Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (22) (Знакът на хилядолетието)

2

Вашингтон

Минаха по Масачузетс Авеню, завиха наляво, пресякоха Рок Крийк и „Потомак Паркуей“ и се насочиха към Джорджтаунския университет, място, което през последните няколко години Сюзан избягваше.

— Накъде да завия? — попита специален агент Тримбъл.

Сюзан погледна към бележката в ръката си.

— Надясно по „Уисконсин“. После наляво по Ар стрийт. Номер три хиляди седемстотин и петнайсет.

След няколко минути стигнаха до къща с фасада от кафеникав пясъчник и паркираха до тротоара. Десетките кипариси от двете страни на улицата се извисяваха над асфалта и върховете им се събираха по средата на пътя. Светлината на уличните лампи се процеждаше през клоните и образуваше островчета сред сенките. В този късен час нямаше много автомобили и по настилката беше натрупал сняг.

— Почакайте ме тук. Няма да се бавя — каза тя и слезе от колата.

Докато тя затваряше вратата, Гонзалес свали прозореца и попита:

— Сигурна ли сте, че не искате да дойдем с вас?

— Няма нищо опасно. Отивам при един стар университетски професор. А и освен това може да го уплашите.

— Добре — отвърна агентът. — Ще останем тук. Повикайте ни, ако ви потрябваме. — Автоматичният прозорец се затвори.

Сюзан влезе през вратата на високата до кръста ограда от ковано желязо. Към къщата водеше тясна каменна алея, заобиколена от малка градина. Тя потръпна и се зачуди дали трепери от студ, или защото отново е в Джорджтаун.

Като внимаваше да не се подхлъзне по заледената алея, Сюзан стигна до вратата и натисна звънеца, после хвърли поглед назад към служебната кола. Двигателят работеше и от ауспуха излизаше дим.

Вратата се отвори и на прага застана четирийсетинагодишен мъж по пъстра риза и дънки. Имаше атлетично телосложение, грубовато красиво лице и буйна тъмна коса, леко напръскана със сиво по слепоочията. Горните три копчета на ризата му бяха разкопчани и разкриваха добре очертани мускули и странен талисман, закачен на обикновена сребърна верижка на шията му. Приличаше на каменна главичка. Непознатият любезно се усмихваше и по-скоро приличаше на бивш спортист, отколкото на професор по доколумбова история. За миг Сюзан се зачуди дали не е объркала адреса.

— Доктор Слейтър? — колебливо попита тя.

Той кимна. Гледаше я право в очите и Сюзан усети, че нещо в нея потрепва.

— А вие трябва да сте Сюзан Гарнет. Меткалф ми се обади. Каза, че сте щели да наминете.

— Извинявам се за късния час.

— Няма проблем. — Мъжът протегна ръка. Ръкавите на ризата му стигаха точно под лактите му. На лявата му китка имаше тясна кожена гривна с йероглифи. Не носеше нито венчална халка, нито часовник. — Все още работя.

Сюзан се ръкува.

— Радвам се да се запозная с вас.

— Заповядайте.

Мъжът не приличаше на прочутия доктор Камерон Слейтър, автор на много учебници за маите, ацтеките и инките — според Меткалф, заместник-ректора на университета, с когото Сюзан се бе сближила по време на преподаването си. Но адресът беше верен, а той бе споменал, че Меткалф вече му се е обадил, за да го предупреди за посещението й. И все пак, след като се оказа, че Слейтър изобщо не е старец, тя се поколеба дали да влезе сама в дома му и за миг й се прииска да бе позволила на Гонзалес да дойде с нея. Нещо в Камерон Слейтър я безпокоеше, но и в същото време я привличаше.

— Няма да ви досаждам много — каза Сюзан и посочи с палец към колата. — Чакат ме.

Професорът надзърна към улицата.

— Повикайте ги. Никой не трябва да виси навън в такъв студ.

Тя поклати глава и влезе в топлото антре. Думите му я успокоиха.

— Срамуват се.

Слейтър затвори вратата зад тях.

Тя спря пред висока статуя на ужасяващо създание, получовек, полузвяр. До нея имаше няколко глинени съда, в които бяха поставени невероятно красиви пера. Върху ниска стъклена масичка бяха наредени по-малки предмети, повечето от камък. На отсрещната стена беше облегнат планински велосипед, който изглеждаше не на място в тази обстановка. За миг това я изненада, но после Сюзан си спомни, че Слейтър е археолог.

— Това е Киник Ахау, богът ягуар на слънцето в митологията на маите — поясни ученият. — Или поне неговото кухо глинено копие — прибави той и побутна статуята с пръст. Тя се разклати. — Оригиналът е там, където му е мястото, край Тикал. Това обаче е истинско. — Слейтър посочи талисмана на шията си, който напомняше на глава на езически бог. — Би трябвало да ме предпазва от гнева на Киник Ахау. — И той й намигна.

Сюзан се усмихна. Чувстваше се странно спокойно с него.

— Съдовете също са истински, както и перата от кетцал.

Ако искаше да научи нещо за маите, очевидно беше попаднала където трябва.

— Кетцал ли?

— Тропическа птица, обожествявана от маите. — Професорът извади едно от шейсетина сантиметровите пера, тъмнозелено с лилави и златисти оттенъци. Под светлината на полилея в антрето то изглеждаше поразително.

