Стив Бери
Заплахата на патриота (47)

46

Вашингтон, окръг Колумбия

Стефани проведе още два презокеански разговора по служебния телефон, и двата с Котън, после напусна Министерството на финансите през главния вход. Двамата с Джо Леви се бяха договорили да запазят в тайна всичко, което знаеха, поне още известно време. Леви беше прав. Възможността за отричане оставаше важен фактор, ето защо колкото по-малко знаеше засега Белият дом, толкова по-добре. Всичко им крещеше да внимават. Стъпвай леко, ходи бавно.

Много неща се случваха едновременно. Тя знаеше нещо, но не беше достатъчно. Трябваше да научи повече.

От „Заплахата на патриота“ бе запомнила и множеството споменавания на Националната художествена галерия. Хауъл отбелязваше, че Мелън починал през 1937 г., непосредствено след започването на строителните работи. Музеят отворил врати през 1941-ва. Според Хауъл дори от гроба Мелън направлявал проекта. Първият директор, Дейвид Финли, останал верен на бившия си шеф и изпълнявал стриктно всичките му дадени приживе указания. Котън й бе препоръчал да проучи по-дълбоко нещата. Мелън неслучайно бе създал този шифър, така че колкото повече знаеха за него като човек, толкова по-добре.

Телефонно обаждане до галерията я бе отвело до един от помощник-уредниците, млада жена, за която се предполагаше, че е експерт по Мелън. Тя й каза, че преди няколко години най-после бе излязла първата му биография, като тя самата била съдействала на автора в събирането на данни. И така, докато Котън и Люк движеха нещата от Хърватия, Стефани реши да заложи на свой ред кукичка с малко стръв.

Хиляди пъти бе минавала с колата си покрай Националната галерия, но един-два пъти се бе решила да влезе вътре. Изкуството не беше сред нещата, които особено я вълнуваха. Огромната сграда заемаше целия североизточен ъгъл на Националния мол, фасадата й гледаше към Конститюшън авеню и Капитолия. Отвън беше издържана изцяло в класически стил, с високи портали в двата края, а по средата с величествена колонада в йонийски стил и гигантски купол, който се извисяваше към небето. Хармония и пропорции, изваяни от топъл розовеещ мрамор.

Вътре я упътиха към втория етаж, където откри Каръл Уилямс — приятна на вид жена с късо подстригана черна коса.

— За пръв път си имам работа с разузнавателните служби — каза Каръл. — Уредниците на музеи рядко навлизаме във вашия свят, но чувам, че ви е нужна информация за господин Мелън.

— Един малко по-задълбочен поглед би ми свършил работа — кимна Стефани.

— А мога ли да попитам защо?

— Можете, но няма да ви отговоря. Надявам се, че разбирате.

— Шпионски истории?

— Нещо такова — ухили се Стефани.

Каръл посочи с жест наоколо.

— Определено сте дошли на точното място. Тук, в ротондата, виждате един перфектен пример за влиянието на господин Мелън. Той е искал куполът на сградата да фокусира в себе си погледите отвън, като същевременно балансира масата на страничните крила. Много критики е отнесъл заради това си решение. Тогава се е смятало, че само Капитолият може да има купол. Но тук, вътре, виждате, че е бил прав. Пространството около нас е идеалната пресечна точка на големите зали от двете страни. Естествен център.

Над главите им се издигаше оребрен отвътре купол с декоративни ниши и стъклено око в центъра, напомнящо за Пантеона в Рим. Покривът се държеше върху наредени в кръг дебели колони от зелен мрамор и стени от кремав варовик. В средата шуртеше фонтан.

— Бронзовата фигура във фонтана е на Меркурий, отлята е някъде към края на осемнайсети или началото на деветнайсети век. Била е част от колекцията на господин Мелън.

— Защо използвате думата „господин“, сякаш е още тук?

— Той е тук.

Странен отговор.

— Тази сграда е буквално отражение на неговата личност. Тя е неговият паметник, завещан на страната, и понеже той е плащал всички сметки, като цяло желанията му са били уважени.

Каръл й заобяснява как Мелън бил посочил архитекта и лично одобрявал всеки проект и скица. Избрал мрамор от Тенеси за фасадната облицовка и голяма част от вътрешното оформление. Искал изложбените зали да са хармонични и не прекалено натруфени, съответстващи на мястото и епохата. Затова използвали гипсови стени за фон на ранните италиански, фламандски и немски творби; тапети от дамаска за по-късните италианци; дъбови ламперии за Рубенс, Ван Дайк, Рембранд и другите холандски майстори; боядисани ламперии за френските, английските и американските художници. Никакви други украшения не се допускали в галериите, никакви други вещи освен някое и друго канапе за сядане. За нищо на света, настоявал Мелън, сградата не бива да засенчва съдържанието си.

— Имал е набито око — обясни Каръл. — И добър усет за нещата. За него, с всичките му пари, не би представлявало проблем да построи дворец. Но той съзнателно отказал да го направи. Вместо това създал място, където произведенията на изкуството да бъдат подобаващо оценени.

— Вие се възхищавате от него?

