Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (65) (Знакът на хилядолетието)

2

Ишигуро Накамура отново видя как тялото на Луис се пръска на парчета, отново чу писъка на Джаки, зърна сгърченото й от ужас лице. Мрачната джунгла отново оживя. Куоши стискаше пистолета си и настояваше да бягат, да се скрият, да спасят проучванията си. Към тях приближаваха безлики фигури, насочили напред автомати. Последваха изстрели, чу се предсмъртният вик на Куоши. После тичаха. Ишигуро усети, че земята под него поддава, Джаки отново извика, тежката раница го повлече и едва не го превъртя във въздуха, докато пропадаше в черната дупка…

Подгизнал от пот, Ишигуро се свести с ужасно главоболие. Въпреки силното пулсиране в слепоочията, той вдигна клепачи и видя увисналите гърди на старица, която стоеше на колене в средата на стаята пред плосък камък и месеше някакво жълтеникаво тесто. Навсякъде бръмчаха мухи.

„Джаки — помисли си Ишигуро. — Къде си?“

Жената бавно вдигна поглед и старческите й очи срещнаха неговите. След няколко секунди тя се върна към работата си и замърмори нещо.

Астрофизикът успя да седне и се огледа. Намираше се в каменно помещение, в средата на което имаше триножник от пръчки. Над две малки тлеещи цепеници висеше глинен съд. Към куполовидния таван се издигаше дим, който излизаше навън през малък отвор. Нямаше и следа от жена му.

Ишигуро огледа тялото си и забеляза, че е само по тъмнозеления си панталон и риза. Вещите му ги нямаше. „Даже обувките“ — помисли си той, вперил очи в сламките и мръсотията между пръстите на краката си.

„Колко време ли съм бил в безсъзнание?“

Погледна лявата си китка, но противоударния му „Касио“ също го нямаше.

Спомняше си, че преди да припадне си беше ударил главата. Повдигна ръка и опипа цицината между лявото си слепоочие и тила си. После облекчено въздъхна. Нямаше кръв.

Малко по малко мислите му започнаха да се избистрят. Бяха се натъкнали на засада и ги преследваха — и изведнъж земята под тях беше пропаднала.

Трябваше да разбере какво се е случило. Дали Джаки бе добре? И къде беше?

Опита да се изправи, но му се зави свят и се отпусна обратно на постелята. Спомни си безликите непознати, които ги бяха нападнали. Настръхна при мисълта, че Джаки може да е ранена.

Ишигуро успя да стане и без да обръща внимание на силното главоболие, закуцука към изхода. Беззъбата старица отново заговори на странния си език. Той сви рамене и я остави.

Слънчевите лъчи го заслепиха и още повече разпалиха болката. Ишигуро примижа, заслони очите си и видя, че е попаднал сред туземно племе. Намираше се сред десетина подобни на колиби постройки със сламени покриви, скрити под огромните дървета. Деца по къси полички играеха с черна топка, а двайсетина голи до кръста жени работеха край малък огън от лявата му страна. От джунглата течеше поток, който разделяше селото на две и отново изчезваше в гората. Ишигуро не забеляза мъже. Една от жените — със светломаслинена кожа, мускулеста и с дълга тъмна коса — тръгна към него. Мускулите на краката й се очертаваха с всяка крачка. Не приличаше на типична туземка. Имаше високи скули, плоският й, широк нос напомняше тези на местните, но беше по-тънък и къс. Макар и напукани и сухи, устните й бяха пълни и очите й… не бяха зелени или кафяви, а светлосиви. Тя определено бе резултат от вековно смесване на европейци и индианци. В увисналата на корема й цедилка спеше бебе.

Жената се приближи до Ишигуро, хвана го за дясната ръка, отведе го до една колиба и му даде знак да влезе.

Вътре цареше сумрак. Пръстен под, триножник с глинено гърне и легло. Когато очите му се приспособиха към светлината, той видя Джаки — лежеше по гръб, очите й бяха затворени.

Стомахът му се сви. Ишигуро се втурна към нея, клекна, разгледа голямата цицина на челото й, премери й пулса и въздъхна облекчено.

До леглото имаше памучна кърпа и глинено гърне, пълно с вода. Ишигуро намокри кърпата, изцеди я и я сложи, на челото й. Джаки се размърда и простена.

Ишигуро напълно забрави за работата си, за космическия сигнал, за вероятността за извънземен контакт. Сега, докато седеше на сламеника в тази колиба насред пустошта, мислите му бяха насочени единствено към Джаки. Нищо не можеше да се сравнява с ужаса, че може да я изгуби. Той навлажняваше лицето, шията, мръсните й ръце, страдаше, че не е в състояние да направи за нея нищо повече, искаше му се да я бе оставил в „Черо Толо“, в безопасност сред сигурните стени на обсерваторията.