— Красиво е — каза Сюзан и прокара пръст по перото.

Слейтър се намръщи и го върна на мястото му.

— Понякога красотата е проклятие. Бедното създание вече е на изчезване. Миналата година откъснах тези пера от млада мъжка птица, убита край Тикал.

Тя го последва в дневната, която приличаше на музей. Двете странични стени бяха покрити със стъклени витрини, пълни с предмети с всевъзможни форми и размери, някои издялани от камък и дърво, други изваяни от грънчари. Много от фигурките имаха сходни глави: огромно чело, високи скули, подчертан нос и пълни устни. Някои имаха пера, други — церемониални шапки. Плъзгащите се стъклени врати в дъното водеха към малък двор с тухлена ограда. Мебелировката се състоеше от малък фотьойл и масичка, отрупана със стари карти, бележник и химикалка, телефон и археологически находки. Явно Слейтър използваше дневната за кабинет. Но Сюзан хвърли поглед през отворената врата на трапезарията и видя по масата и двете книжни лавици още артефакти. Като че ли ученият работеше във всички стаи.

— Какво да ви предложа за пиене? Горещ чай? Кафе?

— Не, благодаря.

Слейтър посочи фотьойла. Тя се настани и едва тогава осъзна, че това е единственото място за сядане в дневната. Професорът донесе обикновен дървен стол от трапезарията и го възседна, опрял лакти на облегалката.

— Е, госпожо Гарнет?

— Сюзан.

Пак онази усмивка.

— Добре, Сюзан. С какво мога да съм полезен на Федералното бюро за разследване?

— Това, което ще ви кажа, се смята за въпрос на национална сигурност — започна тя. — Чухте ли за компютърния вирус, който парализира мрежите в целия свят?

Той кимна.

— По новините не приказват за нищо друго.

— Добре — отвърна Сюзан. Чувстваше се малко глупаво, че го е попитала.

Слейтър се изправи, отиде в кухнята и се върна с кошничка ябълки, която постави върху масичката.

— Заповядайте.

— Не, благодаря.

Той взе един от плодовете, бръкна в джоба си и извади сгъваемо ножче, в чиято дръжка от слонова кост бяха инкрустирани няколко тюркоаза. После си отряза резенче, лапна го и бавно започна да го дъвче.

Сюзан му разказа някои неща за разследването си, главно за „следотърсачите“, които я бяха отвели в джунглата. Слейтър я слушаше, без да я прекъсва, и продължаваше да дъвче.

— Наистина ли е започнало? — загледан в далечината, попита археологът и измърмори нещо, което тя не чу.

— Какво да е започнало?

— До каква степен сте сигурни, че вирусът е тръгнал от Тикал?

Сюзан сви рамене.

— Доколкото мога да вярвам на алгоритмите, които използвам… какво да е започнало?

— Ще ви кажа след малко. Първо ми обяснете всичко за точността на наблюденията си.

Тя му изложи слабите места в откритието си, включително вероятността „следотърсачите“ да са били заблудени от вируса царица.

— Затова утре ще приложим нов подход и ще видим къде ще ни отведе. Но приемам, че ще стигнем до същото място, и се опитвам да науча колкото мога повече за Тикал и маите, за да хвърля някаква светлина върху този тайнствен вирус. Трябва да има някаква връзка, която да ми подскаже как да го унищожа.

Слейтър се изправи, отиде до една от етажерките в трапезарията и се върна с дебел, подвързан с кожа том. Остави го върху масичката, седна с кръстосани крака на дъсчения под до фотьойла и започна да го прелиства.

— Значи всичко е започнало преди два дни, нали така?

Сюзан се наведе и доближи лице само на сантиметри от неговото, докато ученият обръщаше пожълтелите страници с оръфани ъгли.

— Точно така. Двайсет дни преди края на хилядолетието.

Камерон Слейтър се усмихна.

— Ясно ви е, че строго погледнато, това не е така, нали? Краят на хилядолетието е в края на двехилядната година.

Тя кимна.

— От гледна точка на компютърния свят, той ще настъпи при промяната на годината от хиляда деветстотин деветдесет и девета на две хиляди.

— Предполагам, че е логично. Но във всеки случай защо броенето започва двайсет дни преди нула първи, нула първи, нула нула?

— Моля?

— Нула първи, нула първи, нула нула е първи януари двехилядната година, първият ден на новото хилядолетие, ако се абстрахирате от техническата точност. Защо броенето започва двайсет дни преди тази дата, а не по-рано или по-късно?

— Не успяхме да стигнем до никакви вероятни обяснения на този въпрос.

— Аз ще ви дам такова. Маите са смятали числото двайсет за свещено.

— Наистина ли?

— Нашата десетична система е създадена по броя на пръстите на ръцете. Маите просто са отишли малко по-нататък и са включили пръстите на краката, с което системата става двайсетична. Погледнете тук. — Слейтър прокара пръст по средата на страницата и й показа таблица с майските символи за числата от нула до двайсет. Нулата се представяше като черупка. Единицата — като точка. Двойката — като две хоризонтални точки. Тройката — като три точки. Петицата ставаше хоризонтална линия. Шестицата — точка над хоризонтална линия. И така нататък до деветнайсет, четири точки над три линии. Двайсет беше черупка с точка отгоре. — Освен това прибави той — техните месеци или „уинали“ са дълги двайсет дни или „кина“.

