Стив Бери
Заплахата на патриота (38)

37

Вашингтон, окръг Колумбия

7:25 ч.

Стефани остави Дани в Белия дом, после потегли към „Мандарин Ориентал“ — хотела, в който винаги отсядаше, когато имаше път насам. Пътната й чанта я чакаше в стаята, доставена от служител на Министерството на правосъдието, който я бе посрещнал при пристигането й от Атланта преди няколко часа. Един от пиколата й помогна да качи до горе дървения сандък с книги и тя му даде голям бакшиш.

Един горещ душ и нещо за хапване щяха да й дойдат добре. Тя мина най-напред през банята да се освежи и взе асансьора за ресторанта на осмия етаж, където сервираха закуска. Искаше и да чуе какво става във Венеция. Вече няколко часа нямаше никакви сведения оттам. Последно знаеше, че Люк Даниълс пътува за Хърватия с жената от Министерството на финансите, а Малоун се е качил на ферибота с останалите действащи лица, включително чантата с документи. Може би бяха извадили късмет и нещата се намираха под контрол. Но тя се бе научила да не разчита на късмета, а на себе си.

В този момент девет от дванайсетте й агенти бяха изпратени със задачи в различни части на земното кълбо. Вече бе възложила на заместника си оперативен контрол върху осем от тях. Люк Даниълс бе оставила за себе си. Котън беше свободен радикал, единственият външен изпълнител, работещ понастоящем за нея. Понякога отрядът ползваше и такива, но все по-пестеливо. Тя предпочиташе да контролира изцяло хората си. Котън беше изключение и понякога това й създаваше проблеми. Само че тя никога не би му го казала в очите. Нямаше нужда. Той го знаеше.

Дани й бе препоръчал да прочете книгата на Хауъл, освен това искаше подробен доклад всеки път когато пристигнеха новини от чужбина. Ето защо сега, за да убие времето, тя се възползва от съвета му и свали от мрежата „Заплахата на патриота“. Преди да напусне сайта, тя прегледа и оставените общо 43 читателски мнения, даващи на книгата средна оценка 4 звезди. Повечето харесваха оригиналността на представените идеи, макар някои да ги смятаха за леко пресилени. Неколцина го обсипваха с хвалебствия, но звучаха като анархисти, а почти всички бяха против подоходния данък. Е, че кой е „за“?

Тя реши да седне във фоайето и да чете. В предговора към книгата се казваше, че Хауъл не е юрист, но е прекарал години в изучаване на федералния подоходен данък. Авторът приканваше всеки един от читателите му да оспори неговите твърдения и да анализира сам изводите му. Дебатът е здравословен, беше писал той на едно място. Което си беше вярно.

Тя хвърли поглед на съдържанието и реши да мине напред, към главата, в която Хауъл развиваше хипотезите си за възможността Шестнайсетата поправка да не е надлежно ратифицирана. Още в първия абзац той чистосърдечно си признаваше, че не разполага с доказателства, след което заявяваше:

През последните две десетилетия много от хората, протестиращи срещу подоходния данък (в това число и аз), твърдят, че Шестнайсетата поправка всъщност не е част от Конституцията. Следователно подоходният данък е незаконен. Валиден ли е този аргумент? Някои от протестиращите са направили задълбочени проучвания, констатирайки, че различни версии на поправката — така както са ратифицирани от отделните щати — съдържат незначителни текстови неточности. В някои версии думата „щат“ не е с главна буква, в други „доход“ е в единствено число, а не в множествено: „доходи“. Един щат е използвал понятието „възнаграждение“ вместо „трудово възнаграждение“; друг е написал „облага доход“ вместо „налага данък върху доход“ и т.н., и т.н. Възниква въпросът: Ако изискуемият минимален брой щати не са гласували един и същ текст на предложената Шестнайсета поправка, дали въпросната поправка може да се смята за ратифицирана?

Въпросът, нека признаем, е уместен. Когато Конгресът или щатският законодателен орган приема закон, двете камари трябва задължително да одобрят един и същ текст. Иначе няма закон. Вместо това тук имаме два отделни вота по две различни версии на въпросния закон. По подобен начин, ако всички щати не са гласували абсолютно идентичен текст, би могло да се твърди, че не са ратифицирали една и съща Шестнайсета поправка. Има известна логика в това заключение, макар съдилищата неизменно да постановяват, че малките отклонения в текстовете на различните версии не са чак толкова съществени. Същите тези съдилища твърдят обаче, че всеки щатски законодателен орган, предприел някакви действия по отношение на поправката, е правил това с намерението или да я ратифицира, или да я отхвърли точно както е била предложена от Конгреса. Когато са гласували, те са изхождали от разбирането, че с гласа си одобряват или отхвърлят Шестнайсетата поправка, както е предложена от Конгреса. Всеки съдия, занимавал се някога с темата, е на мнение, че „текстът на поправката — така както е изложен в различните щатски документи за ратификация — е само за справка. Всякакви неточности в текста не съставляват предложения за неговото изменяне при ратификацията му; те са просто неволни грешки, които не бива да омаловажават намерението на щатския законодателен орган да ратифицира поправката във вида, в който е предложена“.

