Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Patriot Threat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Заплахата на патриота

Преводач: Боян Дамянов; Любен Любенов (Дж. Байрон); Любомир Николов (Р. Бърнс)

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Излязла от печат: 25.02.2016

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Мария Славкова

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-400-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11383

История

  1. — Добавяне

64

Вашингтон, окръг Колумбия

Стефани беше забила върха на отвертката в кръглата цепнатина и лекичко почукваше по дръжката. Проникна на около два сантиметра навътре. Разклати дръжката напред-назад. Старата дървесина поддаде. Тя измъкна отвертката и повтори процеса на още няколко места. Накрая постави острия връх точно в центъра на тапата. Три удара с чука и върхът се заби в дървото. По пода нападаха трески. Джо Леви се беше навел и напрегнато следеше действията й.

— Натроши я на парчета и тя ще падне — каза той.

— Прав е — обади се Дани по високоговорителя.

Стефани знаеше, че той вижда най-добре през камерата на телефона, около която бяха нападали тресчици от двестагодишната дървена рамка. Тя послуша съвета им и започна да клати отвертката напред-назад. Тапата се разцепи на парчета, част от които паднаха на пода. Тя бръкна с пръст в отвора и изчовърка останалите. В рамката се появи отвор с диаметър около четири пръста.

— Сега да имахме и фенерче… — въздъхна тя.

— Имаме! — каза Джо, като сочеше с пръст телефона.

Беше прав. Тя посегна към апарата, включи малката лампичка и я насочи в отвора.

— Има нещо вътре — каза тя. — Опира в ръба на рамката. Кухината е по-голяма от отвора.

Остави телефона, бръкна с два пръста вътре и напипа някаква хартия. Плик. Тя го прегъна надлъж и го издърпа. Пожълтял от времето, напомняше донякъде фалшификата, който й бяха приготвили в „Смитсониън“.

Отвън на пишеща машина бе написано:

Съвпадение с фактите, макар без обяснение.

Тя насочи камерата към текста.

— Лорд Байрон — каза Дани. — „Дон Жуан“. Както беше казал Рузвелт на онзи запис.

Тя си спомни.

Тъй чудно е, но истина — нали пред нея би лъжата избледняла? — каза Дани по телефона. — И това е от Байрон. И определено пасва тук.

— Не съм знаела, че си падаш по поезията.

— Аз не. Едуин си пада.

В плика имаше нещо твърдо. Тя вдигна капачето и отвътре изпадна шперц. Показа го на камерата. Имаше и единичен лист хартия, сгънат на три. Измъкна и него.

— Съмнявам се, че Мелън е очаквал това да остане непрочетено цели осем десетилетия.

Хартията изглеждаше в добро състояние, може би поради факта че през цялото време след 1941 г. картината се бе намирала в климатизирано помещение. Какво по-сигурно място за съхранение от Националната галерия?

— Какво чакаш? — попита Дани.

Тя се изправи от пода. Леви грабна телефона и насочи камерата през рамото й. Тя внимателно разгъна листа; хартията не беше омекнала с времето, печатният текст се четеше ясно.

Закупих тази картина неотдавна специално заради гатанката, която искам да ти задам. Символиката й ми се стори неустоимо изкусителна, казах си, че от нея ще излезе превъзходно скривалище. Ще бъде във вашингтонския ми апартамент до деня на смъртта ми. Чаках да проводиш пратеник, но такъв не дойде. И тъй, аз още те чакам, господин президент. Как се чувстваше, докато ми играеше по свирката? Точно това ме бе принудил да правя през последните три години от живота ми и всеки ден, докато висях в съда, обмислях как да ти го върна. Накрая спечелих битката и го знаех още в деня, когато разговаряхме в Белия дом. Допусках, че и ти го знаеш. Нещо ми подсказваше, че няма да се размърдаш, докато съм още жив. Че няма да ми доставиш удоволствието да узная, че си повярвал на думите ми или че съм успял да те уплаша. Но самият факт, че четеш това, показва, че и двете са верни. Спомни си какво ти бях казал: че листът с числата, който ти бях оставил, ще ти разкрие две тайни на Америка, всяка от които би могла да значи край за теб. Първата се отнася до Хаим Саломон. Държавата дължи на наследниците му огромна сума пари. През 1925 г. прочистих държавните архиви от всякакви документални доказателства за този дълг, като по този начин попречих на Конгреса да разпореди плащания по него. Признавам си доброволно, че използвах тази информация, за да запазя министерския си пост. Беше труден избор и за тримата президенти.