Сюзан се замисли за миг.

— Това определено придава на координатите известна достоверност. Разкажете ми за Тикал.

Слейтър се облегна на фотьойла. Сюзан седна настрани, за да е с лице към него.

— Тикал е най-големият от трите хиляди археологически обекта в Гватемала. Някога е бил град с близо петдесет и пет хилядно население и един от основните центрове на математиката и астрономията. През класическия период, който продължава от двестната до деветстотната година след Христа, доминирал над търговията. След това започнал да запада.

— Защо?

— Поради все още неизвестна причина приблизително по това време маите изоставили някои от най-големите си градове. Цялата им цивилизация престанала да се развива, сякаш изведнъж са изгубили целта на живота си.

— Заради испанските конквистадори ли?

Ученият поклати глава.

— Не, те са дошли много по-късно. Около хиляда и шестстотната година. По това време някога великите маи се били превърнали в почти примитивни групи, пръснати из полуостров Юкатан и южно Мексико. Нещо друго е спряло развитието им. Изгубили са вътрешния си огън. След няколко века на експлозивен възход просто са обърнали корема без очевидна причина.

— Има ли някакви теории?

— Колкото щете. Някои учени смятат, че към деветстотната година след Христа робите и обикновените хора се вдигнали на революция срещу деспотичните властници. Аз обаче не виждам как толкова стабилно установена цивилизация може да бъде съборена толкова лесно. Освен това през вековете преди упадъка няма абсолютно никакви свидетелства за недоволство на робите и простолюдието.

Той пак отиде в трапезарията и донесе друга книга, вече много по-нова. После я отвори на няколко цветни снимки.

— Ето как изглежда Тикал днес. Тук има пирамиди близнаци, издигнати една срещу друга от двете страни на Големия площад с многобройните му стели и олтари. Тази тук е пирамидата на Гигантския ягуар. Другите са Северният акропол, Храмът на маските и Храмът на Изгубения свят, който жреците използвали за обсерватория. Целият град е включен в национален парк с много диви животни, сред които последните оцелели кетцали в района.

Докато го слушаше, Сюзан разглеждаше снимките и през цялото време се чудеше как е възможно такъв вирус да произхожда от място като това в книгата на Слейтър.

— Много интересно, професоре, но…

— Камерон, моля.

— Добре. Както казах, всичко това е извънредно увлекателно, но не мога да направя никаква връзка. Става дума за най-съвършения компютърен вирус на света, едно поколение напред от всичко, с което се е налагало да се борим до този момент. Как да повярвам, че идва от примитивно място като Тикал? Освен това все още не сте ми обяснили какво искахте да кажете със забележката си, че нещо било започнало.

Той я погледна така, както баща гледа тийнейджърка, която си мисли, че знае всичко, но всъщност й предстои да научи много.

— За да разберете напълно маите, трябва да престанете да разсъждавате като западнячка — започна археологът. — В очите на нашето съвременно общество те са като от каменната ера, просто поредната древна цивилизация на строители на пирамиди. Не са имали металургия, нито колела, освен за играчки, никакво друго оръжие, освен ножове и копия. Томпсън, прочутият съставител на два големи тома за маите, ги е смятал за луди учени, вманиачени по математиката, архитектурата и астрономията, но без никакъв практичен смисъл. Въпреки всичките си експедиции и проучвания, Томпсън не е успял да обясни причината за това. Защо маите са хвърлили толкова много труд, за да създадат такава цивилизация и после внезапно са я оставили да загине? Къде са се дянали астрономите и математиците? Какво са предали на следващите поколения? Защо са изоставили не само Тикал, но и други големи градове като Паленке, Уксмал и Чичен Ица — само развалини и йероглифи, които историци и археолози десетилетия наред си блъскат главите да разшифроват?

— Виждате ли, Сюзан, проблемът не е в маите — продължи той. — Според тази теория проблемът е в нас, в начина, по който преценяваме — по който сме преценявали — техните постижения.

Тя се намръщи.

— Сега вече окончателно ме объркахте.

— Десетки години сме мерили тяхната цивилизация с аршина на ренесансовите европейски ценности, които се основават на техническите изобретения, на откритията, продължаващи и в наши дни, от парния двигател до космическата совалка, от арбалета до ядрените ракети, от вакуумната тръба до силиконовия чип. От тази гледна точка, Томпсън е бил прав — маите наистина са съвсем примитивни.

— Но вие, изглежда, не сте убеден в това — заинтригувано отвърна Сюзан.

Слейтър разтърка очи и се опита да сподави прозявката си.

— Всъщност не става въпрос за убеждение. Просто разглеждам други теории, които могат да обяснят фактите. Мислете за нас археолозите като за детективи на местопрестъпление. Оглеждаме какво е останало и се опитваме да възстановим картината. Много често не можем да сме сигурни, затова търсим вероятни обяснения или теории.

— Разкажете ми.

Професорът отново взе първата книга и я разтвори на страница с редове от квадрати, във всеки от които имаше различно число. Сюзан бързо ги преброи. Редовете се състояха от по тринайсет квадрата, колоните от двайсет. След краткия курс на Слейтър по цифровата система на маите тя успя да прочете числата. Някои от квадратите бяха бели с черни числа, други обратното. Черно-белите полета образуваха странен мотив, напомнящ на кръстословица.

