Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (9) (Знакът на хилядолетието)

4

„Черо Толо“, Чили

Ишигуро Накамура седеше на тревата между сградата на обсерваторията и огромната чиния на радиотелескопа на един от върховете на Андите в сърцето на Чили. Вдигна ципа на скиорското си яке. Макар че в южното полукълбо декември беше по средата на лятото, заради височината нощем температурата падаше до пет-десет градуса.

Звездна нощ обгръщаше дългия планински хребет. Нямаше градски светлини, които да скриват великолепната гледка. Тъкмо поради тази причина преди много години бяха построили „Черо Толо“ високо над облачната покривка, която често скриваше зелените долини към Тихия океан в тази дълга и тясна страна. Над облаците се извисяваха стотици върхове — изсечените им силуети тъмнееха в нощта, а над тях трилиони далечни звезди като безброй свещи хвърляха бледата си светлина над планетата, блещукаха в свръхестествен вселенски танц и обливаха с енергията си величествените Анди.

С помощта на монтиран върху тринога телескоп с диаметър двайсет и пет сантиметра Ишигуро наблюдаваше тази удивителна гледка. Бе го насочил към южното съзвездия Кентавър. Тази галактика се намираше на разстояние 139 светлинни години, което означаваше, че достигащата в този момент до телескопа му светлина е пътувала 139 години.

Той сведе поглед към преносимия компютър „Компак“ в скута си и посочи с курсора една от иконките на екрана. Кликна я и отвори поредица от цветни изображения. Първото беше същото съзвездие, но видяно с пълно увеличение от основния радиотелескоп на „Черо Толо“ предишната вечер, когато Джаки бе търсила произхода на тайнствения двайсетсекунден сигнал. Ишигуро се възхити на красотата му.

В това се криеше прелестта на астрономията, особено с новото поколение телескопи. Като отправяше поглед далеч в космоса, той всъщност гледаше назад във времето. Но 139 светлинни години не бяха нищо в сравнение с безкрайността на вселената. Ученият насочи телескопа малко по-надалеч — към мъглявината Андромеда. С голо око тя се виждаше като валмо мъглява светлина. През телескопа обаче се превръщаше в рояк вихрещи се звезди, над сто милиарда, някои млади, други сияещи поразително ярко преди неизбежната си смърт. Звездите прекарваха живота си в борба с гравитацията, която притегляше цялата им маса към ядрата им. Тези ядрени реакции, водещи до невъобразимо високи температури и насочено навън налягане, не позволяваха на звездите да колабират и милиарди години балансираха насоченото навътре гравитационно притегляне. Ядрените реакции обаче бавно преобразуваха масата в по-тежки елементи, докато вече нямаше източник за ядрена енергия, която да ги задържа заедно. Звездата изпадаше в конвулсии, издуваше се и плюеше външните си пластове в зрелищни фойерверки от пламтяща междузвездна материя преди да пръсне нажеженото си до бяло сърце из космоса и да осее вселената с въглерод, кислород и водород, основните елементи на живота.

Ишигуро се любуваше на тази галактика, отдалечена приблизително на 2.7 милиона светлинни години, доста близо в сравнение с други, но достатъчно далеч, за да му позволи да се отправи на поредното си пътуване назад във времето. Той превключи следващото изображение на мъглявината Андромеда, направено от радиотелескопа с увеличение, равняващо се на поглед от средата на разстоянието между далечната галактика и Земята — около 1.3 милиона светлинни години. Сега я виждаше така, както беше изглеждала по времето на гигантските бозайници и въртящите тояги хора от каменната ера. Астрофизикът я сравни с малко по-различния образ през двайсет и пет сантиметровия си телескоп и забеляза звезди, които вече не съществуваха, но чиято светлина продължаваше да сияе през бездната на времето и пространството. Възхити го издуването в средата на спиралната галактика, дължащо се на синьо-белите слънца, които образуваха звездна дъга към външните краища на мъглявината, ефирни лилави, зелени и мътночервени пръстени, избледняващи в мъглявата далечина.

Ново кликване и се появи образ на Андромеда отпреди 2.7 милиона години. Малко по-млади, гигантските слънца в средата й пламтяха в лилаво-бяло и бяха заобиколени от мъгляв зеленикав диск, обгърнат от кървавочервен ореол.