Да заплюят в лицето един патриот или да одобрят връщането на милиарди долари. Постъпих така, както би постъпил на мое място всеки преди или след мен. Властта се взема и пази или се губи. Сега ти завещавам документите за Саломон. Ще е интересно да се види как ще постъпиш с тях. Този избор ще е само твой. Аз лично се съмнявам, че си такъв защитник на обикновения човек, какъвто се опитваш да се изкараш. Другата тайна е с много по-голяма разрушителна сила. Шестнайсетата поправка към Конституцията е невалидна. Това се е знаело още през 1913 г., но съзнателно е било игнорирано. Доказателствата, с които разполагах, също ми помогнаха да запазя властта си. Аз все още разполагам с тези доказателства. Какво ще направиш ти с тях, е не по-малко интересно. Всичко чака теб, господин президент. Аз също те чакам.

Тя дочете бележката с тих глас, допряла уста до телефона.

— Разбирам, Джо, защо си искал да запазиш това за себе си — каза Дани. — Като че ли смятаното за възможно току-що се превърна в реалност.

— За жалост, е така — отвърна Леви.

Мозъкът на Стефани работеше трескаво.

— Би ли отишъл да повикаш Каръл Уилямс? — помоли тя.

Леви й подаде телефона и излезе бързо от залата.

— Как би желал да постъпим? — попита тя Дани.

— Това обмисляме сега — отвърна той.

Което означаваше, че Едуин Дейвис също бе наблюдавал случващото се. Добре. В момента имаха нужда от трезв ум като неговия.

— Нещо от Котън? — попита той.

— Нито дума. Но може просто да е зает.

Чуха се стъпки и тя бързо прибра в джоба си бележката и шперца. Леви се върна с Каръл Уилямс. Стефани забеляза бързия поглед, който младата жена хвърли към нападалите по пода трески.

— Повярвай ми — каза тя, — картината не е повредена. Просто изпълнихме волята на твоя господин Мелън. Ще я поправите лесно. — Стефани си припомни нещо, за което бе станало дума преди. — Ти ми каза, че Мелън е погребан във Вирджиния. Значи са извършили траурната служба в Питсбърг и после са го пренесли на юг за погребението?

— Не — поклати глава Каръл. — Починал е в Ню Йорк, после са пренесли трупа в Питсбърг. Знамената били свалени наполовина, а заупокойната служба била в презвитерианската църква на Ийст Либърти, Охайо, където ходел да се моли като малък. Било донякъде странно за семейство Мелън. Обикновено са отдавали последна почит на починалите в дома си. Бил в затворен ковчег по негово изрично желание. Три хиляди души дошли да го изпратят. Поднесени били толкова много цветя, че местният цветарски магазин трябвало да поръчва допълнително рози и хризантеми от Чикаго. Четох го във вестници от онова време. Дори президентът Рузвелт изпратил венец.

Стефани си представи колко фалшиво е прозвучал този жест.

— Ковчегът бил откаран в гробището „Хоумуд“. Там се намирал семейният мавзолей. Бил положен до брат си.

— А как се е озовал във Вирджиния? — попита Стефани.

— Синът му починал през деветдесет и девета. Връзката с Вирджиния е по негова линия. Достигнал до дълбока старост, преживял всичките си роднини. Преди да умре, пренесъл костите на майка си, сестра си, съпругата и баща си в двора на църквата в Ъпървил. Както ти бях казала и преди, събрали се заедно в смъртта, след като приживе били разединени.

— Това означава — каза Дани по телефона, — че през трийсет и седма година Мелън е бил в Питсбърг.

Тя веднага разбра. Гласът на президента на Съединените щати видимо стряскаше Каръл.

— Знаеш къде трябва да отида — заяви високо Стефани.

— Това са има-няма триста километра — отвърна Дани. — Мога да уредя до два часа да си там.

— Искам и аз да дойда — обади се Леви.

Дани се засмя.

— Знаех си, че ще искаш. Щом си стигнал дотук… защо не?