Стив Бери
Заплахата на патриота (37)

36

Хърватия

Изабела тичаше след Люк Даниълс в дъжда по хлъзгавия паваж и се питаше какво ли бе имал предвид, казвайки на Малоун: Ще те чакам там. Отговорът дойде, когато Даниълс вдигна ръка пред едно такси. Когато колата спря, той отвори шофьорската врата, измъкна мъжа иззад волана, просна го на мокрия асфалт и й направи знак да се качва. Тя се поколеба.

— Хубаво, стой си тук. И без това ми лазиш по нервите — извика той.

По дяволите! Трябваше да се подчини. Тя се затича, заобиколи колата отпред, отвори дясната врата и се вмъкна вътре. Той хвана волана, включи на скорост и даде газ. Колата потегли със занасяне по мократа настилка.

— Никога ли преди не си крала автомобил?

— Не мисля, че съм.

— Добре дошла в моя свят — ухили се той.

— Нали разбираш, че онзи шофьор ще повика полиция?

— Да се надяваме, че докато ни открият, отдавна ще сме далече от тук.

Движеха се по шосето, заобикалящо Стария град, извън крепостните стени, успоредно на дългия кей, и се насочиха към провлака, свързващ полуострова със сушата. Тя си каза, че от там най-вероятно щяха да хванат крайбрежния път към пристанището за яхти, накъдето бяха тръгнали Ким и Малоун. Опитваха се да стигнат преди тях и Люк караше бясно, изпреварваше коли и минаваше през кръстовища, без да спира, нарушавайки всички правила за движение. С което привличаше твърде много внимание. Съпровождаше ги хор от клаксони и писък на спирачки.

— На теб явно не ти е за пръв път? — попита тя, като се опитваше да изглежда спокойна, но стискаше с две ръце седалката под себе си.

Той завъртя волана рязко вляво. Поеха на север по крайбрежното шосе.

— Имам известен опит…

Таксито беше мръсно и очукано ауди купе. Вътре вонеше на цигари и тя открехна леко прозореца, за да влезе малко въздух.

— Не отделяй поглед от залива — каза й той.

Дъждът продължаваше да барабани по колата; предното стъкло беше почти непрогледно през водната пелена. През следите от чистачките тя успя да различи ферибота. От двете оранжеви спасителни лодки не се виждаше и следа, но малък нос, издаден в залива, закриваше част от гледката. Трябваше да го подминат, за да видят останалото. Люк Даниълс също разбираше това. И даде още газ.

Ким стоеше прав до Хана. Тя отдели лодката от ферибота и я насочи към брега. Дъждът плющеше, което беше и хубаво, и лошо. Бурята им осигуряваше отлично прикритие, но наред с това беше превърнала залива във вряща супа. Заложницата им все така лежеше на пейката, без да мърда. Черната кожена чанта беше провесена през рамото му. Трябваше да открият място, където да слязат на брега, за предпочитане с по-малко хора наоколо, а от там винаги можеха да намерят такси или друг вид транспорт, който да ги откара до най-близкото летище или железопътна гара.

Спасителната лодка се движеше бавно напред. Чистачките едва смогваха да поддържат видимостта през предното стъкло. Той пристъпи до прозореца вляво и различи очертанията на един от многото острови, образуващи естествена преграда пред залива. Отдясно се виждаше бреговата ивица на Хърватия. А през задния прозорец Ким забеляза друга лодка, която се движеше в тяхната посока. Американецът. Кой друг?

Малоун стискаше здраво руля. Спасителната лодка подскачаше като коркова тапа. Беше построена така, че да стои изправена, но това не я правеше стабилна във водата; двигателите й бяха конструирани за дълъг пробег, но не и за да развиват скорост. Той и Ким се намираха в напълно идентични съдове, така че, ако отпред не забавеха ход, той нямаше никакъв шанс да ги догони. Но поне можеше да ги следва от дистанция и точно това имаше намерение да направи. Надяваше се само, когато Ким стигнеше до брега, Люк да го очаква вече там. В морето се чувстваше като у дома си, а и никога не бе страдал от морска болест. Но по всичко си личеше, че от Хауъл няма да излезе мореплавател. Подскачането и люлеенето му се отразяваха зле.

— Изкарай си главата навън през люка — каза му той. — Дишай чист въздух и не изпускай Ким от поглед.