Друго решение, използвано от съдилищата, за да оборят доводите на протестиращите срещу подоходния данък, е за определящото значение на официалното обявяване (от съответното упълномощено лице) на датата на влизане в сила на конституционната поправка. През 1913 г. държавният секретар е бил лицето, упълномощено да определи дали поправката е била надлежно ратифицирана (днес тази функция се изпълнява от началника на Държавния архив на Съединените щати). Съдилищата, макар и да имат правомощия да тълкуват Конституцията и законите, смятат, че нямат компетентността да определят кога започва да се прилага дефинитивният текст на Конституцията заедно с поредната поправка. През 1922 г. Върховният съд постановява по делото „Лезър с/у Гарнет“, че когато държавният секретар удостовери, че дадена поправка към Конституцията е била ратифицирана, никакъв съд няма правомощията да проверява истинността на това твърдение. Разбира се, въпросното съдебно решение идва девет години след като Филандър Нокс удостоверява ратификацията на Шестнайсетата поправка. Но същият принцип е бил приложен през 1913 г. И така, какво би станало днес, ако има предложена за ратификация поправка и 3/4 от щатите не я ратифицират, но началникът на Държавния архив игнорира действителността и я обяви за ратифицирана? Според Върховния съд съдилищата нямат право да оспорят това очевидно погрешно действие. Здравият разум казва: разбира се, че би трябвало да го оспорят. Което само по себе си поражда въпрос.

И последната теза, която съдилищата използват, за да оборят доводите на протестиращите срещу подоходния данък, е: Шестнайсетата поправка съществува от над 100 години, спазвали са я и са я прилагали съдилища, включително Върховният съд на САЩ, по безброй много дела, следователно е валидна. Както заявил веднъж един съдия: „Макар това само по себе си да не е достатъчно, за да спре едно съдебно разследване, то е убедителен аргумент по въпроса за валидността“. Нека да продължим тази теза до логическото й заключение. Ако един закон е изначално нелегитимен и въпреки това е бил приет, дали простият факт, че той съществува от дълго време, е достатъчен, за да го легитимира? Очевидно не.

Ето каква е действителността: съдилищата просто не искат да чуват, че Шестнайсетата поправка може да е невалидна. Последиците от едно такова заключение биха били толкова ужасни, че те отказват изобщо да си ги представят. Затова съдиите са си изработили своя собствена изкривена логика, с която да парират в зародиш всякакви опити за оспорване на поправката. Проблемът е, че техните доводи не издържат на по-сериозен анализ. И когато дойде денят някой да е в състояние да представи реално доказателство не само за липсата на ратификация на поправката, но и за изначална невалидност на декларацията за влизането й в сила, издадена от държавния секретар през 1913 г., съдилищата няма да имат друг избор, освен да се съобразят с тях.

Ето и още нещо за завършек. Някои твърдят, че дори Шестнайсетата поправка да не е била надлежно ратифицирана, от това не следва, че Конгресът не може да наложи подоходен данък. Което е вярно. Конгресът пак може да наложи подоходен данък, но това би трябвало да е пропорционално по смисъла на член I, алинея 2. Разбира се, това никога няма да стане. Страховете на отците основатели по отношение на „преките данъци“ не са отминали. Точно обратното — днес те са по-силни от всякога. Никакъв състав на Конгреса не би одобрил подоходен данък, който да се различава драстично по ставка в зависимост от местоживеенето на данъкоплатеца.

Нека не забравяме и онази „ужасна подробност“, от която всъщност се боят съдилищата. Да си представим за миг, че Шестнайсетата поправка е изначално невалидна и че през 1913 г. държавният секретар е подозирал някаква нередност и въпреки това я е обявил за „действителна“. Това по дефиниция би било документна измама, от която би следвало не само моменталното прекратяване на действието на поправката, но и би поставило федералното правителство в позицията на длъжник на своите граждани, от които неправомерно е присвоило десетки трилиони долари във вид на незаконни данъци. Предвид тази възможност не е никак трудно да видим защо съдилищата толкова държат на валидността на поправката.

Тя спря да чете.

Всичко написано от Хауъл звучеше абсолютно логично. Аргументите му бяха смислени, последиците — ясно очертани. Някои от тях отразяваха страховете, които Дани бе споделил в колата. Сега вече разбираше защо е толкова угрижен. Явно и той беше чел книгата. Тя се опита да си припомни още нещо, което Федералният апелативен съд бе написал в решението си по делото на Хауъл веднага след като бе заявил, че „за да надделее позицията на Хауъл, бихме изисквали, след като нещата са отишли толкова далече, необорими доказателства за неконституционност в процеса на ратификация“. Тя чукна с пръст по клавиатурата на лаптопа си, намери в интернет становището на първоинстанционния съд и прочете последния пасаж:

Хауъл (чрез служебно назначения си съдебен защитник) засега не е привел такива, ако не броим дръзкия извод, че поправката е неправомерно ратифицирана. Никакви данни не са представени в подкрепа на това твърдение, нито пък Хауъл се позовава на каквито и да било авторитетни фактологически и законови източници с правна сила за съда (или за държавния секретар Нокс през 1913 г.), доказващи, че Шестнайсетата поправка е ненадлежно ратифицирана. Накратко, Хауъл отказва да поеме върху себе си тежестта на доказването, че Шестнайсетата поправка е противоконституционно ратифицирана.

Но дали търсеното от Хауъл доказателство не се намираше в една черна кожена чанта, която в този момент пресичаше Адриатика на път за Хърватия? Очевидно и Китай, и Северна Корея, и Ким Чен Ин бяха на мнение, че в нея има нещо важно.

Дани беше прав. Сегашната криза беше определено различна. Тя също имаше лошо предчувствие.