— Заради колекцията му? Определено. Заради вкуса му? О, да! Но има други страни на неговата личност, които не са толкова достойни за възхита. В края на краищата той е бил продукт на своето време. Първо, на Позлатената епоха, когато цели състояния били натрупвани в резултат на алчност и безогледна амбиция. После, на двайсетте години — време на просперитет, когато тези състояния или са рухнали, или са се умножили. Господин Мелън е умножил своето стократно.

Нейната домакиня й направи знак с ръка и двете преминаха от ротондата към едната от двете големи зали със скулптури, простиращи се на запад и изток от нея. Отгоре, през сводестия таван, нахлуваха слънчеви лъчи. Статуи бяха подредени в права линия между големите портални врати с фронтони, водещи към нови и нови зали. Посетители крачеха тържествено напред-назад и се спираха да оглеждат експонатите. Стефани забеляза, че пространството е семпло и изчистено и не смазва човек с великолепието си.

— Интересувал ли се е от история? — попита тя.

Каръл кимна.

— Баща му Томас някога казал, че „през краткото пътешествие на нашия живот ние виждаме вълничките и въртопите на повърхността, но не и подводните течения, променящи посоката на движение на океана“. Само историческата наука може да установи причините, които водят до това. Синът също мислел така. Историята била важна дисциплина за него. Книгата му за данъчното облагане все още се смята за значима. Много от нещата, написани в нея, са приложими и до ден-днешен.

Стефани си спомни как Дани й бе чел откъси от книгата, докато пътуваха с колата.

— Не бил привърженик на абсолютната държавна власт — продължи Каръл. — За него по-малко значело повече. Не смятал, че държавата трябва да се грижи за хората, а вярвал, че хората са длъжни да се погрижат за себе си. И това не било признак на жестокост. Той просто ценял личната независимост. За него Новият курс на Рузвелт отнемал именно тази свобода на индивида, тъй като държавата определяла какво се иска от него и какво следва да му се даде. Социални осигуровки, застраховка срещу безработица, минимална работна заплата — той бил против всичко това. Определено бил продукт на епохата. Преди четирийсет и втора година идеи като преразпределение на богатството и социална държава не били популярни.

Спряха в края на галерията пред поредния правоъгълен портал.

— Имал ли е Мелън слабост към определена историческа фигура? Да кажем, Джордж Мейсън?

Лицето на Каръл се озари.

— Откъде знаете? Той много се възхищавал от Мейсън. Иска се кураж да откажеш да подпишеш Конституцията, но Мейсън е държал на своето. Точно онази независимост, която уважавал Мелън. И направил дарение за реконструкцията на Гънстън Хол, наследственото имение на Мейсън във Вирджиния. То е възстановено в оригиналния си вид през хиляда деветстотин и трийсета година и сега е чудесен музей.

Което обясняваше защо Мелън е решил да използва това име за основа на гатанката си. Фактът, че шестолъчната звезда, начертана върху печата на Съединените щати, сочеше с лъчите си пет букви, изписващи името Мейсън, положително беше съвпадение. Но щастливо съвпадение за Мелън, който го бе използвал, за да измъчи трийсет и втория президент на Съединените щати. И действително бе успял да заинтригува Ф. Д. Р., колкото и последният да бе отричал това. Да го заинтригува достатъчно, за да възложи на един агент от Тайните служби и лично на министъра на финансите да разследват случая. За жалост, Рузвелт не бе доживял да види някакъв резултат от това разследване.

Двете бяха излезли от залата в обширна зимна градина със зелени растения.

— Това също е създадено под влиянието на господин Мелън — каза Карол. — Искал хората да се чувстват освежени и възвисени, а не изморени и отегчени. Затова добавил тези зелени площи, където посетителите да си почиват сред растения и течаща вода.

И тук през сводестия стъклен покрив проникваше слънчева светлина, засилвайки усещането, че се намират на открито, сред природата. Вечнозелени растения протягаха нагоре стебла, високи пет-шест метра. Рози, бегонии и хризантеми грееха с ярки цветове. Всичко беше най-старателно поддържано. Седнаха на една от пейките, подредени с гръб към стената, и Стефани се заслуша в историята за Андрю Мелън.

— Баща му Томас държал всичките му синове да знаят наизуст всеки стих от „Писмо до млад приятел“. Това е стихотворение от Робърт Бърнс. Чели ли сте го някога?

Стефани поклати глава.

— Бърнс го написал през хиляда седемстотин осемдесет и шеста година и го посветил на някакъв младеж, който се готвел да тръгне по широкия свят. В него се дават практически съвети, съчетаващи мъдрост и вяра в себе си. Една строфа е била любима на господин Мелън:

За да спечелиш нежност

от госпожа Съдба,

ухажвай я прилежно

и с малко хитрина.

Недей я кри тогава,

не се прави на хрисим —

тя славен шанс ти дава

да бъдеш независим.

Тя се усмихна на находчивостта на тези стихове.

— Като десетгодишен господин Мелън рецитирал цялото стихотворение, после двамата с баща му повтаряли на висок глас тази строфа. Бърнс бил посветил стихотворението си на някакъв младеж на име Андрю. Разбира се, това е и малкото име на господин Мелън и съвпадението много му допадало.