И изведнъж усети зад себе си нечие присъствие.

Обърна се и видя слаб, но много мускулест туземец, облечен в тъмна пола. Дългите му до раменете коси бяха завързани на опашка. Тъмните му очи излъчваха увереност и интелигентност. И нито капка, любопитство.

— Какво правиш в тази земя? — попита непознатият.

Въпросът го изненада.

— Ти… ти говориш английски… много добре. — В гласа на мъжа се долавяше смесица от испански и британски акцент.

— Отговори ми.

— Жена ми… има нужда от помощ. Трябва да намеря…

— Тази земя е на моя народ — прекъсна го непознатият. — Натрапниците не са добре дошли тук. Хората от твоя свят убиват просто за да убиват. Хората от моя свят убиват само за да ядат. Видях как атакуваха войниците. Сега оскверняват храма на Киник Ахау. Затова пак те питам, какво правиш тук?

Ишигуро присви очи.

— Храмът на Киник… Войници ли? Не… не разбирам.

— Кажи ми какво правиш тук.

Ученият погледна Джаки, после отново насочи вниманието си към туземеца. Разбираше, че трябва да му даде някои обяснения преди да може да моли за нещо. Реши, че ще е най-добре да е откровен. В крайна сметка не бе направил нищо лошо. Дори имаше документи от гватемалските власти, които му позволяваха достъп до този район. Но трябваше ли да е съвсем откровен? Или да се придържа плътно към версията за сеизмичните проучвания? Той се намръщи. След последните събития това звучеше глупаво. И кой се беше опитал да ги убие? Защо при този храм имаше войници? Защо тук изобщо имаше храм? Ишигуро реши да рискува и да каже истината.

— Аз съм учен, астроном. — Внимателно наблюдаваше лицето на местния и следеше реакцията му.

— Науката за небесата — рече полуголият мъж. — Моят народ също е изучавал небесата. Продължавай.

Забележката изненада Ишигуро. Навярно по пътя за насам би трябвало да опресни знанията си за древните маи, но пък нали го беше занимавала единствено мисълта за извънземния контакт.

Той заговори бавно, спокойно, често правеше паузи, за да се увери, че непознатият разбира всичко. Спомена за откритието си в „Черо Толо“, за сигнала от далечния космос, за съвпадането му по време с глобалното блокиране на компютърните системи, за сателитното триангулиране, дало координатите в джунглата. Когато свърши, туземецът изглеждаше озадачен. Макар че беше положил всички усилия да обяснява колкото може по-просто, Ишигуро усещаше, че някак е успял да го обърка.

— Какъв е произходът на този сигнал? — попита той.

Въпросът накара учения да свъси вежди.

— Искаш да кажеш откъде точно идва сигналът ли?

— Да — отвърна мъжът със същия акцент, който астрофизикът намираше за странен, почти свръхестествен, като се имаше предвид дивият му вид и примитивната обстановка.

— Аз… хм, да. Бих могъл да ти покажа, ако имах космическа карта.

— Трябва ти рисунка на небесата, така ли?

Японецът кимна.

— Почакай. — Туземецът излезе. Мястото му заеха двама сходно облечени мъже, които го пронизваха с погледи.

Смутен от неочаквания разговор, Ишигуро тежко въздъхна и се върна при Джаки. Тя все още беше в безсъзнание, но когато той внимателно изтри челото й с влажната кърпа, отвори очи и го погледна.

— Здрасти — с огромно облекчение каза той.

Жена му отвори уста, но от гърлото й не излезе нито звук.

— Не се опитвай да говориш — рече Ишигуро. — Само кимни, ако ме разбираш.

Тя кимна.

— Имаш отвратителна цицина над лявото око, сигурно от падането в джунглата. Спомняш ли си го?

Джаки отново кимна и едва доловимо промълви:

— Д… да. Къде съм?

През следващите пет минути Ишигуро й обясни положението. Когато свърши, тя бе събрала достатъчно сили, за да седне.

— Странно… много странно.

— Не ще и дума. — Той я погали по гладката буза. — Уплаши ме. Помислих си, че…

— Няма да се отървеш от мен толкова лесно — усмихна се Джаки. После затвори очи. — Главата ми…

— Не си само ти — отвърна мъжът й. — Когато се върнат, ще поискам да ни дадат багажа ни. Вътре имам екседрин.

— Какво ще ни направят?

— Не знам. Изглеждат разбрани хора. Докато сме честни с тях, струва ми се, няма да имаме проблеми.