— Теорията, която ще ви изложа, е много противоречива и скоро ще разберете защо. Но някои наблюдения все пак съвпадат. Това е цолкин, матрица от тринайсет числа и двайсет символа, създадена от маите като хармонична матрица за постигане на галактически синхрон.

Озадачена, Сюзан присви очи.

— „Хармонична матрица за постигане на галактически синхрон“ ли? Боя се, че ще трябва да ми обясните малко по-подробно. Нямам представа какво означава това.

Слейтър се усмихна.

— Малцина я разбират, а и те нямат особено голямо желание да я приемат. Онова, което ще ви кажа, ще ви се стори странно и направо безумно, защото е противно на съвременното ни научно мислене, основаващо се на физически доказателства. Томпсън и много други археолози преди и след него не са разбирали маите, защото не са били в състояние да изоставят западното си мислене. Не са можели да прозрат отвъд останалите материални следи и да отговорят на най-фундаменталния въпрос: защо? Защо маите са създали такива големи градове и са развили такава съвършена математика, архитектура и астрономия? Защо? Няма свидетелства, че са можели да прилагат познанията си по начина, по който го прави западната култура: за повишаване на жизнения стандарт, за усъвършенстване на транспорта, комуникациите, здравеопазването. Ако го бяха правили като нас, само за неколкостотин години са щели да се превърнат в модерно общество, определено преди да пристигнат испанските завоеватели. Всъщност маите са щели да открият и дори да завладеят Европа.

— Наистина ли смятате, че е възможно?

— Категорично. Вземете нашата цивилизация. Преди четиристотин години не сме имали почти никаква техника, медицина и комуникации. Погледнете ни днес, само четири века по-късно, или един „бактун“. Развили сме се много бързо и това развитие напредва в геометрична прогресия. През последните сто години сме постигнали повече, отколкото през последното хилядолетие — от гледна точка на способността ни да повишаваме стандарта си. Но маите не са използвали своята наука така и после, около осемстотин и трийсета година след Христа, в началото на десетия бактун, в разцвета на научните си постижения изведнъж са се превърнали в примитивно общество. Към деветстотната година западнали толкова много, че това бележи края на Класическия период.

— Какво е „бактун“?

— Единица мярка за време. Около триста деветдесет и пет наши години. Теорията е сложна, но скоро ще разберете основната идея.

— Добре, продължавайте.

— Маите имали друга причина да са на тази земя. Просто казано, съществуват достатъчно доказателства, за да предположим, че тяхната мисия била да синхронизират Земята и нейната слънчева система с по-голяма галактическа общност. Щом тази цел била постигната — около осемстотин и трийсета година или в края на деветия бактун, — маите си заминали. Някои останали тук, за да се грижат за кода, който класическите маи оставили, за да опишат мисията и науката си. Това е цолкин, хармоничната матрица, използвана от тях, за да постигнат галактически синхрон.

Сюзан дълго и напрегнато се взира в учения.

— Наистина ли вярвате в това?

Очевидно свикнал с такава реакция, Слейтър добродушно се усмихна.

— Както казах в началото, Сюзан, аз просто правя предположения, които биха могли да обяснят явленията от последните няколко дни. Приемете го като безплатна лекция. Маите отправят предизвикателство на нашата наука. Това ни кара да отворим умовете си за мислене на ново равнище. Когато попитах дали е започнало, имах предвид началото на нов майски Велик цикъл на творението. Подобно на нас, те са измервали времето на интервали с все по-голяма продължителност като нашите секунди, минути, часове и дни. Западната цивилизация измерва времето според Григорианския календар, който има триста шейсет и пет дни в година, едно завъртане около слънцето. Оттук нататък той следва нашата десетична система: десет години в едно десетилетие, десет десетилетия в един век, десет века в едно хилядолетие и така нататък. Дългото майско летоброене е различно, защото се основава на двайсетичната система. Един кин представлява един наш ден, пълно завъртане на Земята. Един уинал е техният месец, в който има двайсет кина. Един тун е тяхната година, състояща се от осемнайсет уинала или триста и шейсет кина, съвсем близо до нашите триста шейсет и пет дни. Един катун е равен на нашето десетилетие, само че умножен по две, защото, пак повтарям, тяхната система е двайсетична. Двайсет туна образуват катун, което прави около деветнайсет години и осем месеца. Един бактун се състои от двайсет катуна или около триста деветдесет и пет години. Според майските писания, които държат точна сметка за времето, началото на последния Велик цикъл на творението е било около три хиляди сто трийсет и шеста година преди Христа. Тези цикли продължават тринайсет бактуна или пет хиляди сто трийсет и пет Григориански години. Деветият бактун завършил към осемстотин и трийсета година след Христа, когато започнал упадъкът. Тринайсетият бактун завършва в края на хиляда деветстотин деветдесет и девета, ако приемете за начална точка три хиляди сто трийсет и шеста година.

— Има ли други начални точки?

Той се усмихна.

— Ето тук стигаме до известно противоречие. Според някои учени краят на тринайсетия бактун по-скоро е около две хиляди и дванайсета заради свидетелства, които сочат, че цикълът започнал около три хиляди сто четирийсет и осма година преди Христа, а не в три хиляди сто трийсет и шеста.

— Но вие, изглежда, вярвате в първата хипотеза.