Чувайки тази история, Стефани си припомни записа на разговора между Ф. Д. Р. и Марк Типтън. Рузвелт бе казал на Типтън, че Мелън бил цитирал лорд Байрон: „Съвпадение с фактите, макар без обяснение“.

Странно съвпадение, наистина.

— Онази строфа от Бърнс дефинира Андрю Мелън — каза Каръл. — Буквално целият му живот е преминал под знака й.

— Как само се е отнесъл Рузвелт с него! — възкликна Стефани. — Да го преследва като данъчен измамник, и то в края на живота му… Това положително го е съсипало.

— За човек с неговото положение да бъде обрисуван като мошеник и измамник е било нещо ужасно — кимна Каръл. — Всеки ден е трябвало да се явява в съда, а делото се влачило с месеци. Той лично се защитавал срещу всички обвинения и ги оборил. За нещастие, починал, преди съдът да се произнесе.

— Имате ли представа защо Рузвелт го е нарочил?

— По политически причини. Няма друго обяснение. Кой би се наел да защитава един от най-богатите хора в страната срещу президента на Съединените щати? И то в момент, когато половината от населението е без работа? Рузвелт виждал в господин Мелън лесна жертва, удобен начин да вдигне собствения си рейтинг. Без това да му струва каквото и да било.

Само че Рузвел загубил делото и Мелън минал в атака. Но тази жена едва ли знаеше нещо за това. Стефани си помисли дали да не я поразпита за някои конкретни неща, които Мелън бе обсъждал с Рузвелт, но реши да не рискува. Доказаната връзка с Джордж Мейсън си струваше идването й до тук. Тя си припомни и още нещо от записа на разговора между Рузвелт и Типтън в Овалния кабинет. Каза ми, че щял да ме чака. Представяш ли си каква наглост? Да каже на президента на Съединените щати, че щял да ме чака.

Било през 1936-а, в навечерието на Нова година.

— С какво се е занимавал Мелън през последните месеци от живота си? — попита тя.

В зимната градина влязоха групичка деца. Бяха тихи, но видимо развълнувани. Двама възрастни придружители ги наглеждаха.

— През трийсет и седма той вече се бил оттеглил от бизнеса. Предал бил на други управлението на предприятията си, не се занимавал с обществена дейност, делото за данъците вече било приключило. През това време активно събирал произведения на изкуството, повечето от които са изложени тук. Знаел, че умира. Затова вниманието му било насочено основно към плановете за Националната галерия.

— Интересно, защо не я е кръстил на себе си?

— Защото бил умен. Искал галерията да се разраства, да придобива нови и нови произведения от различни източници и си казал, че частните колекционери ще са по-склонни да дарят нещо, ако галерията се води национална, а не на името на конкретен човек. За което бил прав. Ние сме се сдобили с огромен брой произведения на изкуството именно поради факта че сме национална галерия.

— А какво е станало след смъртта му? — попита Стефани.

— Последните си дни прекарал в дома на дъщеря си на Лонг Айланд. Ракът вече го бил повалил окончателно, единствената му цел била да види началото на строителните работи. Те започнали през юни, а той починал на двайсет и шести август трийсет и седма година. Няколко дни след това хиляди хора се стекли в Питсбърг на погребението му.

Стефани виждаше, че Каръл Уилямс е искрена поклонничка на Мелън, и призна:

— Наистина е оставил колосално наследство. Страхотно място. На онези деца май също им направи силно впечатление.

— Всяка година имаме десетки хиляди посетители.

— Кога е разбрал, че умира?

Каръл помисли малко, после каза:

— През ноември трийсет и шеста. Веднага му предписали радий и терапия с рентгенови лъчи, което изсмукало силите му.

Което означаваше, че при срещата си с Ф. Д. Р. навръх Нова година Мелън вече знаел, че му остава малко.

Каза ми, че щял да ме чака.

— Били ли сте някога на гроба му в Питсбърг? — попита тя.

— Той не е погребан там.

— Предположих, че след като погребението е било там…

— Цялото семейство почива на едно място. Андрю Мелън, синът, дъщеря му и майка им Нора. Всичките четирима са в обща гробница. Ирония на съдбата, като се има предвид, че приживе не са били особено близки. Господин Мелън и бившата му съпруга се развели трийсет години преди смъртта му, и то не по особено дружелюбен начин. Пол и баща му едва се понасяли. Но в смъртта са един до друг за вечни времена.

Стефани се усмихна на превратностите на съдбата.

— И къде се намира тази семейна сбирка?

— В Ъпървил, Вирджиния. В епископалната църква „Света Троица“. Към нея има малко, обрасло с трева гробище, заградено с каменна стена.

Децата продължаваха да се радват на фонтана. Тя имаше още въпроси, но забрави за тях, когато в зимната градина влезе мъж. Облечен с черен костюм и вратовръзка. Същите дрехи, които носеше в Атланта, ако не я лъжеше паметта. И тръгна право към нея. Беше любителят на пилешко филе.