Ишигуро продължи пътуването си във времето и пространството, като се насочи към галактиката Въртележката, отдалечена на 50 милиона светлинни години, бледо петно светлина през двайсет и пет сантиметровия телескоп, но величествена гледка на екрана, датираща от времето на динозаврите. Той затаи дъх, поразен от този небесен облак, оживял от свръхнови звезди, чиято огромна енергия кондензираше газовете и елементите и отново запламтяваше в бурен цикъл, водещ до образуване на нови звезди.

За миг се почувства като космически археолог, разкопаващ пластовете на историята и откриващ находки от минали времена, съхранени от огромните разстояния, които трябваше да изминава светлината. Ученият сравняваше регистрираната от радиотелескопа електромагнитна енергия в целия спектър, от времето на формирането на галактиките до днес, като правеше наблюдения, водеше си бележки, развиваше теории за разширяването на вселената, за гаснещото сияние от Големия взрив, чудеше се, дивеше се, мислеше и мечтаеше.

Накрая изключи компютъра и се отпусна по гръб на тревата, отправил поглед към звездите, замечтано замислен за раждането на вселената, за началото на началата, за Големия взрив, за онзи миг във времето, в който безкрайно малката вселена се бе свила в пространство, много пъти по-малко от протон, за да избухне с мощта на трилиони звезди и да нулира времето и пространството, да отбележи раждането на небето. Оформен от гравитацията, електромагнетизма и ядрения синтез, този невръстен космос бе започнала да се разширява. Бяха се образували кварки, електрони и антиматерия, бяха се слели материя и антиматерия. Кварките се бяха съчетали в протони и неутрони, още повече бяха уголемили вселената и установили физическите закони, които Ишигуро бе учил в Станфорд. Електроните бяха образували ядра, бяха се родили първите елементи водород и хелий, които под въздействието на силите на вселената бяха създали първите звезди. Ядреният синтез на тези звезди от първо поколение бе дал по-тежки елементи, берилий, желязо, цинк и мед, бе ги слял в звезди от второ поколение и така бе започнал безкраен цикъл на свръхнови, довел до първите галактики, първите мъглявини, вечно разширяващи се, вечно растящи, вечно променящи се.

„И продължава да се разширява“ — помисли си той и внезапно се намръщи, чул припрени стъпки по каменната алея между радиотелескопа и обсерваторията.

— Ишигуро-сан! Ишигуро-сан!

Ученият въздъхна. Смяташе усамотяването си със звездите за свещено. Тези кратки периоди на откъсване от ежедневните проблеми в „Черо Толо“, от опитите да задоволява с напредъка си компанията, бяха действителната причина да се отдаде на изучаването на вселената. Имаше нужда от тях, за да мисли, да се вглежда в себе си, да попива огромните познания, да ги тълкува и анализира. Ако подобно на Галилео Галилей, Николай Коперник и Йохан Кеплер имаше повече време да оставя ума си да блуждае, да разглежда нови възможности, нови идеи, да оценява нови философии, да разсъждава над стари теории и да формулира нови, отговарящи на последните наблюдения… Ако…

— Ишигуро-сан!

— Да, Куоши-сан? — търпеливо попита астрофизикът, като положи всички усилия да овладее гласа си. Ужасяваше се от тези едноседмични посещения на представители на компанията. Куоши поне не бе такъв бюрократ като предшественика си, когото преди осем месеца бяха прехвърлили на нова работа. Но нещо в него го безпокоеше, макар че не можеше да разбере какво точно. Струваше му се, че крие нещо. — Какво има?

— Опитахме се да се свържем с вас по радиостанцията, но…

— Никога не излизам с радиостанция. — Ишигуро се изправи и започна да си събира вещите. — Е, казвайте.

— Още един! — запъхтяно изрече бизнесменът. — Засякохме още един сигнал… от същия произход.

Ишигуро незабавно забрави цялото си презрение към застаналия пред него корпоративен робот, остави телескопа и лаптопа, грабна бележника си и забърза по алеята.

— Ами тези неща? — попита Куоши.

— По-късно ще ги вземем.

— Но това е скъпо оборудване! Ами ако завали?

Ишигуро се усмихна. Типично за бизнесмен — да се безпокои за цената на оборудването, когато предстои да направят откритието на хилядолетието.