Воят на вятъра се усили с отварянето на люка. Ледени капки дъжд се посипаха вътре. Малоун не знаеше нищо за местната география, знаеше само, че се движат на север, през залив, обграден отвсякъде от суша. През този сезон времето би трябвало да е спокойно и ясно. Не и днес. Чу зад гърба си Хауъл да се дави и да повръща. Котън караше с пълна газ и изцеждаше от лодката всичко, на което беше способна. Което не беше кой знае какво. Но поне се движеха в правилната посока.

Ким се върна при Хана. Бе взел решение.

— Трябва да забавим лодката, която ни гони — каза той. — Почти сигурно в нея е господин Малоун, но който и да е, трябва да му намерим занимание. За щастие, разполагаме с нещо, което да ни послужи.

Погледът му се насочи към жената, която още лежеше на пейката.

— Време е да се отървем от нея.

Той отвори страничния люк, повдигна отпуснатото тяло и го пренесе до отвора. В сегашното си състояние — с отслабени мускули и рефлекси, притъпени от упойката — жената едва ли щеше да заплува. Но ако се удавеше, това щеше да им свърши още по-добра работа за отвличане на вниманието.

Той я хвърли във водата с главата напред.

Малоун забеляза как от предната лодка във водата падна човешко тяло.

— Видя ли това? В морето има човек и не дава признаци на живот.

Надяваше се, че Хауъл няма да се досети. Но той не беше глупак.

— Това е Йелена, Малоун. Само тя е! Падна във водата!

Малоун разбираше, че Ким му предлага избор, което всъщност не беше никакъв избор и Ким го знаеше. Той завъртя руля вляво.

— Още по-наляво! — изкрещя Хауъл. — Течението ще я отнесе!

— Ела насам! — извика Малоун.

Хауъл притича и застана до него.

— Дръж кормилото и подавай газ. Придържай лодката близо до нея.

Малоун скочи във водата.

Ким често поглеждаше назад и видя мъжката фигура, която скочи във вълните, докато другата лодка се отклоняваше от курса си и забавяше ход.

— Това ще му отвори достатъчно работа, докато стигнем до брега.

Сушата от дясната им страна постепенно ставаше по-равна, с по-малко сгради, повече борови гори и пусти плажове. След това равната част свърши и той забеляза поредния горист нос, после още вода и в далечината — отново брегова ивица.

— Ето там. Заобиколи този участък и карай към сушата.

Изабела виждаше и двете лодки в залива; едната беше доста по-напред. После видя как от първата лодка нещо се подаде навън и падна във водата. Човешко тяло. Втората забави ход, някой скочи от нея в бурното море. Първата лодка продължи невъзмутимо пътя си. Бяха заобиколили носа, който й закриваше гледката, и сега тя виждаше целия залив. Първата лодка току-що бе подминала следващия издаден навътре нос и се насочваше към материка.

— Можем да го спипаме — каза Даниълс. — Идва право към нас.

Напредваха все така бързо; и в двете посоки по шосето почти нямаше движение. Предното и страничните стъкла бяха замъглени, а климатикът произвеждаше повече шум, отколкото топлина. Между поривите на вятъра тя успяваше да зърне за по някой кратък миг хаоса наоколо. Изведнъж ново усещане привлече вниманието й. Примигващи червени светлини. И вой на сирена. Гонеше ги полицейска кола.

— Нямаме време да се занимаваме с тях — извика Даниълс.

— Те може би са на друго мнение.

— Първо трябва да ме хванат.

Той даде още газ и колата полетя напред по правата отсечка. И тогава забелязаха в далечината още червени светлини; полицейски коли бяха преградили шосето. Тя преброи общо шест. Това обясняваше липсата на насрещен трафик. Приближаваха се с голяма скорост към барикадата, която вече беше на по-малко от километър. До колите бяха застанали униформени мъже с насочени оръжия.

— Какво, ще се забиеш в тях ли?

Още половин километър. Тя изчакваше да види какво ще направи Даниълс. Триста метра. Изведнъж предното стъкло сякаш оживя, превръщайки се в паяжина от хиляди лъскави нишки. Някой бе стрелял по тях. Вече не се виждаше нищо. Усетил безполезността на замисъла си, Даниълс удари спирачки и завъртя волана докрай вдясно. Задницата на колата занесе и поне още стотина метра се пързаляха на една страна по мокрия асфалт. Накрая спряха. Настана тишина, нарушавана единствено от потропването на дъжда по ламаринения покрив.

Мъжки фигури обкръжиха колата, крещейки на език, който тя не разбираше. Не беше и нужно.

— Здравата я закъсахме — обобщи ситуацията той.

И този път по изключение тя беше съгласна с него.