Мускулестият туземец се върна. Следваха го трима възрастни мъже, които носеха пъстри набедрени препаски. Ишигуро запримигва, забелязал деформираните им черепи и плоските им чела — напомнящи му за рисунките на пещерни хора, които беше виждал в някаква книга. Бяха абсолютно плешиви и продълговатите им глави лъщяха на бледата светлина, която проникваше през входа на колибата. На ухото на единия висяха няколко обеци, на лявата му предлакътница имаше татуировка на ягуар. Татуировката на втория приличаше на гривни около бицепсите му. На лявото рамо на третия бе татуирана пъстра птица. Зад тях стоеше същата жена, която го беше довела тук, и държеше жълтеникав свитък.

Ишигуро остана седнал до Джаки.

— Това е жена ми — рече той. — И тя е учен.

Жоао кимна, обърна се към един от старците и му каза нещо неразбираемо. Жената подаде свитъка на един от маите, който го разви и го протегна на младия туземец. Той го остави до сламеника.

— Къде?

Ишигуро и Джаки се наведоха над рисунката, после се спогледаха и отново впериха очи в жълтеникавата хартия.

— Невероятно — възкликна тя.

Астрофизикът загуби дар слово. Картата изобразяваше северното небе, заобикалящо южното съзвездие Кентавър, представено поразително подробно, включително системи, които не се виждаха с просто око.

— Имате ли телескопи?

Туземецът поклати глава.

— Тогава как сте нарисували тази карта?

— Имаме други начини да наблюдаваме небето. Какъв е произходът на този сигнал?

Джаки протегна ръка и посочи долната дясна част на съзвездието.

— Точно тук.

Ишигуро кимна.

Мъжът се обърна към спътниците си.

— Хунаб ку — промълви старецът с обеците. Очите му бяха широко разтворени от изненада.

— Куксан суум — отвърна жрецът с татуираните гривни.

— Какво става? — попита Ишигуро.

Старците продължиха да разговарят на неразбираемия си език, после тръгнаха да излизат. Жената нави свитъка и ги последва.

— Какво беше всичко то… — започна Джаки.

— Аз съм Жоао Пеиксото — прекъсна я туземецът. — Това е моето племе. Тримата старци са висшите жреци. Аз отговарям за охраната им. Храмът на Киник Ахау е свещен и допреди няколко дни не бе докосван от чужденци. Тогава се появи група хора и се установи на лагер в светилището. После пристигна друга група и изби повечето хора от първата, както и от вашата.

— Защо? — попита Ишигуро.

— Надявах се, че вие ще ми обясните.

Ученият се намръщи.

— Как се спасихме? Спомням си само, че пропаднахме в някаква дупка.

— Ловен капан — отвърна туземецът. — Имахте късмет. Не оцеля никой друг, освен дългокосия мъж и неговата жена при храма.

Ишигуро окончателно се обърка. Жоао сигурно забеляза това, защото му разказа всичко по време на престрелката.

— Изглежда, другите също са засекли този сигнал — отбеляза Джаки и събра достатъчно сили, за да се изправи.

— И са били готови да убиват, за да го запазят в тайна — прибави съпругът й.

— Ами първата група?

— Сигурно техни конкуренти, които са стигнали първи на мястото, но не са успели да се защитят.

— Защо те интересува произходът на сигнала? — попита Ишигуро туземеца.

— Защото е дошъл от хунаб ку.

— Един от жреците спомена тези думи — каза Джаки.

— Какво означават?

— Центърът на вселената, откъдето произхождат всички неща.

Двамата учени се спогледаха озадачено.

— Какво знаеш за ежедневните сигнали, за които ти споменах? — попита Ишигуро.

Туземецът сви рамене.

— Висшите жреци твърдят, че нашите предци ни пращат послание.

— С каква цел?

— Не казват. Не вярвам да знаят.

Астрофизикът се възползва от възможността.

— Може би ще успеем да ви помогнем да разберете.

— Как?

— Такава беше нашата цел. Да засечем този сигнал от небесата с надеждата да разшифроваме значението му. Донесли сме техника и ако я инсталираме на мястото преди следващото излъчване, ще можем да приемем посланието. Разбира се, остава проблемът с войниците.

— Ще ви върнем вещите.

— Трябва да отидем при храма — продължи Ишигуро. — Иначе няма да сме в състояние да засечем посланието.

— Ще обсъдя въпроса с висшите жреци. — Туземецът понечи да си тръгне.

— Жоао?

Вождът спря.

— Къде си учил английски?

— При британските мисионери в Белиз. Преди много години.

— Благодаря, че ни спаси живота — каза Джаки. — Двамата със съпруга ми сме ти много признателни.

Той кимна и излезе.