-сложна, отколкото можеш да си представиш.

Хауъл още не му бе казал онова, което искаше да знае, и Ким посочи нетърпеливо с пръст екрана на компютъра.

— Какво гласи този код?

— Ще разбереш, щом видя Йелена. Не и преди. Уверявам те, няма никаква възможност да го разгадаеш сам.

За жалост, това бе самата истина. А без решението цялото му начинание щеше да завърши с провал. Трябваше да изтърпи този американец поне докато стигнеха до Соларис.

— Къде е Йелена? — попита Хауъл.

— Изпратих я напред с кола. Ще ни чака там. Моите сътрудници очакват да им позвъня по телефона… стига да получа от теб онова, което искам.

— Имаш ли представа какъв хаос ще предизвикаш в света? — попита Хауъл. — Колкото и да е изолирана, Северна Корея също ще усети последиците от срива на Америка.

Ким определено не се интересуваше от това. За него бе важно да си възвърне властта, която му се полагаше по право. Същите онези генерали, които го бяха охарактеризирали като неблагонадежден и безразсъден, щяха да се блъскат да му доказват лоялността си. Неговият полубрат щеше да изглежда като пълен глупак, неспособен да предприеме каквото и да било, за да поправи щетите от собствената си безпомощност. Завръщането на Ким в Пхенян щеше да бъде триумфално. Най-сетне страната му щеше има лидер, способен да удържи на думата си и да унищожи американското зло.

Най-после се бе спрял и на бъдещата си титла. Дядо му беше Вечният вожд; баща му — Великият вожд, а неговият полубрат — Любимият. Той щеше да бъде Божественият вожд.

Ким си припомни любим стих от една италианска кантата. Di lui men grande e men chiaro il sole. Дори слънцето е по-малко велико и блестящо от него. Посветена беше на Наполеон, но той щеше да поръча да я преведат на корейски и да се увековечи чрез нея. Сега се искаше само още малко да поразиграва Хауъл.

Хана реши, че моментът е дошъл. Омръзнало й бе да се опитва да прогони лагера от съзнанието си; отдавна се бе отказала да се преструва на щастлива. Не знаеше какво е смях, нито пък сълзи. Единствено кошмарите не я напускаха. Ненавиждаше да я докосват, мразеше да я критикуват, живееше във виртуална капсула, в която цареше тишина. Нищо че бяха минали четиринайсет години — тя все още гледаше на себе си като Лагерно дете. Лагерът запълваше целия й свят. Понятията като отговорност, гняв, отмъщение бяха научени по-късно отвън. Но сега те й сочеха единствено възможния път.

Време бе да излее сърцето си, да се освободи от тайните му, от натрупаните страхове. И макар да не се смяташе за член на семейство Ким, от това не следваше, че не може да постъпва като тях.

Ким се обърна към Хауъл.

— Унищожението на Съединените щати е единственият начин да докажа своята правота. Всъщност аз мисля, че по-голямата част от света ще се зарадва да види Америка победена. Четете ни проповеди за някаква ваша откритост и демокрация, но това сякаш не се отнася до собствения ви народ. И вие си имате своите тайни както всички останали. И при вас има лъжи и корупция както навсякъде. Тази измама с поправката е идеален пример за американското лицемерие. Ако вашата система наистина е толкова изключителна, толкова специална и вярна, тя ще издържи теста, което съм й приготвил.

— Ти си луд.

Ким се изсмя.

— По-скоро новатор. Ти също си такъв. Просто на теб ти липсваха средства да постигнеш целта си. При мен този проблем не стои.

— Ти си убиец.

Тонът на Хауъл се бе променил. В погледа му Ким прочете изпепеляваща омраза и изведнъж си даде сметка, че американецът през цялото време го е лъгал.

— Ти уби Ларкс. Изхвърли Йелена от лодката, за да се удави. Уби я без причина.

— Значи ти си бил в другата лодка с Малоун.

Хауъл кимна.

— И ти няма да слезеш жив от този влак.

На Ким му стана интересно. Откъде тази внезапна смелост? Дали и американците не бяха във влака? Черната кожена чанта лежеше в скута му през цялото време, докато говореше с Хауъл. Пистолетът, с който се бе сдобил в хотела, беше под нея. Сега Ким го извади и го насочи към Хауъл.

— Само знай, че ако ме застреляш, със схемичката ти е свършено, защото без мен няма да научиш нищо. Хайде, стреляй де! Няма да слезеш жив от влака, тъй че можеш да смяташ грандиозните си планове за приключили.

Това беше неочаквана пречка, наистина, но едва ли непреодолима. Вратата на купето се отвори. Хана се бе завърнала. Тя влезе при тях, дръпна плъзгащата се врата зад гърба си и съобщи:

— Във влака има четирима корейци.

Хауъл го изгледа подигравателно.

— Лесно се убиват беззащитни жени и старци. Я да те видим сега какво ще направиш!

Ким не го изпускаше от прицел.

— Господин Хауъл знае, че сме замислили една малка хитрост, и си е наумил, че животът му представлява ценност за мен. За негов късмет, това е така. — Мозъкът му работеше трескаво. — Къде са четиримата?

— През два вагона назад.

— Стой тук — каза той. — Ще видя какво може да се направи.

Ким пъхна пистолета в черната кожена чанта, но остави дебелия свитък листа на седалката. Хана извади своя пистолет; Хауъл едва сега видя, че и тя е въоръжена.

— Не я предизвиквай — каза Ким. — Тя няма моето търпение.

С тези думи той излезе от купето.

Малоун крачеше по уличките на Соларис. Подмина един бижутериен магазин, някакъв търговец на килими и две-три затворени будки. Зави зад близкия ъгъл и видя железопътната гара. Беше една от най-големите сгради в града, импозантна постройка със сводести входове, скулптурни ниши и решетки от ковано желязо на прозорците. Фасадата й беше боядисана в бледорозово и осветена с прожектори. Ако данните на Стефани бяха верни, наблизо трябваше да има екип от чуждестранни агенти. В съобщението, което бе прочел в колата, се казваше, че китайци или севернокорейци се бяха опитали да се доберат до Ким. А това означаваше, че вече са тук.

Очертаваше се война на два фронта. Единият фронт беше във Вашингтон, при Стефани, а другият тук, около него. Двамата с нея сякаш се опитваха да жонглират с пет топки върху високо опънато въже. Трудна задача. Но изпълнима. При това нямаха избор.

Малоун се придържаше към сенките. Пред гарата светеха улични лампи, но светлината им се размиваше в мъглата. До бордюра бяха паркирани три коли; от една странична улица се появи и четвърта и бавно се приближи. Часовникът му показваше 9:40. Влакът щеше да пристигне след десет минути. Колата спря и от нея излезе мъж. Азиатец.

Явно не ползваха наемници. Но пък в крайна сметка задачата беше спешна, а и те със сигурност си мислеха, че в това затънтено градче са в относителна безопасност. Можеше и да е така, само че те нарочно бяха подмамени тук. Основната му надежда бе едва сега да открият тази подробност.

Люк и Изабела отговаряха за влака. Гарата беше негов проблем. Затова, когато азиатецът влезе в сградата през двойната врата, той се запъти към колата.