— Струва ми се невероятно съвпадението, че след пет хиляди сто трийсет и пет Григориански години двата календара ще се разминават само с дванайсет години. Освен това моята теория, която е с точност деветдесет и девет процента седемстотин шейсет и шест хилядни, е по-вълнуваща, по-интересна, по-майска, отколкото бездушните и тесногръди възгледи на колегите ми. Това също означава, че моето прехвърляне на датите от летоброенето на маите в Григорианско се различава от това на колегите ми с дванайсет години, нещо, което влудява някои от приятелите ми, но същото се отнася и за други мои теории.

— Е, предположенията ви изглеждат правдоподобни.

— Всъщност онзи ден се зачудих дали наистина не сме свидетели на признаци, бележещи края на този цикъл. Ежедневното блокиране на компютрите, винаги по едно и също време, в осем и една минута вечерта местно време, което започва в първия ден на последния уинал — месец — на последния тун на последния катун от последния бактун, предполага, че с нас се опитват да установят контакт.

Сюзан поклати глава и се изправи.

— Да установят контакт ли? Това е…

— Безумно ли? Зная, че звучи така, повярвайте ми. Проблемът е, че като археолог, трябва да взимам предвид всички свидетелства и да се опитвам да ги свържа в логична теория. Колкото и невероятно да ви се струва, моята хипотеза се потвърждава от наблюденията.

— Е — рече тя, — не само че ми е адски трудно да разбера всичко, което ми казвате, но и просто не съм в състояние да го възприема.

Слейтър се усмихна и топло я погледна с тъмните си очи. Нещо в нея отново потрепна и Сюзан бързо се извърна.

— Не мога да си представя връзката между майския календар, нашия и този Велик цикъл на творението.

— Всъщност всичко е съвсем просто, стига да го напишете. Ето, ще ви покажа. — Той откъсна лист хартия от бележника си и написа:

Бактун	Майски дълъг календар	Григориански период	Събитие
1	1.0.0.0.0	3136-2741 пр.Хр.	Звездобройството
2	2.0.0.0.0	2740-2346 пр.Хр.	Пирамидите
3	3.0.0.0.0	2345-1951 пр.Хр.	Колелото
4	4.0.0.0.0	1950-1558 пр.Хр.	Египтяните
5	5.0.0.0.0	1557-1161 пр.Хр.	Династията Шан
6	6.0.0.0.0	1160-766 пр.Хр.	Конната война
7	7.0.0.0.0	765-371 пр.Хр.	Духовните учения
8	8.0.0.0.0	370 пр.Хр.-24 сл.Хр.	Спасителят
9	9.0.0.0.0	25-419	Римската империя
10	10.0.0.0.0	420-814	Маите
11	11.0.0.0.0	815-1209	Кръстоносните походи
12	12.0.0.0.0	1210-1604	Завоюването на света
13	13.0.0.0.0	1605-1999	Индустриализацията

— Добре — каза Слейтър, — почти сме завършили цял майски цикъл, от първия до тринайсетия бактун, и това са периодите според нашия календар.

— Как четете това? — Сюзан посочи редовете числа, разделени по периоди.

— За да прочетете дългото майско летоброене, вижте петте числа, разделени по периоди. Всяко от тях представлява един времеви отрязък. — Археологът написа под таблицата:

Бактун.	Катун.	Тун.	Уинал.	Кин
Кин = 1 ден
Уинал = 20 кина
Тун = 360 кина
Катун = 20 туна (7200 кина)
Бактун = 20 катуна (144,000 кина)

— По този начин можете просто да умножите числото във времевия отрязък и да получите действителния брой дни. После ги събирате с три хиляди сто трийсет и шеста година и получавате Григорианската дата.

Информацията се изливаше прекалено бързо и Сюзан не успяваше да я следва.

— Почакайте — рече тя и седна на пода до него. — Искате да кажете, че сме свършили този цикъл и че краят му се пада на трийсет и първи декември в полунощ, така ли?

— Нещо повече. За пръв път в историята майският и Григорианският календар ще се изравнят на равнище бактун-хилядолетие. Освен това има още няколко съществени наблюдения, които се връзват в теорията. На първо място десетичната равностойност на нула едно, нула едно, нула нула. Знаете ли каква е тя?

Сюзан се вгледа в тъмните му интелигентни очи. Страхуваше се от неговите познания и от лекотата, с която си спомняше конкретни събития и дати. И в същото време се дразнеше, че я подлага на изпит като ученичка.

— Добре — отвърна тя. — Бинарната система се основава на числото две, също както десетичната система се основава на десет. Трябва ми нещо за писане.

На лицето на Камерон Слейтър се изписа развеселено изражение. Той й подаде химикалката и бележника.

— Всяка първа цифра в бинарната последователност показва мястото, където втората цифра трябва да се умножи толкова пъти, колкото е мястото на първата. Нулата е в десния край. После всяка цифра просто се прибавя и дава десетичната равностойност на бинарното число.

Тя написа:

Бинарно число	Място	Десетична равностойност
0	5	0
1	4	16 (2 Х 2 Х 2 Х 2)
0	3	0
1	2	4 (2 Х 2)
0	1	0
0	0	0
Сбор:		20

Сюзан не каза нищо. Удивен от паралелите, ученият няколко секунди гледа резултатите. Проклетото число двайсет изглеждаше вездесъщо.