— Вземете ги! — извика той, докато влизаше в сградата.

Тази сутрин, по време на поредната си ежедневна екскурзия в Интернет, Джаки бе установила, че снощният сигнал от южното съзвездие Кентавър съвпада по време с глобално блокиране на компютърните мрежи, причината за което се отдавала на нов вид вирус. За щастие на екипа на Ишигуро вирусът не беше достигнал до техните системи в Андите и по този начин не само ги бе пощадил от този опасен удар, но и им беше позволил да регистрират сигнала от далечния космос. Ако компютрите им бяха блокирали, подобно на много други по целия свят, радиотелескопът щеше да престане да засича излъчванията и да пропусне, както изглеждаше, едно от най-важните астрономически събития на хилядолетието.

Като прескачаше по две стъпала наведнъж, той се качи на втория етаж. Осветлението бе изключено. Джаки и трима техници се бяха скупчили край един от мониторите, чието пулсиращо сияние се процеждаше в пролуките помежду им и хвърляше сенки в голямата зала. Тракането на токовете му наруши тишината и се сля с бръмченето на десетките вентилаторчета, които охлаждаха апаратурата.

Ишигуро надзърна между двама техници, които любезно му направиха място. Джаки работеше с мишката и избираше опции от менютата на един прозорец, докато в друг се виждаше представеният с червено първи сигнал. Днешният бе наложен отгоре в синьо. Под този прозорец имаше карта на южното съзвездие Кентавър с две кръстчета, едното червено, другото, почти точно върху първото, синьо. Застъпването им му напомни за лилавия пръстен на мъглявината Андромеда.

— Технически погледнато, не са точно от един и същ произход — каза тя, като увеличи точката в пространството между HR4390A и HR4390B. — Но са ужасно близо, на около три милиона и двеста хиляди километра.

Ишигуро се замисли, после отвори бележника си и започна да си записва.

— Интересно.

— Какво правиш? — попита жена му.

Той затвори бележника.

— Да приемем, че сигналът идва от планета, която обикаля около по-малката от двете звезди, HR4390A, приблизително два пъти по-голяма от нашето слънце. Ако приемем също, че тази планета обикаля около слънцето си със същата скорост като Земята, деветдесет и шест хиляди километра в час, това прави малко под два и половина милиона километра за двайсет и четири часа…

— Какво става? — попита Куоши, който се появи в залата, помъкнал двайсет и пет сантиметровия телескоп и лаптопа.

— Почакайте, Куоши-сан. Така или иначе, фактът, че сигналите са на три милиона и двеста хиляди километра един от друг, би трябвало да се очаква, ако излъчването идва от друга планета. Можеш ли да увеличиш образа и да го изчистиш, за да видим дали ще успеем да определим планетата?

Джаки поклати глава.

— Опитах, но това е оптималният резултат. — Тя кликна няколко пъти с мишката и образът на екрана стана почти съвсем тъмен, ако не се броеше лилаво-бялата мъглявина отдясно.

Ишигуро се наведе и се опита да различи кръглите очертания на планета. Не успя.

— Има още някои интересни неща — каза жена му и почука по екрана с молива си. — Вчерашният сигнал пулсира двайсет секунди. Днешният — само деветнайсет.

— Като…

— Броене ли? — попита тя.

— Възможно е. Може просто да се дължи на междузвездни смущения. Успя ли да разбереш нещо от съдържанието му?

Джаки отново поклати глава.

— Сигналът е толкова поляризиран и лъчът е толкова тесен, че за да го засечеш, трябва да си точно на съответното място на Земята.

— Значи можете да го регистрирате, но не сте в състояние да го разберете, така ли? — попита Куоши Хоничи.

— Да — потвърди тя. — Все едно покрай теб да мине автомобил с тъмни стъкла. Виждаш колата, но не и шофьора. За да го видиш, трябва да се намираш на мястото, където ще слезе.

— Къде е тази точка на Земята? — попита Ишигуро.

Джаки сбърчи лице.

— Това е последният въпрос. Тъй като не бяхме сигурни дали сигналът ще се получи пак, насочихме усилията си към сканиране на небето около точката на произхода му. Ясно е, че е насочен към нашата планета. Всъщност, изглежда, целта му е някъде на американския континент, на север от екватора и на юг от Канада.

