Стив Бери
Заплахата на патриота (14)

13

Хана се опитваше да заспи, но се чувстваше все така странно сама в мекото легло под чистите чаршафи.

През първите девет години от живота си бе спала върху мръсен бетонен под, завита с вонящо одеяло. Майка й я оставяше сама всеки ден малко след изгрев-слънце. Имаха електричество само по два часа в денонощието — от 4 до 5 сутринта и после чак от 10 до 11 вечерта. Първия час използваха за приготвяне на закуската — парчета царевица, малко зеле и супа. Вторият час отиваше за разни дребни домакински задължения и нещо за залъгване на глада, след което лягаха да спят. Храната никога не стигаше. Всяко нещо можеше да послужи за ядене. Плъхове, жаби, змии, насекоми. Гладът беше средството, с което надзирателите упражняваха контрол върху лагеристите. Почти всеки носеше белези от недохранване — изпадали зъби, черни венци, слаби кости, неизбежното прегърбване.

Тя се бе родила като неподлежаща на освобождаване робиня в трудов лагер №14; кръвта й беше опетнена от престъпленията на майка й. Границите на лагера бяха маркирани от заграждения, дълги петдесет километра в посока север-юг и двайсет и пет в посока изток-запад. По бодливата тел с картечни гнезда течеше електрически ток; телената ограда се охраняваше денонощно. Никой не смееше да се доближи до нея. Наказанието беше мигновена смърт, било от токов удар или от куршумите на надзирателите. Впоследствие тя научи, че в планините на Северна Корея има още много лагери. Нейният се намираше в провинция Южен Пхенян и в него държаха над 15 000 затворници. Още над десет пъти по толкова бяха наблъскани в останалите лагери.

Правилата за поведение се заучаваха още с раждането. Никога не се опитвай да избягаш. Никога не се събирай на групички по повече от двама. Не кради. Подчинявай се на надзирателите. Докладвай всичко, което ти се стори подозрително. Затворниците са длъжни да работят всеки ден. Мъже и жени трябва да са винаги разделени. Нарушителите на което и да било от тези правила подлежат на незабавен разстрел.

През близо половината от живота си тя се бе обличала във вонящи дрипи, корави като дъска от кал и мръсотия. Не подозираше, че неща като сапун, чорапи, бельо дори съществуват. Двете с майка й работеха по петнайсет часа на ден тежък принудителен труд и щяха да го правят до смъртта си. Недохранването беше главната причина за смъртните случаи в лагера, следвана с малка разлика от екзекуциите. Това бе закон, провъзгласен още през 50-те години на миналия век от Ким Първи: Класовият враг, който и да е той, трябва да бъде ликвидиран заедно със семето си за три поколения напред. Светът извън тези огради не знаеше нищо за случващото се вътре. Никой не се интересуваше от затворниците. Те бяха забравени.

Но какво бе сторила майка й? Най-после, на осемгодишна възраст, тя я бе попитала.

— Грехът ми беше, че се влюбих.

Странен отговор, но майка й отказа повече подробности. Двете живееха в малка стая с маса и два стола и ползваха обща кухня с още дузина жени. Без течаща вода, без баня, с външна тоалетна. Прозорците вместо стъкла имаха сивкав найлон, който пропускаше малко светлина, но затова пък много от външните атмосферни условия. През лятото въздухът гъмжеше от насекоми, а въздухът вонеше на изпражнения и гнилост. През зимата дажба въглища, изкопани от затворници като тях, им доставяше малко топлинка, понеже държавата смяташе за разхищение да допусне твърде много затворници да умрат едновременно от студ.

— Аз съм тук — питаше тя майка си — само защото си се влюбила, така ли?

Положително имаше още нещо. Но майка й не желаеше да говори. Надзирателите ги учеха, че греховете на родителите могат да се изкупят само с тежък труд, пълно подчинение и с донасяне за другите. Изкуплението беше в доносничеството. Издай някого, че е нарушил правилата, и ще получиш още няколко зърна ориз. Наклевети другарчето си и ще ти позволят да се топнеш за малко в реката.

Полека-лека тя започна да изпитва неприязън към майка си. После да я ненавижда. С дива, изгаряща ярост.

Хана усети, че най-после сънят идва. Беше късно и имаше нужда от почивка. Утрешният ден можеше да се окаже решаващ. Дълго се бе надявала баща й да е различен от останалите Ким. Той обичаше да повтаря, че това е така. Първите двама бяха управлявали страната с неописуема жестокост. Той трябваше да е следващият, но бе пропилял шансовете си. Но беше прав в онова, което каза до леглото на Ларкс. Тя самата бе свидетел как силните подчиняваха слабите на волята си. Всеки ден до навършване на девет години бе работила — ринала бе сняг, сякла бе дървета, копала бе въглища. Особено ненавиждаше да чисти тоалетни — да остъргва замръзнали изпражнения и да ги пренася на буци с голи ръце до полето. От най-ранна детска възраст се бе научила да застава мирно и да се покланя на надзирателите, без да среща погледа им. Прекарваше дните си в самообвинение. Колко пъти бе виждала новородени деца да бъдат пребивани до смърт с железни пръти? Такива зрелища се организираха периодично за назидание на затворниците, ако случайно им минеше през ума да се размножават. В края на краищата идеята бе да се прочистят три поколения хора с неправилно мислене, а не да се раждат нови.

Населението на лагера се разделяше на две класи. Родените в него. Вътрешните хора. И осъдените. Външните. Главната разлика между едните и другите беше, че Външните знаеха какво има отвъд загражденията, докато Вътрешните нямаха никаква представа. Това познание отслабваше Външните хора. Желанието им за живот се стопяваше бързо. За Вътрешните непознаването на външния свят се превръщаше в предимство. Те не виждаха нищо лошо в това да лочат разлята супа от пода. Просията беше начин на живот, предателството — част от борбата за оцеляване. Съзнанието им беше заето изцяло от чувството за вина, срам и провал. Докато Външните, за свое нещастие, оставаха парализирани от шок, отвращение и отчаяние.

И докато нейният собствен живот бе протекъл между тези заграждения, скрит от света, сега тя знаеше, че всички Ким бяха живели като принцове, без да се лишават от каквото и да било. А нейният баща бе провъзгласил за своя мисия изкуплението на греховете им. Но тя се питаше какво ли щеше да стане, когато постигнеше целта си. Какво щеше да прави с властта, когато тя най-после се окажеше в ръцете му?

Хана бе прочела написаното от баща си за деня, в който неговият баща се бе отрекъл от него. Дали в него имаше нещо вярно, тя нямаше как да знае. Лъжата беше семейна черта на династията Ким. В лагера не бе чувала почти нищо за държавното ръководство. Едва след освобождаването си бе научила повече, и то все обезпокоителни неща. В лагера единственият авторитет бяха надзирателите. Те я бяха научили какво и как да мисли, какво и кога да казва. Мълчанието беше неин приятел. Както и истината.

И докато преди, като затворник, тя бе нищо, сега житейският избор беше неин. Което й носеше утеха. И сън.