Слейтър изглеждаше потънал в размисъл и Сюзан заоглежда стотиците древни находки по лавиците в дневната. Сякаш я наблюдаваха. Сюзан гледаше лицата им, подчертаните особености, сложните прически, йероглифите, издялани в камък, врязани в дърво или нарисувани по глинени съдове. Възможно ли бе да е истина? Съвпаденията просто бяха прекалено много, за да ги пренебрегне, да измисли по-правдоподобна теория. Внезапно осъзна, че се е задъхала.

— Има още едно наблюдение — каза археологът.

— Не зная още колко ще съм в състояние да понеса тази вечер, Камерон.

— Времето на блокирането.

Тя потърка брадичката си.

— Осем и една минута всяка вечер ли?

— Местно време, да. Но като планета, ние имаме централно време, според което се определят всички времеви пояси.

— Гринуич.

— Точно така. Системите блокират точно в един часа, една минута и нула секунди през нощта по Гринуич.

— Или нула едно, нула едно, нула нула — удивено прибави Сюзан.

— Или двайсет. Поразително е как всичко просто си отива на мястото, точно както предполага теорията.

Тя се изправи, скръсти ръце, отиде до стъклените врати и разсеяно се загледа към дворчето, после се обърна и вдигна очи към една от книжните лавици.

— Това е… — Сюзан поклати глава. — До този момент всичко съвпада с тази ваша теория. Всъщност всичко съвпада прекалено точно, сякаш е било замислено така. — Очите й се зареяха в далечината. — Преди хиляди години маите дошли от далечния космос на този свят, за да направят някакво галактическо синхронизиране на Земята и Слънчевата система с цел, която все още предстои да се установи. Съзнавате ли колко невероятно звучи това? Наистина ли го вярвате?

— Сюзан, разбрали сте ме съвсем погрешно. Това е само теория. Имам и много други, които бих могъл да споделя с вас, но нито една от тях не отговаря толкова добре на наблюденията. Спомнете си, че ние сме просто детективи на местопрестъплението и събираме информация, правим предположения, проверяваме доколко хипотезите съответстват на наблюденията. Остава ни още много, докато бъдем в състояние да тръгнем по някоя от следите.

Тя се върна при фотьойла.

— Добре тогава. Кажете ми как според вас са пристигнали извънземните. С космически кораб ли? Класическите маи оставили ли са някакви сведения за пътуване в космоса?

Камерон Слейтър спокойно прелисти няколко страници от книгата и посочи рисунка на Земята отдолу и космоса отгоре. Слънцето се намираше по средата. От планетата излизаше ред от квадрати с майски числа, минаваше през слънцето и стигаше до средата на космоса.

— Трябва да ви обясня два термина. Първият е „хунаб ку“. Преведен буквално, той означава „онзи, който дава движение и мярка“. Това е принципът на живота отвъд слънцето, галактическото ядро, от което произхождат всички неща. Вторият термин е „куксан суум“, което означава „пътят до небето, водещ към галактическото ядро“. Той посочи центъра на космоса на рисунката, където редът квадрати очертаваше път през Слънцето. — Ето къде се намира хунаб ку. От гледна точка на съвременната астрономия, това е точка в космоса между HR4390A и HR4390B, две звезди от южното съзвездие Кентавър на сто трийсет и девет светлинни години оттук. Връзката между Земята и тази далечна галактика е куксан суум.

— Значи така са дошли и са си заминали.

Професорът сви рамене.

— Ако вярвате в тази теория. Ще ви покажа още нещо. — Той прелисти страниците и спря на рисунка на мъж в пъстра пола и пера на главата, седнал в нещо като космическа капсула. Ръцете му бяха протегнати към контролния пулт. Отдолу излизаше огън и го тласкаше към небето.

— Истинска ли е?

Слейтър кимна и я погледна в очите.

— Сюзан Гарнет, представям ви Пакал Вотан, най-великия майски вожд. По време на неговото управление класическият период достигнал своята кулминация. Умрял през шестстотин осемдесет и трета година. Тази рисунка е точно копие на релефите по капака на саркофага му, открит през хиляда деветстотин петдесет и втора във великолепно украсена гробница в Храма на надписите в Паленке, Чиапас, Мексико. Някои учени наричат Пакал галактически посредник, използвал куксан суум, за да стигне до хунаб ку, след като изпълнил задачата си на Земята.

— А вие как смятате? — попита тя.

Археологът се усмихна.

— Смятам, че е интересна тема за обсъждане по време на семинари и банкети.

— Защо маите, Камерон? Защо не египтяните? Или елините? Или някоя от първите източни цивилизации? Защо произходът на вируса сочи към маите?

— Мога само да изтъкна факта, че маите, изглежда, са оказали влияние върху други цивилизации, дори от отсрещната страна на земното кълбо.

— По-точно?

— Например „мая“ или „майа“ е основен хиндуистки философски термин, който означава „произход на света“. На санскрит тази дума се свързва с концепции като „разум“, „магия“ и „майка“. Мая се наричала майката на Буда. В класическата хиндуистка творба „Махабхарата“ Мая е името на най-великият астроном и магьосник. Съкровищникът на прочутото дете фараон на Египет Тутанкамон се казвал Мая, докато в египетската философия терминът „майет“ означава „универсален порядък“. Първата от седемте Плеяди от гръцката митология, дъщери на Атлант и Плейона и сестри на Хиадите, се наричала Мая, също известна като най-ярката звезда в съзвездието Плеяди. Накрая месец май произлиза от името на римската богиня Мая, „Великата“.