— Страхотно — каза Куоши и разпери ръце. — Много точен отговор! И какво да съобщя в Осака сега?

— Вижте… — Джаки понечи да стане, насочила показалец към бизнесмена. Ишигуро я натисна по рамото и бързо се намеси:

— Ние сме учени, Куоши-сан, и сме по следите на нещо, което може да се окаже откритието на хилядолетието. Единственият начин да успеем, е като си сътрудничим и проявяваме разбиране към трудностите на тази задача. Сега се нуждаем от вашата помощ. Смятаме, че сме установили точката на произход, но трябва да локализираме местоназначението на лъча. За триангулирането ще имаме нужда най-малко от три сателита.

Джаки тежко въздъхна и остана на стола си, привидно доволна от дипломатичната намеса на съпруга си. Куоши кимна.

— Добре — каза Ишигуро. — Трябва да го направим според правилата. Налага се да се свържем с друг учен, разполагащ с подходящ радиотелескоп, който да потвърди наблюдението ни.

Куоши отново кимна.

— Нобамая. Най-добрият радиотелескоп в Япония.

— Чудесно. Ами сателитното покриване на следващия сигнал?

— Който би трябвало да е утре — прибави Джаки. — Ако приемем, че ще има такъв.

— Ще трябва да се свържа с Осака и да уредя нашите сателити.

— Добре. А сега, Джаки, обади се в Нобамая, след което прати подробен имейл. Ако сигналът се потвърди, ще информираме Международния астрономически съюз и генералния секретар на Обединените нации. Такива са международните правила за извънземни контакти.

— Не — отсече Куоши. — Стъпка по стъпка. Първо да се потвърди сигналът. После ще чакаме инструкции от Осака.

— Какво искате да кажете? — попита Джаки.

Бизнесменът скръсти ръце, готов този път да отстои позицията си.

— Този проект се финансира от „Сагата Ентърпрайзис“. След като Нобамая потвърди контакта, нашите директори ще определят курса на действие. Такива са правилата. Ако ги нарушите, ще бъдете уволнени. А сега трябва да се свържа с Осака.

Японските техници от „Сагата“ сведоха очи. Куоши напусна залата.

— Гадни… гадни копелета! — възкликна Джаки. — Знаех си, че ще направят нещо такова, ако засечем сигнал!

— Спокойно, спокойно. Стъпка по стъпка. Първо да получим потвърждение на контакта. Утре ще установим и произхода. Ела. Трябва да глътнеш малко свеж въздух преди да се обадиш в Нобамая.

Двамата излязоха от сградата не само за да се махнат от задушната зала, но и за да останат насаме. Ишигуро не вярваше на техниците от „Сагата“ повече, отколкото на Куоши Хоничи.

Кристалното небе подейства успокоително на Джаки Накамура. Тя пое няколко глътки от най-чистия въздух на планетата. Беше студен и сух. Далечните, покрити със сняг върхове ги гледаха.

— Наблюдението на този сигнал не е изключително право на директорите на „Сагата Ентърпрайзис“ — каза тя.

— Най-добре засега да играем по техните правила — отвърна Ишигуро. — Така няма да ни изхвърлят от играта. Възможностите ни остават открити. Щом научим достатъчно, можем да ги притиснем да разгласят откритието.

— Защо имам чувството, че вече са помислили за тази възможност?

Той я потупа по бузата.

— Прекалено се тревожиш. В момента би трябвало да си във възторг, че първа си засякла вчерашния сигнал. Съзнаваш ли, че може да си първият човек на планетата, засякъл сигнал от далечния космос — и можеш да го докажеш с научни данни, разбира се.

Джаки се усмихна.

— Погледнато така… имаш право.

— Естествено. И не се безпокой за „Сагата“. Куоши просто изпълнява заповеди. Те не могат да го крият дълго, а когато се разчуе, ти ще си на кориците на „Нюзуик“ и „Тайм“. По дяволите, може би дори ще поставят снимката ти до Джоди Фостър. Актрисата до истинската жена. — Той се усмихна.

— Точно затова те обичам — каза Джаки. — Защото винаги намираш начин да ме успокоиш, даже навремето в колежа, когато не можех да заспя заради някой изпит или дисертацията.

— Нали затова съм до теб.

Ишигуро прегърна жена си и загледа звездите.