Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (53) (Знакът на хилядолетието)

3

— Струва ми се, че са попаднали на нещо, hermano — разнесе се гласът на Селина в слушалката му.

С едната си ръка Антонио Строк се бореше с впил се в пениса му паразит, а с другата държеше бинокъл.

— Казва, че снощният вирус е дал бинарна карта на някакъв терен, нали така?

Скрита под наметалото си от мъх, сестра му кимна.

— Точно така. Сега ще се опита да открие къде е това.

— Как?

— Най-вероятно ще прати имейл с файла в централата на ФБР и ще ги накара да го сравнят с триизмерна карта или пък ще качи такъв софтуер в собствения си компютър и ще направи сравнението на място.

— Разбирам — отвърна Строк. Най-после хвана гадинката между палеца и показалеца си, смачка я и облекчено въздъхна. — Кой начин е по-бърз?

— Зависи колко ще продължи търсенето. Най-трудно ще е да открият верния район. После трябва да го сравнят, като успоредно правят изчисления за разликата в мащабите на бинарното изображение и триизмерната карта. Може да отнеме доста време, ако районът обхваща, да речем, целия американски континент. Но ако успеят да го стеснят до неколкостотин квадратни километра, задачата ще стане много по-проста. Може да се изпълни с всеки добър лаптоп.

Той продължи да наблюдава учените, които се съвещаваха с командира на тюлените и после свързаха компютъра със сателитното устройство. Колебаеше се дали да не даде заповед за атака. Колкото по-дълго изчакаше, толкова по-голяма вероятност имаше Гарнет и Слейтър да постигнат успех. Но това означаваше и че във Вашингтон ще получат повече информация, която щеше им помогне да се справят с вируса, а Строк се опитваше да предотврати тъкмо това. Ако обаче нападнеше скоро, очистеше тюлените и принудеше учените да пратят заблуждаваща информация на ФБР, наистина можеше да забави разследването, защото те можеха да не се съгласят лесно да работят в негова полза. И в двата случая рискуваше да изгуби.

Освен това след близо трийсет и шест часовото наблюдение хората му все повече губеха търпение. От подмятанията, които чуваше от време на време, бившият руски офицер знаеше, че няма да издържат още дълго, и се опасяваше, че някой от тях може да открие огън и да принуди цялата група да атакува.

Но инстинктът му подсказваше да чака — същият инстинкт, който му беше помагал да оцелее по време на операции в Богота, Лондон, Рим, Истанбул, Цюрих и още много други места. Строк послуша вътрешния си глас, защото той изразяваше професионалния му опит. И му диктуваше да не бърза въпреки жегата, въпреки оплакванията на хората му, въпреки безпощадните насекоми, които пируваха с тялото му. Антонио нареди на групата си да остане на място и по този начин непряко предупреди всички, че лично ще застреля първия, който посмее да оспори заповедите му.