Сюзан дълбоко си пое дъх и прокара ръка през късата си кестенява коса. Инженерският й ум попиваше цялата информация и я каталогизираше, за да открие мястото й в загадката, която се опитваше да реши.

— Не ми е ясно обаче какво разбирате под „галактически синхрон“. Говорихме много за смисъла на наблюденията и мястото им във вашата теория, но какво всъщност са постигнали маите или поне са се опитвали да постигнат?

— Галактическият синхрон е обект на многобройни интерпретации. Според една от тях терминът не е свързан с историческо събитие, а с духовно състояние, мисловна нагласа, която кара човек да се стреми към хармония с околната среда и с другите хора, точно както са правили маите и другите древни цивилизации без отпадъците и замърсяването на модерния ни свят. Според тази теория маите са дошли тук, за да ни научат да живеем в мир, в хармония с природата, да постигнем съвършено общество, да използваме науката, за да усъвършенстваме човешкия дух. Едва когато променим начина си на мислене и престанем да се стремим към материалното, човешката раса ще е готова да направи следващата крачка: да придобие способността да се свързва пряко с енергията на лъча, наречен куксан суум, излъчван от хунаб ку, галактическото ядро.

Сюзан си взе ябълка от кошничката и отхапа голямо парче.

— Този енергиен лъч… откъде знаете, че изобщо съществува? Какви други доказателства имате, освен онези рисунки?

— Доказателствата са навсякъде, в научните списания, дори във вестниците. От известно време физиците засичат многобройни плътни лъчи в галактиката. Според учените те са повлияли върху еволюцията ни. В някакъв момент тези лъчи възпламенили гигантска звезда, създали са слънцето ни и после Слънчевата система. Виждате ли връзката? Затова маите ги наричат куксан суум и един професор от Харвард ги определя като доминиращи над динамиката на галактиката. Тази теория предполага, че става въпрос за едно и също, Сюзан. Енергийните лъчи, които според астрофизиците минават през космоса, откакто съществува Слънцето, от около четири и половина милиарда години, минават през самото Слънце, което променя тяхната динамика и състава им. След това окъпват Земята със сияйна енергия и носят живот, който съвременната наука не е в състояние да анализира. Маите вярвали, че този енергиен лъч носи нови идеи. Докато днешните учени насочват усилията си към анализ на състава на материята и към разделянето й на основни елементи, маите се занимавали с качества, които модерната физика пренебрегва, като емоции и чувства. Докато учените регистрират енергийни лъчи, които влияят върху раждането на звезди и цели галактики, маите засичали енергийни лъчи, които водели до раждането на идеи. Лъчите са едни и същи, само се тълкуват различно. Музиката например не е нищо повече от звукови вълни, които се разпространяват в пространството. Те могат да бъдат регистрирани от машина, която да ги представи в количествен вид. Човек обаче може да чуе същата тази музика и заради нея да преживее емоционална промяна. Ето ви две коренно различни реакции към едни и същи вълни. Искате доказателства за твърденията на маите?

Предизвиквам ви да отворите ума си, все едно че слушате музика, и да видите доказателството, което винаги е било пред вас, само че не сте можели да го разпознаете.

Камерон Слейтър затвори книгите.

— И с това, скъпа Сюзан, боя се, завършва вашият първи урок от съкратения курс по история на древните маи. Не забравяйте, че в петък ще имате изпит. — Той се усмихна и отиде да върне книгите на местата им.

Тя запримигва, леко замаяна от красноречивите обяснения и от вродената му способност да застава на катедрата и да излага такива революционни идеи, а после да ги подправя с точно премерено чувство за хумор.

Погледна си часовника. Наближаваше полунощ.

— Нямах представа, че е толкова късно. Имам само още един въпрос и ще ви оставя на мира.

— Няма проблем. Казвайте.

— Какво според вас ще се случи на нула първи, нула първи, нула нула?

Слейтър сведе поглед към пода и се намръщи.

— Добър въпрос. Някои учени смятат, че в деня на пълното изравняване, щом дългото летоброене на маите съвпадне с Григорианското на равнище бактун-хилядолетие, нашите очи и сърца ще познаят изкривеното светоусещане, с което сме живели през петдесетте хиляди години от съществуванието на хомо сапиенс. Всички ще чуем света, който крещи от болка от ужасите, смъртта и страданията на миналите хилядолетия. В този ден ще преживеем духовно прераждане и ще се събудим за пълноценни човешки емоции.

Сюзан не знаеше какво да каже. Очите й отново се плъзнаха по лавиците с древни находки, останки от отдавна изчезнала цивилизация, по глинените съдове, дървените фигури и каменните статуетки, които сякаш криеха отговора на заложения във вируса бинарен код. Но нямаше представа каква е връзката между всичко това и хипотетичните обяснения на Слейтър за събитието в края на хилядолетието.

— Трудно ми е да приложа тези абстрактни идеи към непосредствения ни проблем с вируса, който отброява дните до нула първи, нула първи, нула нула.

— Защото разсъждавате така, както са ви учили от дете. По същия начин са разсъждавали родителите ви и техните родители. Тази теория предполага, че наближава време на промяна, че ще преминем от цивилизация, ценяща натрупването на лично богатство, към нова, ценяща силата на духа, каквато е била тази на маите. Във всеки случай, надявам се, че не приемате тези неща прекалено сериозно.

Тя се усмихна.

— Не се безпокойте.

— Надявам се също, че не ги отхвърляте с лека ръка. Съществуват категорични наблюдения, които потвърждават теорията. Ако ви интересува, мога да ви дам няколко книжлета, които ще ви помогнат да разберете начина на мислене на маите.

— Ще ви бъда задължена.

— Елате да видим какво ще намерим. — Слейтър я поведе по стълбището до един вестибюл и малка стая, пълна с археологически находки. Сюзан спря пред полирана дървена пейка с формата на двуглав ягуар. Детайлите бяха представени великолепно.

— Прекрасна е.

— Нали? — Той седна и й посочи мястото от лявата си страна. — И е много удобна.

Тя се настани до него. Пейката сякаш издигаше горната половина на тялото й и я държеше изправена.

— Имате право — отбеляза Сюзан.

— Заради ъгъла е. Наклонена е точно колкото да изравни гърба ви с ъгъла на хълбоците ви. Маите са били феноменални архитекти.

— Удивително. За какво е служила?

— Това е церемониална брачна пейка. Булката и младоженецът трябва да седят на нея часове наред, докато шаманът изпълнява дълги ритуали, за да слее двойката завинаги. Всъщност ние седим точно както трябва. Мъжът отдясно, жената отляво.

Кой знае защо, Сюзан се изчерви. Камерон се прокашля и рязко се изправи.

— Както и да е — каза ученият и посочи към спалнята. — Струва ми се, че имам няколко книги за митологията и вярванията на маите.

Тя го последва вътре. От двете страни на неоправеното легло имаше книжни лавици. Сюзан забеляза тъмнозелено яке без ръкави с много джобове и ципове, закачено на вратата, която вероятно водеше към банята. Върху поставената наблизо дълга тясна стъклена маса бяха наредени още находки. Под масата се виждаха изтъркани туристически обувки.

— Много ли пътувате? — попита тя. Погледът й попадна върху стара раница с няколко самолетни етикета, повечето от които с имена на държави в Южна Америка.

— Постоянно. Всъщност съвсем наскоро се върнах от Перу. Прекарах един месец в джунглите. Музеят за естествена история в Ню Йорк ме финансира, за да потърся свидетелства за племето иксмацули, далечни братовчеди на инките.

— Един месец в джунглата? Сам?

— С двама местни водачи, макар че когато стигнахме до едно място в планината, не успях да ги убедя да продължат нататък. Останах сам през две от четирите седмици.

Сюзан го погледна иронично. Не бе сигурна дали му се възхищава, или го смята за напълно откачен.

— И с какво се хранехте през тези две седмици?

— С телешка пастърма, но главно от земята. Свикнал съм — рече той, прекалено естествено, за да предизвика някакви съмнения. — Но си струваше. Успях да събера два сандъка артефакти. Музеят подготвя специална изложба през пролетта. — Слейтър приклекна до една от долните лавици.

— Скоро ще пътувате ли пак?

— За Бразилия. Този път с финансовата помощ на Националното географско дружество. Искат да изучавам мамелюките, местно племе от долното течение на Амазонка. Заминавам след две седмици… а, ето ги. — Той извади две малки книги по митология на маите и й ги подаде.

Сюзан разгледа цветните корици.

— Вътре има илюстрации на някои от понятията, за които ви говорих, включително две карти на космоса с разположението на хунаб ку.

— Бяхте много любезен, Камерон. Сега трябва да се върна в службата и да се опитам да осмисля всичко.

— Радвам се, че успях да ви помогна. — Той я изпрати до антрето, където Сюзан си облече палтото.

— Още веднъж ви благодаря — протегна ръка тя. — Скоро ще ви върна книгите.

— Не бързайте. Известно време няма да ми трябват.

— Може ли да ви потърся, ако открия нещо ново?

— Разбира се. — Камерон Слейтър я погледна в очите, пое дланта й и я стисна. — Можете да ми се обаждате по всяко време.

Сюзан се усмихна и излезе. Студеният въздух защипа бузите й. Беше се забавила един час, но кой знае защо, й се струваше, че е изтекло много повече време. Тя се вмъкна на задната седалка и докато потегляха, видя, че археологът продължава да стои на прага. За миг й се стори, че вече не се чувства самотна.

Сюзан затвори очи. От умората, както и от сложните връзки с маите я болеше глава и положението стана още по-лошо, когато се замисли за убитите служители на местния интернет-доставчик. Това още повече объркваше нещата.

„Кой се интересува от информацията ми? Дали някой друг не се опитва да разбере този компютърен вирус, освен Бюрото и хакерите, с които се свързах?“

Тя се прозя. Не можеше да се съсредоточи. Внезапно реши да не се връща в централата на ФБР и помоли телохранителите си да я откарат вкъщи. Щеше да се наспи и да започне свежа на сутринта. В такова състояние Трой Рийд нямаше да има никаква полза от нея.

Специален агент Гонзалес се обърна.

— Сигурна ли сте, че искате да се приберете?

— Ако не поспя, ще се наложи да ме откарате в болницата.